Нестинари

Една красива странджанска приказка ми попадна, кореспондираща с утрешния празник св.св.Константин и Елена, в стил "да облечем християнска дрешка на езическия обичай", т.е. от най-любимите ми.

Било много отдавна, в ония времена, когато Господ ходел всред хората. Един ден му дотежало да се разправя с хорските дела и намислил да си намери помощник. Чудел се как да го изпита във вярност и наумил. Наклал огън до небето и събрал всички ергени. Когато огънят станал на червена жарава, рекъл: „Който влезе в огъня с боси нозе и ми поиграе по жаравата, той ще ми стане помощник!" Гледали ергените живата жар и не се решавали да се събуят. Но се намерил един смелчага, името му било Костадин, влязъл бос в огъня, играл в огнената жарава и нищо не му станало. Него взел Господ за помощник.
Минало година време и на Костадин му се приискало да се ожени. Господ кандисал и, за да му избере достойна невяста, подложил момите на същото изпитание. Мома Елена играла боса в огъня и Бог благословил този ден да носи името на двамата - Костадин и Елена. Оттогава българите играят нестинари.
от "Празниците на българите в легенди и предания"

Утре се пада тази година и Спасовден, който е подвижен празник. Според народните поверия, тая нощ болните ходят да спят на росенови поляни и носят дарове, ако искат да ги излекуват самодивите.
Живи и здрави да са всички утрешни именици, пожелавам отсега, защото утре, докато пристигна, сигурно ще сте на третата ракия! Весел празник!

Публикувано от

Из "Стиховете на принцеса Атех (част 3)"

Много Сила и Тишина има у тези, които пият виното и живота си на бавни глътки, още повече у тези, които не правят разлика между току-що влезлите гости и канещите се да си тръгнат ... На моя килим има чаша черно вино. Аз седя на възглавница, напълнена с камилска вълна. Редом седиш ти ... Кажи, току-що ли влезе? Или вече се сбогуваш?
***
Наистина, всеки сам си е и усърден дъжд, и сляпороден зной. (А този, който може да израсте страха си, може да израсте и душата си.)
***
Човек е сянката, която хвърля Бог. (А какво може да се направи със сянката, докато е жив Този, който я хвърля?.. И какво може да знае сянката за Този, който я хвърля?!..)
***
За мен казват, че половината от думите си подбирам в моите сънища, където ги намирам да лежат в тъмна трева, подобно на плодове, уморени от зрелостта си ... (Тези, които казват това, не могат да различат вкуса на подарената целувка от вкуса на целувка, дадена назаем: аз подбирам в сънищата всички свои думи!..)
***
Моята любов расте като косите ми – нощем ... Мислите ми остават хладни и в най-сушавите месеци ... Обсебена съм от Небето. А когато се уморя от това, ставам обсебена от Земята! (В края на краищата, каква е разликата върху чия завивка ще пролееш виното на любовта си?!..)
***
Животът на хората напомня на кръгове по водата ... Кой ли е хвърлил първия камък? (Който и да е бил Той, самотата Му не е по-голяма от моята!..)
***
След седем плодотворни години следват седем неплодотворни, така е и жената – винаги дава на мъжа повече, отколкото може да отнесе ...
***
По времето, когато Ангелите в небето бяха повече от птиците, на прозореца ми се спусна Ангелът на Сушата и ми подаде чаша, пълна с разтопен пясък. Взех я, подържах я в ръка и я върнах: "Пустинята не се нуждае от пясък", – казах му тогава .. "Да, но и Ангелите не се нуждаят от хора, затова съм тук с теб", – отвърна той и аз видях, че дясното му крило съвсем не се нуждаеше от лявото ... (Така се случи, че тази чаша с пясък и досега е с мен ...)

Шамил Пею

Публикувано от

Свети Георги (рицарска приказка)

В епохата на кръстоносните походи се родила приказката за свети Георги и змея при стените на Акра. Но такава ли била наистина тази история или такава я направила изменчивата човешка памет?

Ако изглеждаш като чудовище,
готви се да те нападнат.
Гари Райт, "Пътят на Запад"

Така ли се е случило или иначе, но хората разказват:
Пътувал храбрият рицар Юрген фон Дракенберг да се бори с езичниците, Гроба Господен да освободи. Пътувал месец, пътувал два, трети започнал, а няма ни езичници, ни Гроб. Наоколо едни планини, степи, мяркат се реки и гори, пустиня проблясва в далечината, а жива душа не се вижда – няма кого да попиташ.
Изведнъж видял Юрген на хълма да се извисява замък, почти същияt като у дома. Доближил се рицарят, гледа мостът вдигнат, портите залостени, караулът по бойниците изпънал лъкове, а с кого ще се сражава не е ясно. Появил се сред караула на бойницата знатен на вид човек в дамаска ризница и казал:
– Сър рицарю, ако са ти мили животът и душата, преминавай бързо и не се обръщай назад.
– Рицарският дълг ми повелява да не изоставям изпаднали в беда, – отвърнал Юрген.
– Върви си, моля те. Само ще си загубиш главата, а на нас няма да помогнеш.
Но Юрген не бил страхливец и попитал:
– Каква е бедата ти, благороден господарю, че си се затворил в замъка си като мида в раковина?
А стопанинът на замъка не отвърнал, само посочил натам, откъдето изгрявало слънцето.
– Моли се, сър рицарю, защото те предупредих ...
И в този момент Юрген усетил как Балд, храбрият му кон, който бил влизал в много битки, трепери, преде с уши и тегли юздата. Погледнал рицарят към изгрева, оттам се задавал голям облак прах.
А като се слегнала прахта, рицарят видял змей.
Обикновен змей такъв, мръснозеленикав на цвят, с размери малко по-малки от тези на конюшня, ако си прибере крилата. А крилата си той прибрал, нито се бил наканил да отлита, нито нещо друго.
Взел тогава Юрген трифунтово парче сланина, набол го на копието и прошепнал на Балд:
– Прави каквото ти кажа, Балд, и всичко ще е наред. Малко да се поколебаеш, и ще загинеш, а мен ще подведеш.
После се приближил до змея на един изстрел с лък – онзи само присвивал жълтите си очи, –  изсвирил с рога и, накланяйки копието, пришпорил коня с колене. Балд с цвилене се хвърлил напред.
Отново се вдигнал облак прах. После изчезнал, а от стената на замъка се виждал само храбрият рицар Юрген – с пречупено копие в ръка, но здрав и невредим.
Портите се разтворили и излязъл стопанинът на замъка, барон Бриан де Рур. Той паднал на колене пред рицаря. Опитал се да го задържи поне за ден-два, та да вземе участие в празника. Юрген се усмихнал и поклатил глава:
– Съжалявам, господин барон, но друга работа ме чака. 
Господин баронът разбрал нуждите на странстващия рицар. От складовете на замъка се появили два чувала с припаси и няколко меха най-добро вино. А за да не товарят благородния жребец, Бриан де Рур подарил на рицаря товарен кон и ново копие, а също измолил позволение да вземе най-малкия му син като оръженосец.
Рицарят приел даровете и продължил нататък.
Оръженосецът, петнадесетгодишният Роналд де Рур, успял да го настигне едва привечер. Юрген заповядал на младежа да стъкми лагера, а сам взел мях вино и сушен бут месо и се отдалечил. Когато се върнал, ръцете му били празни, а на устните му играела усмивка. Роналд не се осмелил да попита какво се е случило.
Припасите се стопявали със свръхестествена скорост, а след някое време изчезнал и подареният от барона товарен кон. Роналд обикалял да го търси и се върнал опечален – не могъл да открие изгубеното. Юрген не се разтревожил и успокоил оръженосеца: истинският рицар е над такива дреболии. Прави каквото трябва, пък да става каквото ще – това е девизът на рицаря.
След няколко дни доближили замък, който много напомнял за предишния – всичко приготвено за обсада, а нито следа от обсаждащи. Отново от стените ги помолили да не се включват в безсмислена битка, отново рицарят отказал и изчакал да види какво ще се случи.
Към обяд пак от облак прах изскочил змеят. Младият Роналд извикал уплашено, като познал стария враг.  А Юрген изтръбил с рога, наклонил копието и се втурнал в атака.
Когато същото се повторило пред стените на третия и четвъртия замък, любопитството на Роланд най-накрая задминало почтителността и оръженосецът попитал:
– Господарю, как се сражавате със змея?
Юрген отвърнал:
– Само храбрият по сърце, чистият духом и такъв, който не губи главата си, може да излезе от битката жив. Сигурно и ти ще се научиш рано или късно. Гледай, запомняй и мисли.
Петият, шестият и седмият замък ги посрещнали все със същия змей пред стените и подаръци след тържественото му прогонване. У Роланд назряло страшно подозрение ...
Но ето, пред тях вече не е замък, а цял град. А пред града – цяла армия , над която се вее бял флаг с ален полумесец и до него още един чисто зелен.
– Това е самият султан! – възкликнал Роналд. – Самият Саладин! Държи Акра под обсада! ...
– Не, той ще щурмува града, – поправил го рицарят, който разбирал от военно дело и бил наясно за какво са тараните и дървените кули, недалеч от стените на града.
– Трябва да си идем, господарю ... само ако ни забележат..
– Рицарят отстъпва, само ако не му е останал друг изход, – метнал Юрген и затръбил с рога.
Сарацинските конници забелязали врага и се втурнали срещу него – войска срещу двамина. Но тогава от небесата се спуснал змеят.
Роналд видял как змеят обърнал в бяг предните редици, после помогнал на Юрген да се вклини в средните редове на обхванатата от паника пехота, метнал огън и овъглил обсадните кули. Видял как защитниците на Акра се втурнали в битката с бойния вик "Св. Георги е с нас!"
"Само такъв, който не губи главата си, може да излезе от битката жив", – проумял оръженосецът.
И въобще не се изненадал, когато след битката поднесли на змея мях с вино и цял печен овен...
Разказват, че младият Роналд де Рур спечелил рицарско звание, а после му дали титлата маркграф на Моаба. И тази титла той носил дотогава, докато султан Саладин – Салах ад-Дин – отново не вдигнал знамето си и не изгонил християните от Палестина. Юрген фон Дракенберг се оженил за кралска дъщеря, а змея рицарите от храма взели при себе си. Хранели го до насита и всякак се грижели за бойния си съратник, който никога не пропускал сигнала на рога "чорба-каша" ...
В края на краищата, ако легендите произлизат оттам, че под стените на Акра свети Георги се е сражавал със змей, това въобще не значи, че те са се сражавали помежду си.

