В сутрешната ми поща имаше реклама на книга за забогатяване, оттам се присетих за тоя разказ. Дали пък не трябваше да си я взема ..., преди "да съм си открила първата въшка"?!
Гък да не съм чула, че бил много дълъг разказът! Сърдете се на ония, дето опищяха света, че публикувам на части приказката на Дюма, дето още не съм я довършила.
Хайде, и умната със селф-хелпа! :)
С пълно съзнание за това, което казвам, мога да твърдя, че познавам малко хора, сполетени от такова голямо нещастие, както моя приятел Люис Ордал. Обичах го, но не мога да не призная, че е умствено ограничен.
Деляхме малко апартаментче под формата на съдружие, основаващо се на принципа, че всеки от нас плаща половината от наема. Споразумението се провали от самото начало, защото Ордал сменяше работата си почти ежеседмично. По-точно, губеше работата, която беше търсил усърдно, и никога нямаше пари, така че аз не само плащах целите разходи, които се бяхме задължили да покриваме двамата, ами на това отгоре му помагах със заеми, които не бяха големи, но затова пък чести.
Нека всичко това не звучи като упрек! Ако го разказвам, то е, за да да се види колко изключително е това, което се случи после. Ордал добър другар, тъй като винаги имаше повече неща за скриване, отколкото за казване. Така създаваше приятното впечатление, че постоянно се интересува от другите. Беше дискретен и възпитан, мълчалив и чист - сбор от качества, високо ценени у един другар по стая. Не мога да кажа повече в негова полза; вероятно не е и имало нищо повече. Всичко останало беше абсолютна пустота, понякога тревожна, тъй като по отношение на знанието и разбирането на вселената Ордал беше ограничен. Никога не четеше, нито проявяваше някакво любопитство за това, какво става в политическия и обществения живот. Дори произшествията не го интересуваха. В характера му имаше само една особеност, може би единственото защитно движение срещу сивотата, в която плуваше. От време на време си позволяваше малки загадки, беше сдържан, правеше каквото можеше, за да придаде важност на някакви мънички тайни.
Съжителството с такъв човек беше просто. Двата пъти дневно, когато се виждахме — рано сутрин и късно вечер, — всичко протичаше под знака на приятна рутина, тъй като взаимните безпокойства бяха избягвани мълчаливо. Вечер запалвах нощната си лампа и четях доста време, а Ордал слагаше ръце под тила, съзерцаваше тавана (сигурен бях, че никога нищо не беше виждал там) и само след няколко минути заспиваше, без да променя положението си, и сънуваше най-посредствени сънища.
Веднъж, като начало на великата загадка, го видях да пристига с книга под мишница.
- Ето това ми харесва, момче! — казах му аз. — Коя е тази книга? Понечих машинално да издърпам тома от ръцете му, но той отстъпи назад, за да избегне това, и ме погледна строго. „Всеки си има свои неща" — каза, сякаш искаше да уточни основните положения на някакъв пакт.
Оттогава книгата придоби решаващо значение. Аз не споменах повторно за нея, защото исках да покажа, че съм обиден от отказа му. Но не можех да не забележа с изумление, че моят другар чете, че всяка вечер нощната му лампа свети до по-късно от моята.
След няколко дни, тъкмо бяхме станали, той ме изненада с въпроса:
— Колко пари ти дължа?
Сметнах, че напрежението между нас е достигнало връхната си точка и че той въпреки недоразвития си ум притежава природно достойнство, което го подтиква да реагира срещу едно несправедливо положение. Тази мисъл ме обезоръжи и ме накара да му отговоря въодушевено да не тревожи.
- Сега мога да ти ги върна -- отговори ми той с чистосърдечна усмивка.
Извади от джоба си пачка банкноти и като ги държеше с една ръка, с другата започна да пише цифри, търсейки моята помощ и разчиствайки с мъка стари сметки. Когато успяхме да изчислим сумата, Ордал наплюнчи върха на пръстите си и отдели скъпернически няколко банкноти.
- Преброй ги — каза той, като ми ги подаваше. — Знаеш, че винаги бъркам.
- Работа ли си намерил? — попитах любезно с желание да изгладя нашите отношения.
Руменина покри лицето му. Сведе поглед и едва чуто промълви „не", обръщайки ми гръб, като по този начин ми показа решението си да приключи темата и това възобнови неприятното ми чувство.
Привидно животът пое своя обичаен ход, но подмолно продължаваше да назрява нещо необяснимо. Следващите дни Ордал си купи няколко костюма, една от най-хубавите марки златен часовник и предмети за лична употреба или просто за разкош, които постепенно промениха обстановката в нашата стая. Всичко беше добро, белязано с безпогрешния печат скъпите вещи, които той оставяше на общодостъпни места с щедрост, на която срамежливостта придаваше благородство.
Тогава се случи моят рожден ден и Ордал ми подари чудесен фотоапарат. Отдавна желаех да имам такъв фотоапарат, но цената му далеч надхвърляше моите доходи.
- Прощавай, но не мога да приема — казах. — Не бих могъл да ти отвърна с подобни ценни подаръци.