Иторр Кайл

Публикувано от

Принцеса Оливия


Илюстрация от Eleanor Boyle
До най-синьото море, на най-високата скала се извисявал белокаменен замък. В него живеела млада, четиринадесетгодишна принцеса. Когато се родила преди години, кралете на две враждуващи държави се договорили, че ще се сродят чрез женитбата на принцесата на едната и принца на другата държава и така ще се помирят. Затова и на момиченцето дали името Оливия, което значи маслина - дърво, символизиращо мир. Вярно, в цялото кралство било забранено да се говори за това, преди да му дойде времето.
Принцесата расла любознателно дете. Тя танцувала красиво, пеела мелодично, изкусно бродила, плетяла вълшебни дантели и обичала животните, които се въдели в кралството в несметни количества. Нищо не и коствало да погали по муцуната тигър или леопард, зверовете ставали кротки и ласкави под нейната омагьосваща, бяла ръчица. Но повече от всички тя обичала кафявия мечок. Неговите тъжни очи не можела да развесели даже Оливия. Един ден тя проумяла, че той тъжи, защото е затворен и докато родителите и били на бал в съседното кралство, смело отворила вратата на клетката и пуснала мечока на свобода. Той побягнал, но изведнъж спрял, върнал се при момиченцето и го погледнал в очите с благодарност. Най-накрая очите му излъчвали щастие! Близнал ръчичката на Оливия и после, без да се оглежда, хукнал към гората.
Узнавайки за случилото, родителите и се ужасили: "А ако мечокът беше те разкъсал?", на което тя просто се разсмяла.
Девойчето не подозирало за плановете на родителите си, когато един ден те я натоварили на позлатената карета, затрупана със сандъците на принцесата, и пременена в коприни я изпратили "на гости при леля и".  Но тя чувствала, че нещо не е точно така и по пътя измъкнала от слугата къде я водят. Водели я в кралството на крал Фредерик, за да я омъжат за сина му и с това да възстановят мира между държавите. Слугата и разказал всичко и се разплакал. А когато спрели, за да отдъхнат конете, незабелязана от прислугата и охраната, тя се скрила зад гъстите плетеници на дивата гора. Колкото и да я търсили, колкото и да я викали, не успели да я открият.
Оливия тичала, тичала, тичала ..., по краката болезнено я жилела коприва, а клонките на дърветата ранявали нежната и кожа, но тя тичала, тичала, тичала, докато съвсем останала без сили. Изведнъж чула пукот на съчки. Примряла от страх, боейки се даже да диша, тя се приготвила за най-лошото. До ръката и се допрял грапавият език на животно ... "това беше" –  минало и през главата. Но звярът не бързал да сяда на трапезата и принцесата отворила очи. Пред нея стоял същият мечок, когото пуснала на свобода. Така му се зарадвала, че е трудно да се опише. 
Минали три дни и три нощи. Принцесата се хранела с корени и плодове. А мечокът я пазел, следвайки я навсякъде. Когато и било студено нощем, и позволявал да се грее в прегръдката му, сгушена в меката, гъста козина.
Веднъж, докато се разхождали из гората, пред тях изникнал юноша в знатни одежди и с лък в ръка. Той опънал тетивата на лъка и вече се готвел да пусне стрелата в мечока, когато Оливия застанала пред приятеля си, решена да приеме удара върху себе си.
– Не смейте да стреляте в него!
– Веднага се дръпнете от опасния звяр! – извикал младежът.
– Той не е опасен. Той е добър. Той е истински приятел!
След това тя му разказала цялата история на мечока. Така се сприятелили тримата. Мечокът ги пазел и топлел нощем.
Неусетно двамата млади се влюбили един в друг. Оливия и Александър, така се казвал младият стрелец, гукали като гълъбчета. Младежът целувал всяко пръстче на принцесата, съчинявал и сонети, свирел на флейта, а тя пеела и танцувала на горската поляна.
Нито един от тях не разказал на другия по каква причина се е озовал в гората, докато един ден не излезли близо до замъка на родителите на Оливия. Тогава тя се разплакала и му разказала всичко-всичко. А младежът, кой знае защо, се зарадвал, вдигнал я със силните си ръце, завъртял я и весело се засмял.
– На какво се смееш? – попитала го тя.
– Ти си същата принцеса, за която искаха да ме оженят родителите ми против волята ми, за да помирят двете кралства. А аз – същият този принц, за когото искаха да те омъжат против твоята воля. Но ние избягахме от щастието си. Избягахме, но то ни застигна. Искаш ли да избягаш от щастието?
Двамата така силно се смеели, че не забелязали как до тях се прокраднала стражата и ги обкръжила. Но те доброволно седнали в каретата и се отправили към родния дом на Оливия.
Такъв сватбен пир отдавна не били виждали по тези земи. Всички били щастливи. Александър не свалял влюбени очи от принцеса Оливия, а родителите им току пускали по някоя сълза, любувайки се на децата си. Масите се огъвали от ястия, музикантите свирели, без да си поемат дъх, гостите танцували ...
Така се помирили две враждуващи кралства.

Роза Красная

Добре дошла на света, мъничка принцесо Оливия! Наричам те с цялото си добросърдечие да не можеш да избягаш от щастливата си съдба и да носиш добро!
Бъди благословена!
:)

Публикувано от

Хелпдеск

– Хелпдеск на "Merlin Inc". С какво мога да помогна?
– Вчера си взех от вас меч ...
– Поздравления, сър! Направил сте правилния избор.
– Той не работи.
– Какво значи "не работи"?
– Не реже главата на дракона.
– Прочетохте ли инструкцията, сър?
– Благородният рицар не е длъжен да може да чете. Но оръженосецът ми я прочете на глас, два пъти.
– Добре, сър. Извадихте ли меча от ножницата?
– Да.
– Наистина ли? Проверете, моля.
– Извадих го, казвам ви.
– Добре, сър. Сега проверете остротата му.
– Ох.
– Не трябваше да го проверявате на пръста си, сър.
– Какъв пръст? Направих го с език. Така проверявам и остротата на ястията.
– Виждате ли, сър, мечът е създаден малко по-различен от ястията, които сте опитали за обяд. Терминът "острота" в случая има значение ...
– Не ми замотавайте главата! Не съм длъжен да разбирам техническите ви термини. Аз съм потребител, не технически специалист. По-добре кажете защо не работи.
– А преди работеше ли?
– Откъде да знам? Купих го едва вчера.
– Добре, сър. Правихте ли нещо с него?
– Не.
– Сигурен ли сте?
– Току-що го вадя от ножницата.
– Да не сте се опитвал да го точите сам?
– От какъв зор?
– Вие най-добре знаете, сър. Да не сте се опитвал да му инсталирате нови заклинания?
– Не, ползвам вградените.
– Може да са уроки, сър. От колко време не сте си обновявал светената вода?
– Вчера взех последна версия.
– Ясно, сър. Тогава погледнете дали наблизо няма неекранирани източници на черна магия. Те могат да създадат проблеми в работата.
– Какви източници? Аз съм в пустинята!
– Не бива да нервничите, сър.
– Аз не нервнича, дявол да го вземе!
– Тогава защо дишате така тежко?
– Защото ме гони дракон.
– А, значи драконът е наблизо?
– Да, диша ми във врата.
– Чудесно, сър! Тогава бихте ли му дали слушалката?
– А ако ми отхапе ръката?
– Извинете, сър, но медицинските проблеми са извън нашата компетенция.
– Повече няма да си купя меч от "Merlin Inc"!
– Добре, сър! Поне опишете как изглежда драконът.
– Ами ..., жълт такъв ..., с мустаци ...
– Ясно! С това трябваше да започнете, сър. Това е нелицензиран дракон, китайско менте.
– И?
– Прочетете лицензионното споразумение, сър. "Merlin Inc" не гарантира съвместимост с несертифицирани устройства.
– И какво да правя сега?
– Да не ползвате занапред евтини no-name дракони, сър.
– По всичко изглежда, че сега той ще се възползва от мен. А-а-а! Не-е-е! А-а-а-а-а!…
– Сър? Наред ли е всичко, сър? При всички случаи компания "Merlin Inc" ви благодари за сътрудничеството!