- Няма значение — отговори той с минорен тон, както винаги. — Не ми струва никакво усилие.
Липсата на усилие беше очевидна, а и странната лекота, с която, изглежда, се извърши тази промяна в съдбата. Аз понякога я свързвах с книгата, която Ордал продължаваше да чете всяка вечер с растящо увлечение, отваряйки широко очи, за да не го обори сънят. Но смятах, че причините са други; не беше тайна за мен, че трафикантите на наркотици използуват наивници, за да пренасят от едно място на друго малки пакети, чието съдържание е неизвестно на простодушните ординарци. Имаше и лотария, разбира се, наследства и скрити съкровища, които човек намира случайно.
Въпреки всичко правеше ми впечатление фактът, че човек, който никога не е чел по вътрешни подбуди, изведнъж показва такава любов към една-единствена книга. Не отричам, че фактът разпалваше въображението ми, макар и с по-малко морално основание — моето любопитство. Неотразимо ме привличаха зелените корици и златистият блясък на буквите, които не можех да разчета от моето легло, и то с крайчеца на окото.
Една вечер Ордал заспа с отворената на гърдите си книга. Закриляше я инстинктивно с тежестта на китките си, но ме очарова лъскавината на гланцовата хартия, а и тишината ме караше да се чувствувам в безопасност.Ще се въздържа да излагам обстоятелствата, оправдаващи моето поведение. Чувствувах се гузен — не ми беше ясно за какво — още тогава, когато внимателно отметнах чаршафите и скочих леко на пода, за да се приближа на пръсти до Ордал. За нещастие разтворените страници съответстваха на края на една глава и началото на друга и вляво се виждаха единствено няколко реда с името на автора „Роберт Хейн", а вдясно, предхождан от римско число — един ред с курсив: „Първият автомобил". Ръцете на Ордал скриваха всичко останало и ми пречеха да събера и други данни, които биха ми позволили да стигна до някакво заключение. Трябваше да видя заглавието и бях решен да не отстъпвам. Хванах с върха на си единия край на завивката и започнах бавно да я повдигам. Ордал се раздвижи, сви и наклони глава. Но книгата остана в същото положение. Сърцето ми заби лудо и за миг се уплаших, че ще събуди приятеля ми с ударите си. Въпреки това не промених решението си и като поднових усилието, постигнах целта си: отпечатано с чисто злато върху скъп плат, проблясваше заглавието на произведението: „Метод за забогатяване".
Стоях известно време вцепенен и размишлявах колко осъдително е, че автори и издатели без съвест се възползуват от човешката глупост. После ми беше трудно да заспя поради мислите, които ми идваха на ум, като неизбежно свързвах с Ордал влиянието, което можеше да упражни подобна книга. Кой знае до какви крайности го е довела, може би на ръба на престъплението и падението!
Докато размишлявах, у мен се надигна глуха злоба срещу Ордал. Никой няма право, казвах си аз, да живее преизпълнен с илюзии. Да се оставиш да бъдеш измамен от някакво нескопосно обещание, да възложиш надеждите си на панаирджийски магьосници или да се опитваш да откриеш в печатния текст на едно ръководство формулата на спасителната алхимия — това според мен бяха недопустими безразсъдства у един възрастен човек и аз взех решение, може би несъзнателно, без да си То поставям за цел, по-ясно да показвам с поведението си, че съм сърдит.
Той се правеше, че не разбира, или пък скриваше болката, която успявах да му причиня. След два дни ме помоли кротко да изляза на балкона. Показа ми един „Ягуар" последен модел, блестящ под светлината на лампата, край която бе паркиран.
- Моят пръв автомобил -- каза той, избягвайки погледа ми.
- Да, да, знам! Глава пета — подскочих и почти изкрещях.
И шумно, със запъване, тъй като имах повече неща за казване, отколкото думи, за да ги изразя, осъдих измамниците и хората, които се хващат в мрежите им, тъпашката склонност към моделите на успех и щастие, поради която малодушните като него се стремят към победа без борба.
- Всичко това е опасно, Ордал — казах му. - Ще свършиш зле!
- Защо? Какво може да ми се случи? — попита той искрено уплашен.
Изненада ме умолителният му тон. Не се сещах тогава какво може да му се случи и за да се измъкна, като се мъчех да подсиля хилавите си доводи с пламенен пророчески тон, му казах:
- Ще бъдеш като онези, дето се лекуват от рак с бабешки билки!
Ужасен, той закри лице с длани и промълви:
- Сега вече не мога да се откажа. Надеждата е много силна...
И така всичко следваше своя ход. Последователно Ордал нае шофьор, руса секретарка (закръглените й форми се подчиняваха на мъдро равновесие), купи си къща в града и вила край морето, самолет, яхта и други автомобили, които подхождаха на различни душевни състояния. Трябва да кажа, че предложи да сподели всичко с мен, но аз проявявах такава мисионерска ревност и агитаторска докачливост, че сега, като си помисля, се изненадвам. Продължавах да предричам на моя приятел нещастия, които никога не се сбъднаха, като единственият резултат беше че се отчуждавахме все повече, докато се стигна до окончателно скъсване.