Публикувано от

Хорхе Луис Борхес. Фрагменти от Апокрифното Евангелие

Зачитайки се снощи в Борхес, това беше "неделната проповед", която планувах за днес. Но като се канех да си легна и след като току-що бях загасила лаптопа, взе да ми се излива в главата сутрешната приказка, та реших първо нея да напиша днес, докато не се е изпарила.
А на текста на Борхес попаднах първо в руски превод, после намерих и този, който публикувам, в Читанката. Руският ми хареса в пъти повече. А в отделни части има абсолютни смислови противоречия между двата. Кой е верният не знам. Ако се доверим на автора, няма и никакво значение. :) Затова получавате професионалния български превод. В личен контекст, от и за себе си, бих добавила единствено:

52. Блажени са прос(тац)ите, заслепените от увлечения разни и всякаквите тролове, защото не могат да видят колко са жалки. Аман от тоя Фейсбук – ни е с него, ни без!
53. Потребители са опитвали всякакви номера и ще опитват. Не ми минават тролщини (никакви)! Самоконтролирайте се и не ми лазете по нервите! На мен ми е най-лесно да потъна в аскетична виртуална безналичност (отново).



3. Окаяни са бедните духом, защото под земята ще бъдат онова, което са сега над нея. 
4. Окаяни са плачещите, защото вече имат навика да хленчат жално. 
5. Блажени са, които знаят, че страданието не е венец на славата.
6. Не е достатъчно да си последният, за да бъдеш понякога първият. 
7. Блажен е, който не държи да е прав, защото никой няма право или пък всички имат.
8. Блажен е, който прощава на другите и на себе си. 
9. Блажени са кротките, защото не се отдават на раздори.
10. Блажени са онези, които не са гладни за правда, защото знаят, че нашият жребий, злощастен или честит, е дело на неведомата съдба.
11. Блажени са милосърдните, защото тяхното щастие се крие в упражняването на милосърдието, а не в очакването на награда. 
12. Блажени са чистите по сърце, защото виждат Бога. 
13. Блажени са гонените заради правда, защото за тях правдата е по-маловажна от човешката им участ.
14. Никой не е солта на земята, ала в някой миг от живота си всеки е. 
15. Нека светилникът се запали, дори никой човек да не го вижда. Бог ще го види.
16. Няма заповед, която да не може да бъде нарушена — както сред изречените от мен, тъй и сред изречените от пророците.
17. Който убие заради правдата или заради дело, което му се вижда справедливо, не носи вина. 
18. Човешките дела не заслужават ни адския огън, ни небесните наслади.
19. Не мрази врага си — мразиш ли го, винаги ще му бъдеш роб. Ненавистта ти никога не би могла да бъде по-добра от покоя ти.
20. Ако дясната ти ръка те съблазнява, прости й; ти си и душа, и тяло — трудно е, ако не и невъзможно, да определиш границата, която ги разделя…
24. Не величай истината прекалено; няма човек, който само за един ден да не е излъгал много пъти, и то с основателна причина.
25. Не се заклевай, защото всяка клетва е патос.
26. Противопоставяй се на злото, но без ужас или гняв. Ударят ли те по дясната буза, можеш да обърнеш другата само в случай че не го правиш от страх.
27. Не говори ни за отмъщения, ни за прошка; забравата е единственото отмъщение и единствената прошка.
28. Да правиш благодеяния на врага си, може да е справедливо и не е твърде мъчно; но да го обичаш, е задача за ангели, не за човеци.
29. Да правиш благодеяния на врага си, е най-добрият начин да задоволиш суетата си.
30. Не си трупай съкровище на земята, защото златото е баща на безделието, което пък е баща на тъгата и скуката.
31. Мисли си, че другите са справедливи или ще станат такива, а ако не е тъй, грешката не е твоя.
32. Бог е по-щедър от хората и ще им отмери с друга мярка.
33. Дай светините на кучетата, хвърли бисерите си на свинете; важното е да даваш.
34. Търси заради насладата от търсенето, а не заради радостта от намирането…
39. Не човекът избира портата, а тя него.
40. Не съди дървото по плодовете му, нито човека по делата му — могат да бъдат и по-лоши, и по-добри.
41. Нищо не се гради върху камък — основата винаги е пясъчна; ала наш дълг е да градим така, сякаш пясъкът е камък…
47. Блажен е бедният без горчилка или богатият без надменност.
48. Блажени са храбрите, защото приемат еднакво и поражението, и триумфа.
49. Блажени са онези, които съхраняват в паметта си словата на Вергилий или Христос, защото тези слова ще озаряват дните им.
50. Блажени са обичаните и обичащите, както и онези, които могат да минат без обич.
51. Блажени са блажените.

Публикувано от

Болната приказка

Имало едно време една Книга. Тя била майка на много Приказки. Как така Книгата може да е майка на Приказки, ще попитате вие, та нали Книгата не е родила Приказките?! Ами, ей така! Животът е доказал, че майка не винаги или не само е тази, която те е родила, а най-вече тази, която ти осигурява дом и се грижи за теб според силите си. Та Книгата подобно на кенгурките носела чедата си в кожения си джоб, но за разлика от тях – до края на живота си. Всъщност, повечето от децата и били по-възрастни от нея с векове, а имали и други майки - една Приказка може да живее в много Книги, нали?! Ако това ви обърква, няма повод за притеснение - тия особености са присъщи на приказните светове, някои от измеренията на които са недостижими за човешките сетива.
Случило се така, че един ден се разболяла Приказката за Червената шапчица. Е, как така Приказка да се разболее, ще попитате вие?! И аз не знам със сигурност. Може би някой оставил страниците на Книгата разтворени и Приказката стояла дълго на течение или пък нещо друго, но фактът е, че се разболяла. Първо вдигнала висока температура, от което тревата в гората се овъглила, а листата на дърветата повехнали. После взела да киха и да кашля така, че героите и се разхвърчали в други Приказки.
Бабата паднала в леглото на Спящата красавица и когато Принцът дошъл да я целуне, получил такъв шок, че после дълго се лекувал в психиатрия.
Вълкът паднал в чизмите на Котарака от едноименната Приказка. И когато, с шапка в ръка, отправил сервилна усмивка към краля, той се разкрещял: "Стража-а-а!" и вълкът намерил съдбата на всички вълци, които бродят из Приказките.
Червената шапчица паднала в Приказката за Снежанка, точно в момента, в който Царицата презентирала ябълковата си реколта. И когато на мястото на завареницата си съзряла друго момиче, се стреснала и захапала ябълката от отровната страна. Джуджетата преценили, че не е достойна да бъде излагана в стъклен ковчег, и направо я закопали. А Принцът, който трябвало да намери стъкления ковчег със Снежанка и да се влюби в нея, естествено не намерил нищо, докато бавно си яздел през гората. Просто цял ден го преследвало странно безпокойство, че нещо трябва да се случи, но ... така се и прибрал в къщи – с едното безпокойство. Въобще, не им вървяло на Принцовете в онзи ден.
Ловецът паднал в Приказката за седемте козлета. Намерил вълк с издут корем и, каквато си му е работата, разпрал корема с ножа си. И все едно малко бил ошашавен от това, че вместо Червената шапка и баба и отвътре взели да изскачат козлета, ами в тоя момент пристигнала козата и взела да го мушка с рога, затова че и взел ролята ...
Въобще, настанал пълен хаос. Приказките с чужди герои се опитали да ги заведат обратно в собствената им Приказка, от което се объркали страниците. А Книгата кършела корици и не знаела що да стори с болното си чедо. 
"Ако и дам сироп за кашлица, страниците ще залепнат. Или пък ако и сложа мокър компрес за температурата, може мастилото да се размаже ... Как да преценя кое е по-опасно – болестта или лечението? О, Боже, о, Боже!" – стенела тя.
За щастие, два гълъба, които живеели на покрива на бабата на Червената шапчица, паднали в приказката на доктор Охболи. Докато им оправял опърлената перушина, той ги разпитал къде са пострадали така. И когато ги завел обратно в собствената им Приказка, излекувал и нея. Да, най-добре в неуправляеми ситуации е да дадем нещата в ръцете на специалистите.
А вие не оставяйте книжките разтворени, всичко може да се случи. :)

Публикувано от

Стоглав

Стоглав е риба, родена от стотиците обидни думи, произнесени в течение на един живот, безупречен във всичко останало. В една китайска биография на Буда се разказва, че веднъж той срещнал рибар, който теглел мрежата си от водата. С голяма мъка рибарят извлякъл на брега огромна риба, която имала глави на маймуна, куче, кон, лисица, свиня, тигър и така нататък до сто.
– Ти Капила ли си? – попитал Буда рибата.
– Да, това съм аз, – отвърнал стоглавият и издъхнал.
Буда обяснил на учениците си, че в предишното си въплъщение Капила бил брахман, който станал монах и бил ненадминат познавач на свещените книги. Когато неговите събратя и ученици неправилно прочитали някоя дума, Капила имал навика да ги нарича "маймунска главо", "кучешка главо", "магарешка главо" и тем подобни. След смъртта си по закона на кармата той, заради толкова много обидни думи, бил длъжен да се прероди в морско чудовище, обременено с всичките онези глави, с които награждавал събратята си-монаси.

Хорхе Луис Борхес, "Книга на вълшебните същества"

Пък аз си мисля, че ако си спотаявам всякой гняв и поне не си ругая тихичко наум, ще ми поникнат още приживе тия украси.

Публикувано от

Къде живеят чудесата

Хората рядко обръщат внимание на чудесата, а чудесата напротив – много обичат хората. Просветените вълшебници разказват, че на чудесата много им харесва да се случват на хората и да ги удивяват със съществуването си. 
Обикновено чудесата идват за Нова година. Или за рождените дни. Или вечер. Случват се и се връщат обратно за известно време в своята вълшебна страна. Но понякога някой може така да им хареса, че чудесата да не искат никога да се разделят с този човек. Тогава те се скриват в книжките и чакат там подходящия момент да се случат отново.

Именно затова си струва по-често да хващаме книга в ръка. А ако чудесата са заспали и са забравили да се случат?

(c) Елена Пискарёва

Честит книжен ден! :)

Публикувано от

Мелузина

Хареса ми този художествен вариант на легендата, затова реших да го публикувам. 
Според най-тиражираните версии Мелузина е дъщеря на фея и шотландски крал. Майката на Мелузина се съгласява да се омъжи за баща и при определено условие, което той в последствие нарушава. Тогава феята взима трите си дъщери и се укрива на остров Авалон. Когато Мелузина навършва 15 години, разбира защо пребивават на острова и убеждава сестрите си да отмъстят на баща си, което и правят. Но майка им се разгневява от непочтителността, която са проявили към родител, прогонва ги, а Мелузина проклина да приема формата на змия от кръста надолу, (според болшинството легенди, според други – в риба), всяка събота. И след като в Мелузина се влюбва благородник, историята и до голяма степен повтаря тази на нейната майка. Има и версии, според които, когато мъжът на Мелузина нарушава обещанието си към нея, тя се превръща в дракон, но аз най я харесвам като двуопашата русалка, както е и позната като символ в хералдиката.

В мрака на гората младият рицар дочу плискане на изворни води, дълго преди да може да види проблясъка на лунната светлина, отразен върху лунната им повърхност. Канеше се да пристъпи напред, копнеещ да потопи глава, да се опие от прохладата, когато затаи дъх при вида на нещо тъмно, което се движеше дълбоко във водата. В хлътналото корито, в което се стичаше изворната вода, имаше зеленикава сянка, нещо като огромна риба; нещо подобно на удавник. После то се раздвижи и се изправи, и той я видя, стряскащо гола – къпеща се жена. Когато се издигна нагоре, със стичаща се по хълбоците вода, кожата и бе дори още по-бледа от бялото мраморно корито, а мократа и коса – по-тъмна от сянка.
Тя е Мелузина – водната богиня, и може да бъде открита в потайни потоци и водопади във всички гори в християнския свят, дори в онези в далечна Гърция. Тя се къпе и в мавританските фонтани. Под друго име я познават в северните страни, където езерата са покрити с тънка кора от лед и той пука, когато тя се издига. Един мъж може да я обича, ако пази тайната и и я оставя на спокойствие, когато тя иска да се изкъпе, а тя може да го обича в отговор, докато той наруши думата си, както правят винаги мъжете, и тя го запрати в дълбините с рибята си опашка, и превърне невярната му кръв във вода.
Трагедията на Мелузина, на какъвто и език да се разказва, каквато и мелодия да напява е, че един мъж винаги е готов да обещае повече, отколкото може да стори, на жена, която не е способен да разбере.
***
В мрака на гората той я видя, и прошепна името и, Мелузина. При този повик тя се издигна от водата, той осъзна, че до кръста тя е жена с хладна и съвършена красота, а надолу – люспеста, като риба. Тя му обеща, че ще дойде при него и ще бъде негова съпруга, обеща му, че ще го направи по-щастлив, отколкото би могла да го направи една смъртна жена, обеща му, че ще обуздае буйната си страна, изменчивата си, подвластна на приливите и отливите, природа, и че ще му бъде обикновена съпруга – съпруга, с която той ще може да се гордее. В замяна на това той трябваше да и позволи от време на време да бъде себе си, и да се връща към своето естествено обиталище – водата, отмивайки от тялото си тежестта на женската участ и превръщайки се само за малко в предишната водна богиня. Тя знаеше, че битието на смъртна жена не само изтощава краката и, но и наранява сърцето. Знаеше, че понякога ще има нужда да остава сама във водата, където леките вълни ще мият люспестата и опашка. И така, бидейки мъж като всички останали, той и обеща, че ще и даде всичко, което поиска. Тя пък, бидейки влюбена жена, му се довери въпреки инстинктите си.
***
Когато богинята Мелузина се влюбила в рицаря, той и обещал, че ще е свободна да бъде себе си, стига само да се съгласи да бъде жена. Споразумели се, че тя ще бъде негова съпруга и ще стъпва с крака по земята, но веднъж в месеца ще може да отива в собствените си покои, да пълни голяма вана с вода, и само за една нощ да приема рибешката си същност. И така те живели щастливо много години. Защото той я обичал и разбирал, че една жена не може да живее като мъж. Разбирал, че тя не може да мисли като него, да ходи, както ходи той, да диша въздуха, който той поема. Тя щяла винаги да е същество, различно от него, същество, което се вслушва в различна музика, чува различен звук, чувства се удобно в различна среда.
Разбирал, че тя има нужда да остава насаме. Разбирал, че от време на време тя трябва да затваря очи и да се потапя под блестящата водна повърхност, да размахва опашка и да диша през хрилете си, и да забрави радостите и изпитанията на това да бъде съпруга – само за малко, само един път в месец. Родили им се деца и пораснали здрави и красиви; той станал по-заможен, а замъкът им бил прочут с богатството и изяществото си, както и с красотата и добротата на господарката си. От далечни земи идвали гости да видят замъка, неговия господар и прекрасната му, загадъчна съпруга.
***
Простосмъртният съпруг на Мелузина я обичал, но тя го озадачавала. Не разбирал природата и и не бил доволен да живее с жена, която била загадка за него. Допуснал един гост да го убеди да я следи. Скрил се зад завесите в банята и и я видял да плува под водата във ваната си, видял – ужасен – проблясването на плискащи се вълнички върху рибени люспи, научил тайната и; че макар тя да го обичала, да го обичала истински, тя все още била наполовина жена, наполовина риба. Непоносима му била нейната същност, а тя не можела да не притежава точно тази същност.
Затова той я напуснал, защото в сърцето си се боял, че тя е жена с двойствена природа, без да си дава сметка, че всички жени са същества с двойствена природа. Непоносимо му било да мисли за нейната потайност, за това, че имала живот, който криела от него. Не можел да понесе истината, че Мелузина била жена, която познавала незнайните дълбини и плувала в тях.
Бедната Мелузина, която се опитвала да бъде добра съпруга, трябвало да напусне мъжа, който я обичал, и да се върне във водата, откривайки че земята е прекалено твърда. Подобно на много жени, тя не успяла да се вмести точно в представата на съпруга си. Краката я боляли: не можела да върви по пътя, избран от съпруга и. Опитала се да прави каквото му било угодно, но не успяла да пренебрегне болката. Тя е прамайка на кралската фамилия на Бургундия, а ние, нейните потомки, все още се опитваме да вървим по пътищата на мъжете и понякога също намираме пътя за непоносимо труден.
***
Когато я видя, с плискащата се по люспите и вода, как се гмурка в банята, която бе построил специално за нея, мислейки си, че тя ще обича да се къпе – не да се преобразява на риба – той изпита онова мигновено отвращение, което някои мъже изпитват, когато разберат, може би за пръв път, че една жена е наистина "друго същество". Не е момче, макар да е слаба като момче, нито глупачка, макар да я вижда как трепери от страст като глупачка. Тя не е злодей в умението си да изпитва недоволство от някого, нито пък светица в миговете си на великодушие. Тя не е мъж в никое от тези неща. Тя е жена. Същество, съвсем различно от мъж. Онова, което той видя, бе наполовина риба, но онова, което го изплаши до дън душа, бе онази част, която представляваше жена.
***
Мелузина, жената, която не можела да забрави своята стихия – водата – оставила своите синове при съпруга си и си отишла с дъщерите си. Момчетата пораснали и станали мъже, херцози на Бургундия, владетели на християнския свят. Момичетата наследили Зрението на майка си и нейните познания за неизвестни неща. Тя не видяла съпруга си никога повече, никога не престанала да тъгува за него; но в смъртния си час той я чул да пее за него. Тогава разбрал, както тя знаела винаги, че няма значение дали една съпруга е наполовина риба, дали един съпруг е изцяло смъртен. Ако има достатъчно любов, тогава нищо – нито природата, нито дори самата смърт – не може да застане между двама души, които се обичат.

из "Бялата кралица" на Филипа Грегъри

Публикувано от

За желязното момченце и стъкленото момиченце

Едно желязно момченце имало любима приятелка – стъклено момиченце.
Когато момченцето я видело, се удряло по гърдите и се получавал такъв звук:
– Баммм!
А момиченцето му отговаряло:
– Дзъннн!
И те се разбирали един друг. 
Но веднъж момченцето направило "Баммм!", а "Дзъннн!" в отговор не чуло. Още веднъж бамнало – никакъв отговор. Пак ... Отново и отново на всеки свой сигнал в отговор получавало мълчание. Чакало да звънне, но стъкленото момиченце не отговаряло. Ден, седмица, месец! ... Прекъсване цяла година... Той много страдал, макар че бил железен. Накрая решително се ударил няколко пъти в гърдите, толкова силно, че гръдният му кош се огънал:
– Баммммм!... Бамм!.. Бамммм! Бамммм!..
Да не чуеш този звук било невъзможно, но му отговорила единствено тишината. Страшна тишина! Оглушителна!
Минали много години. Желязното момче се превърнало в старец и на вид вече било не чак толкова желязно. По гръдния му кош можелo да се видят хиляди вдлъбнатини, а и самите му гърди се покрили с ръжда и вече не можели да звънят както по-рано. Понякога все едно скриптели и когато закарали желязното момченце-старче на бунището за скрап, то събрало сили за последен път и бамнало от все душа така, както никога досега.
И изведнъж се чуло тихо-тихо:
– Дзън...
Стъклената старица най-накрая отвърнала. Но късно.
Тя се разпаднала буквално пред очите му. И хиляди парченца посипали бунището така, че ръждивият скрап засветил и се усмихнал с блестяща усмивка.
Ах, Саша, Саша ... Все пак любов и щастие е когато някой и бумка, и звънка, но без прекъсвания, в които оглушително звучи страшна тишина.

Марк Розовски, "Приказки за Саша"

Публикувано от

***



"Човек счита себе си за Бог и е прав, защото в него има Бог. Счита себе си за свиня и пак е прав, защото свиня в него също има. Но човек много греши, когато приема своята вътрешна свиня за Бог."

от "t" на Виктор Пелевин

Ако можеше тези, които не могат да бъдат убедени, че грешат, поне да не натрисат прасетата си на целия околен свят, щеше да е рай. :)


Публикувано от

Христос Воскресе!

Хора ликувайте, народи чуйте:
Христос воскресе, радост донесе!

Звезди танцувайте, планини пейте:
Христос воскресе, радост донесе!

Шуми шумете, ветри брулете,
Христос воскресе, радост донесе!

Моря ревете, зверове ръмжете,
Христос воскресе, радост донесе!

Пчели се ройте, птици запейте:
Христос воскресе, радост донесе!

Ангели спрете, песните утроете:
Христос воскресе, радост донесе!

Небе се снизи, земя възвиси,
Христос воскресе, радост донесе!

Звън звънете, на всички кажете:
Христос воскресе, радост донесе!

Слава ти Боже, всичко ти можеш,
Христос воскресе, радост донесе!

Св. владика Николай Сръбски

Публикувано от

Дядо Великден

Само такава приказка си нямахме. :)

В една старинна легенда се разправя, че преди много години, когато Бог ходел по земята сред хората и ги лекувал, имало едно царство. В това царство живеел зъл магьосник. Заключил той водата и слънцето в една дълбока пещера с девет катинара. Минали много години. Народът работел от сутрин до здрач, но земята нищо не раждала без вода и светлина. Тревата изсъхнала, животните измрели, птичките изчезнали. Хората живеели в малки тъмни къщурки, обрасли с бурени, с които се хранели... Те забравили своите традиции и толкова много се озлобили, че постоянно враждували помежду си.
В една схлупена къщурка, сгушена в диплите на планината, живеел млад мъж с две дечица – момиченце и момченце. Злият магьосник отвел майката насила в своите палати, за да му слугува. Тежка била зимата, мраз и студ сковавали земята. Дошла пролетта и един ден бащата отишъл в гората за свежи коренчета. Там издялал едно дървено яйце, боядисал го с червена пръст и решил да го занесе на своите дечица да си поиграят. Когато се върнал у дома, децата били заспали и той сложил червеното яйце до главичките им, та като се събудят сутринта първо него да видят. Легнал си и той.
През нощта на сън при него дошъл един белобрад старец и го предупредил, че на другия ден в къщата му ще дойде злият магьосник, за да вземе и двете му дечица. „Но ти не се бой, рекъл дядото, дръж червеното яйце в ръката си!" Казал му това и изчезнал. Този белобрад старец бил дядо Великден.
На другия ден в каляска, впрегната с триглав змей, с гръм и трясък пристигнал магьосникът и спрял пред къщурката. Ужасил се бащата и силно притиснал двете си дечица в здрава прегръдка. Червеното яйце се търкулнало край главиците на децата и заблестяло като малко слънчице. Сетил се бащата за съвета на добрия дядо Великден. Грабнал той яйцето в ръка и го вдигнал високо над главата си.
 Тоз час цялата земя се огряла с голяма светлина. От тази светлина магьосникът ослепял. В същия миг силата му се загубила и той се превърнал в малък черен бръмбар.
Хората разбили катинарите и освободили слънцето и водата. Небесното светило се издигнало високо и огряло цялата земя. Водата се спуснала от планината, весело забълбукала и заляла гората, полята и нивите. Дърветата се раззеленили,  птиците и животните се завърнали по родните места и земята възкръснала  за нов живот.
Оттогава хората посветили този ден на дядо Великден. Боядисват в червено яйцата и празнуват възкръсналата природа.

Николай Ников, "Празниците на българите в легенди и предания"

Публикувано от

Лек ремонт в Библиотечката

Тази вечер едно момче се обади, че линковете към две от книгите от Библиотечката ми – адаптираните за деца на английски "Ориенталски приказки" и моята подборка "Притчи в български народни приказки и кратки умотворения" – не работят. Качих файловете в Box, след като по чудо ги открих, изтрих всички линкове към DepositFiles, където повече не възнамерявам да качвам нищо, и вярвам, че в момента всичко работи. 
Ако някой е търсил междувременно въпросните две книги, да знае, че вече са в наличност. 
А ако възникне нов проблем, обаждайте се. За зла врага нямат навика да се решават сами. :)

Публикувано от

Легенди за великденските яйца на славянските народи

Попаднах на статия на Института по славяноведение и балканистика на РАН за великденските яйца в обредността и фолклора на славяните. Във втората си част  е посветена изцяло на легендите за появата на великденските яйца. Много са, но са кратички. Поразмислих се, дали да не си оставя някоя за резерва за бъдни години, но се отказах. Като доживея дотогаз, все ще измисля нещо, това ми амплоато в крайна сметка. :) Затова ще предам цялото съдържание на тази част на статията с минимални съкращения – има някои истории, които вече съм разказвала.
Някои особености: 
– в скоби е отбелязан произхода на легендата със съкращение, това вярвам ще си го разчетете; на украинските след "укр." обикновено е отбелязан и района,
– често се споменават гуцулите, те са украински етнос,
– руснаците и украинците (поне, възможно е и други) делят великденските яйца на крашенки и писанки, т.е. боядисани и писани; за писанките вече съм разказвала – тук .
В интерес на истината български и балкански мотиви почти липсват в тая част на статията, повече са застъпени в началото при обредността, особено поствеликденската, но въпреки това ми беше интересно, надявам се и на вас. :)

В народните представи обичаите с великденски яйца ( най-вече боядисването) се свързват с централната идея на празника, отбелязващ Христовото Възкресение от мъртвите, подобно на появата на живо пиленце от мъртво яйце (укр., банат. бълг., сърб.); обичаят да се боядисват яйцата в червено – с кръвта Христова; освещаването на пет яйца – с петте рани Христови (словен.); свързват се също и с прекратяването поста, великденските ритуали и цялата празнична атрибутика. У сърбите от областта Поповац битувало поверието, че яйцата били любимата храна на Христос и когато станал от гроба, всички яйца почервенели – оттам и обичаят да се боядисват. Боядисани яйца хората донесли за подарък на младенеца Христос (гуцул.); писано яйце донесла за подарък на Христос Мария Магдалена – била много бедна и не могла да донесе на новородения Спасител нищо друго (укр. винниц.); първите писани яйца направила Божията майка за играчка на малкия Исус (укр. полтав.). Съгласно полски и гуцулски легенди, предназначението на боядисаните яйца било да отвлекат вниманието на преследвачите на Христос, а също и да послужат за откуп за тялото Христово. Ангелите, за да отвлекат евреите от преследването на Христос, разсипали пред тях писанки (пол.). Гуцулите разказвали, че в нощта преди разпъването на Христос Богородица изрисувала яйца, за да ги занесе на Пилат и да откупи своя син. Но сутринта по пътя научила, че Исус вече е разпънат и паднала в несвяст, а писанките се разпръснали по целия свят (подобен сюжет има и в Галиция). Сърбите от Воеводина, украинците и поляците свързвали произхода на обичая с хвърлянето на камъни по Христос. Хората замеряли Христос с камъни, а те се превръщали в боядисани яйца (воевод.). Евреите замеряли Христос с камъни: удари се камък в дрехата, превърне се в писано яйце, удари се в гърдите – превърне се в боядисано. Свети Петър събрал яйцата и ги раздал на хората – така възникнал обичаят да се боядисват яйца (укр. киев., прикарп., пол. силез.). Когато Христос ходел по мъките, евреите събрали камъни в една торба и го попитали какво има в нея. "Писано и боядисано" – отвърнал Христос. Като отворили торбата, тя наистина била пълна с шарени яйца (укр.). След възкресението на Христос камъните от неговата гробница се разсипали по света и от удрянето един в друг върху тях се появили шарки – така се появили великденските яйца (пол. силез.). Често легендите свързват обичая с кръвта на Христос и сълзите на Божията майка. Когато кръвта на Христос капела от кръста, от всяка капка кръв станало червено яйце. А тези червени яйца, върху които капнали сълзите на Богородица, станали писани (гуцул.). Червените яйца в легендите често се представят като знак за чудото на възкресението. Като знак за чудото Христос дал червени яйца на стражите, които стояли край гроба му (укр. подол.), на слугиня за да разкаже на господарите си за чудото (рус. владим.). Според друга легенда, когато вестта за възкресението стигнала до пазара, една жена, която продавала яйца,  не повярвала, защото видяла, че е издъхнал още на кръста. Тогава яйцата в кошницата и почервенели. Интересен вариант на легендата за произхода на великденските яйца е записан при руските старообрядци от Литва. Двама сътрапезници заспорили, вярно ли е, че Христос е възкръснал. "Когато тази кокошка снесе, – казал единият, – тогава ще повярвам." А кокошката вече била изядена и само костите и лежели в чинията на масата. При тия думи, обаче, закукуригала като петел и снесла червено яйце.

Източник: Агапкина, Белова,  "Великденските яйца в обредността и фолклора на славяните"

Е, съкратих повече, отколкото възнамерявах, но и така е предостатъчно.
Най-хубавите яйца да боядисате утре. :)


Публикувано от

"Миллион алых роз" - историята (продължение)

Продължава оттук.

В началото това лятно утро не се отличавало от другите. Все така неумолимо, изпепелявайки всичко наоколо, слънцето се надигало от Кахетия, все така ревели магарета, привързани към телеграфни стълбове, все така мустакати мъже със свиреп вид минавали по улиците с големи бидони и неохотно подвиквали: "Нафта! Нафта!", предлагайки на домакините керосин.
Всичко било както винаги: Реката шумяла при мелницата около Магарешкия мост, рядко прозвънвали полупразни трамваи.
Утрото още дремело в една от пресечките на Сололаки, сянка лежала върху посивелите от времето ниски дървени къщи.
В една такава къща били отворени малките прозорчета на втория етаж и зад тях спяла Маргарита, покрила очи с рижави ресници.
Утрото наистина било най-обикновено, ако не знаеш, че това бил рождения ден на Нико Пиросманишвили и ако именно в това утро в тясната пресечка на Сололаки не се появили каруци с рядък и лек товар.
Товарът видимо бил толкова лек, че каруците даже не скърцали под него, а само едва чуто похлопвали, подскачайки по големите камъни на моста.
Каруците били пълни догоре с отрязани, напръскани с вода цветя. От това изглеждало, че цветята са покрити със стотици мънички дъги.
Каруците спрели до дома на Маргарита. Каруцарите, които разговаряли полугласно, започнали да свалят снопове цветя и да ги трупат по тротоара и паважа пред прага.
Когато първите каруци си заминали и пред къщата вече било затрупано с цветя, дошли други. Изглеждало, че каруците са докарали тук цветята не само от цяло Тбилиси, а от цяла Грузия.
Ароматът на цветята изпълнил сололакската улица. По прозорците се появили първите домакини. Те припряно разресвали смолистите си коси и жадно наблюдавали невижданото зрелище: каруцарите, най-обикновени каруцари, а не легендарни керванджии от "Хиляда и една нощ", затрупвали с цветя цялата улица, все едно искат да потопят къщите до втория етаж.
Смехът на децата и възгласите на домакините разбудили Маргарита. Тя седнала в леглото и вдишала. Цели езера от аромати – освежаващи, ласкави, ярки и нежни, радостни и тъжни – изпълнили въздуха. Това може би бил ароматът на небесните простори, останал след бавното преминаване на нощната звездна сфера над нашата земя, или ароматът на кълн, който дълго време е лежал затворен под обвивката на обикновена цветна семка, а сега е освободен от водата, топлината и крепките соли на земята.
От двете страни в началото на пресечката вече се събрала и шумяла тълпа. Хората се кокорели от невижданото зрелище.
Необяснимостта на случващото се смущавала хората и затова никой не се осмелявал да стъпи на този цъфтящ килим, стигащ до колене.
Що се отнася до децата, те даже можело да се загубят в купчините цветя. Затова жените, изпълнени с възхищение и разбиране за тайната, стъпили плътно до изтърканите си и до болка познати прагове, здраво стискали децата за ръка и не ги пускали.
Какви ли цветя нямало там! Безсмислено е да се броят!
Късен ирански люляк. Там във всяка чашка се криела малка като песъчинка капка хладна влага, пикантна на вкус. Гъста акация с листенца като разтопено сребро. Див глог – ароматът му бил толкова по-силен, колкото по-камениста била почвата на която е расъл. Нежно синьо великденче, бегония и множество разноцветни анемони. Изящни орлови нокти в розов дим, червените фунийки на грамофончето, лилии, мак, винаги израснал на скалите там, където е паднала макар и най-малката капчица птича кръв, латинки, божури и рози, рози, рози във всички размери, всички аромати и всички цветове – от черно до бяло, от златно до бледо розово като утринна зора. И хиляди други цветя.
Развълнуваната, макар и още нищо не проумяваща, Маргарита бързо се облякла. Сложила си най-хубавата, най-богата рокля и тежки гривни, прибрала бронзовите си коси и, докато се обличала, се усмихвала, без сама да знае на какво. После се засмяла на глас, после на очите и се появили сълзи, но тя не ги бършела, а само ги изтръсквала с бързо движение на главата. От това сълзите се разлитали в разни посоки и още дълго горели върху роклята и.
Тя се досещала, че този празник е организиран за нея. Но от кого? По какъв случай? И в този момент се сетила, че, ако не бърка,  е рождения ден на Пиросмани. Може би той и е изпратил тези планини от цветя по случай този полузабравен ден. Но защо не за нейния, а за неговия рожден ден?
В това време един човек, изпит и бледен, се осмелил да престъпи границата на цветята и да тръгне по тях към дома на Маргарита.
Тълпата го познала и се смълчала. Това бил бедният художник Нико Пиросманишвили. Откъде ли бил взел толкова пари, че да купи тези планини от цветя? Толкова пари!
Той вървял към дома на Маргарита, опирайки се с ръце по стените.
От къщата насреща му изтичала Маргарита, още никой не я бил виждал толкова бляскаво красива, прегърнала Пиросмани през слабите, болни рамене и се притиснала към овехтялата му куртка.
– Защо? – попитала Маргарита, задъхвайки се. – Защо ми подаряваш тая планина от цветя на рождения си ден? Нищо не разбирам, Нико.
Пиросмани не отговорил. Но Маргарита с цялото си същество, с всички нерви, с всичката кръв, биеща в тялото и, разбрала и без отговор силата на неговата любов и за пръв път целунала страстно Нико по устните. Целунала го пред лицето на слънцето, небето и обикновените хора – жителите на тбилиския квартал Сололаки.
Някои хора се отвръщали, за да скрият сълзите си. Хората мислели, че голямата любов винаги намира пътя към любимото, било то и хладно сърце. Защото на всички било известно, че Пиросмани обичал Маргарита, но тя не го обичала, а само го съжалявала за неговия горчив и труден живот.

Историята за любовта на Пиросмани разказват по различни начини. Аз ви предадох един от тях. Записах го кратко, без да се задълбочавам в достоверността. Нека с това се занимават придирчивите и скучни хора.
Но за едно нещо не мога да премълча, защото то е една от най-горчивите истини на Земята – скоро Маргарита си намерила богат възлюбен и напуснала Тбилиси.

К.Паустовский, откъс от "Бросок на юг"

:) И така по-късно се родила песента:


Публикувано от

"Миллион алых роз" - историята

В началото на ХХ век в покрайнините на Тбилиси имало увеселителен парк с много заведения. В едно от тях гастролирала певицата Маргарита, за която съдържателят  твърдял, че е французойка. Маргарита била "ленива, тънка в талията, широка в раменете, коси с цвят на бронз, нежна и силна шия и розово тяло." Пеенето и поразявало, защото притежавала някакъв особен "двоен" глас - "все едно основният и глас бил златен, а вторият – сребърен". По характер била изключително дистанциран, неконтактен и равнодушен човек. Рядко се съгласявала да вечеря с посетители, приемала само малки подаръци, които в последствие раздавала на приятелки.
Нашата история започва в края на един закрит концерт в увеселителния парк за отбрани ценители на музиката.

Маргарита пиела вино и гледала в земята. Червената коприна на роклята и придавала на косите и блясъка на пожар. От време на време повдигала очи и обхождала с поглед седящите на трапезата, но в замъглените дълбини на зениците и нямало нито огън, нито усмивка.
Облегнат на рамката на врата стоял висок, много слаб грузинец с изпито лице и тъжни очи, облечен в стар костюм, и наблюдавал Маргарита без да помръдне.
Това бил бедният художник Нико Пиросманишвили. Той обичал Маргарита. Тя била за него единственият човек на света. Всяка педя земя, необходена от Маргарита, за него била късче пустиня. Но там, където оставали следите и, била благословена земя. Всяка песъчинка от нея греела като мъничък диамант.
Така, очевидно, биха възпели чувствата на Пиросмани иранските поети от средна ръка. Но все едно, те щяха да са прави, независимо от цветистата реч.
Ден, в който Нико не чувал гласа и, за него бил най-глухия ден на земята.
Извънмерната любов предизвиква желания, непознати на трезвия човек. Та на кой човек в нормално състояние би хрумнала дивата мисъл да целуне човешкия глас или нежно да погали по главата пееща чучулига?
Пиросмани понякога изпитвал изненадващото желание внимателно да докосне вибриращото гърло на Маргарита, докато тя пее, желание само с един дъх да се слее с този тайнствен глас, с тая топла струя въздух, която издава такъв великолепен, вълнуващ звън.
Хората казват, че извънредно голямата любов покорява човека.
Но любовта на Нико не покорила Маргарита. Така поне смятали всички. И все пак не можело да се разбере наистина ли било така. Самият Нико не можел да каже. Маргарита живеела като насън. Сърцето и било затворено за всички. Красотата и била нужна на хората. Но, очевидно, не била нужна на самата нея, макар да се грижела за външността си и да се обличала добре. В шумоляща коприна и ухаеща на източни парфюми, тя изглеждала като въплъщение на зрялата женственост.
Но имало в тая нейна красота нещо грозно и, сякаш, тя сама го разбирала.

Следва продължение ... ( пригответе си кърпичките :) )


Публикувано от

Връбница/Цветница

:) Гледам, че от рано сутринта потребителите се черпят сами с картички с цветни легенди от албума на Притчите във Фейсбук. Силно одобрявам самообслужването, та можеше и да не минавам. То и едва ли е останало много неказано. Все пак реших да спомена в няколко реда върбата и обичая да се освещават върбови клонки за празника.
А на цветноимениците желая да са силни и неувяхващи! Весел и пъстър празник на всички! :)

Както е известно, църковният празник се нарича "Вход Господен в Йерусалим". Когато Исус влязъл в Йерусалим на магаре, хората, вече разбрали за чудото с възкресението на Лазар, го приветствали. Според евангелията "мнозина постилаха дрехите си по пътя; други пък сечеха клони от дърветата и постилаха по пътя." Според народните предания богатите постилали килими и платна, а бедните - палмови, лаврови, върбови клонки и цветя. Множеството посрещало Исус с думите: "Осана, благословен Идещият в име Господне!"
Пак според народните предания, заради това, че послала пътя на сина му, Бог благословил върбата да не я удря гръм.


Публикувано от

Принцесата и граховото зърно (Кир Буличов) – продължение

Продължава оттук.

Ракетната площадка беше изметена и полята с вносен одеколон. Части на националната гвардия се строиха в шпалир от ракетата до космическата гара. Свиреха оркестри за народна музика и, още преди Олга да успее да слезе по стълбичката от ракетата, деца и поднесоха букети от местни цветя. Главният от членовете на Върховния Купол, достопочтеният Жул Йов, произнесе кратка, но прочувствена реч и покани Олга да го последва до очакващия я автомобил.
– Добре ли пътувахте? – попита Жул Йов, когато колата тръгна от космическата гара и заплува през празничните улици към резиденцията на земния посланик.
– Благодаря, пътешествието беше чудесно, – отвърна Олга, покланяйки се на приветстващите я граждани.
– Надяваме се, че у нас ще ви хареса, – каза Жул Йов.
– Аз също. Трогната съм от топлото посрещане.
Тя наистина беше трогната от посрещането и, ако не се опасяваше да не наруши някой местен обичай, да не обиди с нещо любезните си домакини, би се държала далеч по-свободно.
Жул Йов и съпровождащите го лица разведоха Олга из всички стаи на резиденцията на посолството и с особена гордост и показаха спалнята – огромно помещение, облицовано с дъбова ламперия, насред което под балдахин се възвисяваше квадратно легло, увенчано с камара дюшеци.
– Това е прекалено разкошно за мен, – каза Олга. – Аз, честно да си призная, не съм свикнала с такъв лукс.
И, казвайки това, веднага разбра, че е направила някаква грешка. Жул Йов се спогледа с останалите старци, както и се стори – неодобрително. Олга забеляза още млад локатейпанец тайно да се примъква към ложето, сякаш иска да бръкне под дюшека.
Жул Йов му изсъска и, за да изглади неловкото положение, го запозна с Олга.
– Това е представител на нашата опозиция, скептик, – каза той.
Младият скептик се понрави на Олга. Само я смутиха думите му, изречени полугласно:
– Не ви завиждам.
– Да продължим нататък, – предложи Жул Йов. – Още не сме разгледали кухнята и библиотеката.
Да, локатейпанците бяха много любезни, много радостни, че тя е долетяла при тях, и все пак Олга чувстваше нещо недоизказано, шепот зад гърба, тайни погледи и жестове, непредназначени за нейните очи. 
До входа на библиотеката ги очакваше съсухрен локатейпанец с очила. Погледът му беше тежък и настойчив.
– Нашият експерт по земните въпроси, – каза за него Жул Йов. – Не искате ли да побеседвате с него?
– С удоволствие, – отвърна Олга, която беше решила да не отказва на нито една молба на домакините, макар че, откровено казано, много и се спеше – ракетата се движеше с презареждания и Олга беше много уморена.
– Колко колони има Болшой театър? – неочаквано попита експертът.
Въпросът беше странен и, както и да го погледнеш, неделикатен. Но Олга почувства, че локатейпанците отдават голямо значение на нейния отговор. Колко колони наистина? Никога в живота не беше и се налагало да се замисля над това. Тя се опита да си представи сградата на Болшой театър, конете на фронтона, тълпата търсещи излишен билет под колоните, но колко са те? Четири? Не, повече. Шест? Седем? Трябва да са четно число.
– Шест, – каза тя. 
И по изопнатите им лица разбра, че е сгрешила.
– Макар че не помня точно, – добави тя. – Може да бяха и осем. Никога не ми се е налагало да ги броя.
– Не обръщайте внимание на нашия експерт, – любезно се усмихна Жул Йов. – Любознателността му ще го погуби някой ден. А сега ще си позволим да се оттеглим. Трябва да си починете. 
И Олга остана сама. Не я напускаше усещането, че я следят. Може би с нещо беше предизвикала недоволството на любезните домакини? Беше ли ги обидила? По-скоро не. "Е, добре, утрото е по-мъдро от вечерта. Ще се наспя и тогава ще се хвана за работа", – реши тя.
Но и да заспи не и се отдаде лесно. Дюшеците, с които беше затрупан кревата, бяха меки, даже твърде меки и потъваха. Тя с удоволствие би изхвърлила поне половината, въпреки което нещо твърдо се забиваше в плешката и, все едно спеше на камъни. Олга беше твърде уморена, за да става и да търси причинителя на неудобството. Тя се застави да заспи.
През нощта сънува, че е попаднала в лавина на Кавказ и камъните се сриват отгоре и.
Това съвсем не беше най-приятната нощ в живота и. И, когато Олга се събуди, се чувстваше пребита и недоспала. Тя с мъка се надигна и видя, че рамото и е покрито със синини. "Ама че живот имат посланиците! – помисли си тя. – Довечера на всяка цена трябва да махна тези дюшеци и да си спретна постеля по мой вкус. В крайна сметка, ще се наложи да прекарам тук няколко месеца ..."
Пред вратата на спалнята я очакваха локатейпанците.
– Как спахте? – попитаха те в хор.
– Благодаря, добре, – отвърна машинално Олга и си помисли, че непременно трябва да изхвърли тези дюшеци.
– Нищо ли не ви попречи да спите? – попита строго Жул Йов.
– Но какво говорите?! – Олга се усмихна с най-дипломатичната от известните и усмивки. – Много съм ви благодарна за грижите. Чувствах се съвсем като у дома.
– Всичко е ясно! – обади се глас от задните редове.
Гласът съвсем не беше дружелюбен.
Познатият опозиционер-скептик направи жална мимика и се опита да даде на Олга някакъв знак, който тя така и не разбра. 
– Болшой театър има осем колони, – обади се сплесканият в първия ред експерт. – Я ни кажете, кой е построил Тадж Махал?
– Какво? – удиви се Олга. – Тадж Махал?
– Не знае, – каза Жул Йов.
– Не знае, – повтори мрачният глас от задните редици. – Тя е толкова посланик, колкото съм и аз.
Тълпата застрашително се надигаше към Олга и тя в пълно объркване отстъпваше към спалнята, проклинайки своята несъобразителност, проклинайки неизвестната за нея грешка, която постави под заплаха приятелските отношения между Земята и Локатейпан.
– Изхвърлете я от планетата!
– Самозванка!
– Колатейпанска шпионка!
– Върнете ни земния посланик!
– Спрете! – извика младият опозиционер-скептик. – Може да извършите непоправимото!
– Тя не знае колко колони има Болшой театър! – възрази глас от тълпата. – Даже дяволското семе не и действа.
"Само дяволско семе липсваше", – помисли си Олга. Тя несъзнателно се опря на рамката на вратата и изохка от болка.
– Какво ви е? – надвика шума на сановниците младият опозиционер.
– Нищо особено, – насили се да се усмихне Олга, – нещо се беше пъхнало под дюшеците и ми натърти рамото.
"Какво направих?! – осъзна се тя. – Сега окончателно ще се обидят. Приготвили ми бяха резиденцията, гласили се, а аз ..."
– Покажете! – рязко каза  Жул Йов.
– Какво да покажа?
– Синините.
– Как така? – удиви се Олга.
– Покажете им! – викаше младият опозиционер. – Не се притеснявайте! Те ви подложиха под дюшека грах, за да ви изпитат дали сте истински посланик. Сигурно сте чували за този метод.
Олга разбра, че локатейпанците не се шегуват и, като надигна ръкава си, им показа огромните синини.
– Ура! – закрещяха локатейпанците. – Простете ни!
– Покажете ми поне граховото зърно, – помоли Олга, едва сдържайки смеха си.
Жул Йов собственоръчно измъкна изпод дюшека граха, приличен на морски таралеж, но с далеч по-големи размери.

Кир Буличов

Публикувано от

Принцесата и граховото зърно (Кир Буличов)

Членовете на Върховния Купол на планетата Локатейпан нямаше да са така подозрителни, ако не бяха безкрайните интриги на жителите на Колатейпан – планетите-близнаци Локатейпан и Колатейпан се въртят около едно и също слънце, по една и съща орбита, с една и съща скорост. И на едната, и на другата планета колелото беше изобретено през V век преди тяхната ера, а първият въздушен балон се издигна във въздуха през 1644 г. от тяхната ера. И едните, и другите встъпиха в Големия Пръстен на Галактиката почти едновременно – т.е. Локатейпан пръв изпрати заявление, а Колатейпан пръв получи отговор. В Галактиката смятат, че това е станало по простата причина, че "К" в галактическата азбука е преди "Л". Но на планетите-близнаци смятат друго яче. Колатейпанците мислят, че по този начин Галактиката е признала превъзходството им над Локатейпан, а локатейпанците са убедени, че Колатейпан е прихванал и задържал заявлението им.
Няма начин, пък и не е задължително, да се преброят всички обиди, които Колатейпан е нанесъл на Локатейпан, още повече тогава би се наложило да се преброят и всички обиди, които Локатейпан е нанесъл на Колатейпан. Вече беше казано достатъчно, за да се разбере защо Върховният Купол на Колатейпан, научавайки че от Земята към тях лети посланик,  се изплаши да не би съседите им да хванат посланика и да го задържат при тях.
– Те могат да подменят посланика, – каза Жул Йов, най-мъдрият в Купола. – Те всичко могат.
– Но към тях също лети посланик от Земята, – каза младият опозиционер-скептик.
– А нима ние бихме се отказали да имаме за нас и двамата? – резонно възрази Жул Йов.
И скептиците бяха принудени да замълчат.
Няколко минути членовете на Върховния Купол мълчаха и мислиха. После решиха: трябва да изпитат посланика. Ами ако това не е посланик, а елементарен колатейпанец?
– Но как?
– Ще организираме изпит. Ще съберем всички експерти по земни обичаи и ще ги питаме за нещо такова.
– Неудобно е, все пак е посланик. Ами ако го обидим? Трябва да сме извънредно деликатни.
– Къде е експертът по земни обичаи? – попита Жул Йов. – Повикайте го ...
Доведоха експерта. Той прочете всички книжки, които успя да купи или да размени срещу марки на прелитащите наблизо галактически кораби и изгледа всички телевизионни предавания, които излъчваха от Земята по четиринадесети космически канал. Експертът дълго мисли. Може би няколко дни – не знаем със сигурност, – и накрая измисли.
– Има на Земята древен обичай, – каза той. – Четох за него в една много рядка книга, издадена на амонячната планета Сугра, но навярно преведена от земните езици.
– Какъв обичай? – развълнуваха се членовете на Върховния Купол.
– Когато на Земята попадне непознат човек, и те, хората, искат да разберат принцеса ли е той (аз не знам какво е това принцеса, но предполагам, че е признак за принадлежност към истинските хора), му подлагат под завивките грах.
– Е, и какво?
– Ако той е принцеса, на сутринта задължително се оплаква, че лошо е спал и целият е покрит със синини. Той ще почувства граха даже под десет дюшека.
– Забележително! – казаха членовете на Купола. – Ще му подложим грах, а когато се оплаче, ще се извиним и ще кажем, че представа си нямаме как е попаднал там.
С това съвещанието щеше да приключи, ако изведнъж младият опозиционер-скептик не беше попитал:
– А какво е това грах?
Оказа се, че експертът не знае какво е това грах.
Събраха всички други експерти, но никой не знаеше какво е грах. Започнаха да разсъждават логически: известно е, че жителите на Земята имат далеч по-тънка и чувствителна кожа от локатейпанците и колатейпанците и това, всъщност, е единствената разлика. Значи, трябва да се подложи в кревата на посланика такава вещ, която е абсолютно неосезаема за местен жител, но осезаема за кожата на скъпия гост. Решавайки така, членовете на Върховния Купол проведоха малък експеримент. Донесоха десет кревата и на всеки натрупаха по десет дюшека. Под дюшеците скриха предмети с различна форма и твърдост. Вечерта настаниха на креватите по един локатейпанец, без да им казват за същността на смелия експеримент.
Сутринта в присъствието на членовете на Купола и медицинска комисия опитните локатейпанци бяха разпитани и прегледани. Оказа се, че шест от тях са спали спокойно и нищо не са усетили, а четирима се оплакали от неудобство и синини. Шестият, последен от нищо непочувствалите, прекарал нощта върху зърно от местно растение, научно наричано Пуралон Ами-апа-ана, а по народному – дяволско семе. Изяснявайки това, членовете на Купола отнесоха дяволското семе в резиденцията на посланика и го подложиха под десет дюшека.
Посланикът на Земята Олга Баришникова, долитаща през това време на попътна сирианска ракета в Локатейпан, нищо, разбира се, не подозираше.

Следва продължение ...

Публикувано от

Уъркшоп "Мъжка кукувица кука на зелена бука"

Дали защото отдавна не бях писала народни приказки, дали защото пролетта закъсня, а така сме зажаднели за нея, или по някаква друга причина, но вчерашната кукувича приказка стана и продължава да е обект на извънмерен (като за нов пост) интерес, с голям брой прочити и споделяния. И рано тази сутрин една читателка каза: "А мъжката кукувица ...", което го приех като въпрос. Ами мъжката кукувица наистина ... :) Мъжката кукувица е съвсем откровено дискредитирана, ако щете и дискриминирана в народното творчество, което както по-късно ще поясним е не просто несправедливо, а и изопачаващо фактите.
Добре познатите народни приказки ни поднасят все жени, превърнати в кукувици: момичето от "Майчина клетва", майката от "Непослушните деца". Има и по-слабо познати приказки и легенди, подвластни на тази традиция, примерно тази, в която е вплетен факта, че кукувицата кука от Благовещение до Еньовден/Петровден:

Едно време, когато Христос и свети Петър ходели по земята, веднъж рано на пролет минали през едно село. На пътя стояли девойки и една от тях взела да дразни свети Петър и да му подвиква "ку-ку", "ку-ку". Ядосал се свети Петър и я проклел:
– Да кукаш така до моя празник!
Момичето се превърнало в кукувица и оттогава кука до Петровден.
от "Народна библия: Етиологични легенди на източните славяни"

А един единствен сюжет оправдава кукувицата, че оставя пиленцата си да бъдат излюпени и отглеждани от другите птици:

Някога цар на птиците била голямата и страшна птица Кук. Когато Кук остарял, птиците се събрали на събрание, защото искали да сменят своя цар, но той не се явил. Трябвало да пратят някого да го извика, но всички ги било страх. Тогава кукувицата рекла:
– Аз бих отишла, но не съм си нахранила пиленцата.
Останалите птици се зарадвали, че се намерил смелчак, който да се яви пред царя. Изпратили я, като обещали те да се погрижат за пиленцата и.
Кукувицата се доближила до дървото, където бил задрямал остарелия Кук и извикала с пълно гърло:
– Ку-ку, ку-ку!
Кук се стреснал, паднал от дървото и се убил.
Тогава птиците направили орела цар и до ден днешен продължават да мътят и да отглеждат децата на кукувицата.
от "Народна библия: Етиологични легенди на източните славяни"

Както показва целия преглед, обект на народното творчество е единствено женската кукувица, а истината е, че звукът, който ни кара да се пипнем по джоба, за да видим имаме ли монетки вътре или ще я караме на безпаричие цяла година, се издава от мъжката кукувица, когато си търси партньорка. В отговор самките могат да "цвъркат съгласно или да хохокат", както твърдеше един източник. Но в този смисъл мъжките кукувици са приказно онеправдани. :)
И така стигаме до уъркшопа, чиято цел е да реабилитира мъжките кукувички. Аз, вашият компетентен лектор, ви снабдих с материали и ви показах основните приказни плетки. Оттам нататък ви оставям на собствената ви креативност да продължите/поправите вчерашната приказка или да създадете нова. Както е известно, наградата от един уъркшоп е единствено удоволствието от това, което сме създали сами. :)
Още нещо за кукувиците, което не е сигурно доколко може да е от полза, е, че те са едни от най-добрите чистачи на гората и унищожават вредители, които другите птици по една или друга причина пренебрегват. Що се отнася до причината да снасят яйцата си в чужди гнезда, орнитологичните хипотези не провокират приятно въображението, така че ще ги споделя само при запитване. Но не са единственият вид, който упражнява гнездови паразитизъм, просто останалите явно не са успели да се облекат в слава.
И така, дерзайте и не пропускайте да споделите резултата. Денят е традиционно хумористичен.
Enjoy! :)

Публикувано от

Защо кукувицата живее сама

Когато Бог създал земята и я заселил със зверове и птици, от всеки вид имало по двойка. По това време и кукувицата си имала мъж, но много не и допадал и взела да се заглежда по чуждите. Издебне момента и вземе да върти опашка – я пред папуняка, я пред гарвана, я пред сокола, че даже и пред петела. Не се харесало това на другите женски птици, събрали се веднъж, нападнали я и я накълвали почти до смърт. Кукувицата поплакала, поплакала и пак се хванала в нейното. Тогава останалите женски отнесли въпроса до мъжа и – той да се оправя с блудната си жена. А тя се смее:
– Чакайте да снеса яйца, да излюпя пиленца и тогава ще се разбере чия жена съм.
Разбрал мъжът и, че кукувицата чака деца едва ли не от цялата гора, само не и от него. Разгневил се, разрушил гнездото и отлетял накъдето му видят очите. А кукувицата се почудила, почудила що да стори, снесла тайничко яйцата по чуждите гнезда (разселила ги по бащинство, тъй да се каже :D) и пак се настанила на едно клонче, да мами чуждите мъже.
Оттогава така останало – кукувицата да живее сама и да подхвърля пиленцата си, да ги отглеждат другите птици.
И все пак понякога и домъчнява за мъжа и и започва да го вика. Затова казват, че когато кукувицата кука, от очите и падат сълзи.


Публикувано от