Трябва да призная, че вината беше моя и че това чувство веднага се смесваше с чувство на яд срещу самия себе си. „Защо пък да не е възможно? - мислех си аз. — Ако днес всичко се подобрява и усъвършенствува, съществуват школи, където се преподава цигулка задочно, и системи, чрез които се оползотворяват часовете за сън, за изучаване на математика посредством звукозаписно устройство, което повтаря урока, защо да няма метод за забогатяване?" А такъв наистина ми изглеждаше уместен и необходим в световен мащаб.
Важното е, че постепенно се настройвах, и веднъж привечер след работа влязох в една книжарница. От стеснение се принудих да разгледам няколко списания и да се поинтересувам от последните литературни новости. Малко се срамувах да отворя направо дума за книгата, но накрая със светска усмивка, сякаш приемах благосклонно слабостите на другите,попитах:
- Да имате „Метод за забогатяване" от Роберт Хейн?
- Изчерпана е.
Беше ми трудно да прикрия разочарованието си и да запазя с достойнство усмивката си на препатил човек. Вече бях направил сума ти и планове. Разчитах на това, с една дума. Толкова е трудно отново да затвориш надеждата, когато вече се е отворила тайната кутийка, където е била заключена.
Но не всичко беше загубено все още. Имаше и други книжарници, книга не може току-така да изчезне от пазара. Започна мъчително обикаляне по книжарниците поради разочарованието, което растеше при отказ. Чувствувах се раздразнен от несправедливостта на издателя, публиТкувал в малък тираж такова забележително заглавие.
Имах един приятел антиквар, голям познавач с изключителна памет. Трудно ми беше да се реша да изкажа пред познат идеята, която беше завладяла ума ми. Поради тази причина, разяждан от леснообясними чувства, бих се отказал от всякакво богатство при мисълта да искам книгата от Ордал.
Но въпреки това разговорът с моя приятел книжар ставаше неизбежен. Когато влизах в книжарницата, устата ми беше пресъхнала, ръцете ми бяха невероятно потни и си представям, че трябва да съм бил леко разрошен, с изкривена връзка. Вече нямах сили да се преструвам и прескачайки любезните предисловия, попитах направо:
- Имаш ли „Метод за забогатяване" от Роберт Хейн?
- Не. Никъде няма да я намериш.
Обясни ми, че издателството се е отказало да преиздава това произведение, защото линотиперите, коректорите, целият персонал, който участвал в изработването на книгата, се оттеглил да живее от рента и издтелската къща губела ценни сътрудници. От друга страна, правителствата били склонни да я забранят и властите конфискували бройките. Така че, даже в обществените библиотеки не било възможно да се изучи този метод...
- А някое частно лице? Ако платя добре само за да заема книгата?
— Всичко са опитали.
Подпрях се на тезгяха, усещах, че гърлото ми пари. Книжарят се опитваше да ми помогне с любезни думи:
— Няма да ти казвам, че парите не са всичко, След като си чел толкова много, а и на твоята възраст няма как да не го знаеш. Виж, ако искаш, имам друго ръководство от същата серия...
— Друго заглавие от Роберт Хейн?
- Да.
Новината ме накара да се окопитя.
— Кое е заглавието?
— „Метод за намиране щастие в бедността".
Оскъдната привлекателност, която излъчваше заглавието на произведението, отново ме потопи в моето разочарование. Машинално, най-вече поради малкото желание, което ми оставаше, само за да спазя добрия тон, купих книгата, без да се пазаря, и излязох веднага, без да се сбогувам, така както бях влязъл, без да поздравя.
Разсънен от умора и ядове, се напъхах рано в леглото с нездравото желание да се измъчвам с безсъние. Исках да събера още поводи за оплакване, но нямах представа, колко дълга е нощта, когато сънят не иде да ни облекчи. След като безброй пъти се обърнах в леглото и омотах чаршафите, взех машинално „Метод за намиране на щастие в бедността". Това беше жест, продиктуван от отчаяние.
Смятам обаче, че е редно да заявя: четенето ме очарова още от първите редове. Авторът имаше стил, богат на внушения, който даряваше мир на духа. Започваше с дълъг списък на всички неща, които не са от първа необходимост и без които можем да минем, облекчавайки бремето на нашите отговорности. После неусетно започваше да отпуска социалните връзки и задълженията, произтичащи от установените норми на съжителство. На средата на книгата не се вълнувах от колебанията в курса на валутите, от периодичните кризи в западната икономика и от проблема за безработните. За първи път гледах бъдещето с презрително равнодушие.
Още на другия ден зарязах службата. Два дни след това развалих договора за наема на апартамента и подарих вещите си на портиерката, за да се отдам на скитничество и съзерцание.
След две седмици, прескачайки две глави от книгата (по-точно нарушавайки последователността на метода), си намерих първата въшка. Спомням си, че се бях облегнал на ствола на една праскова край вада, която ме приспиваше с ромона на водата си. С радостта, която често съпровожда срещата с нови другари, разглеждах върху протегнатата си ръка това безкрайно малко създание, което носеше моята кръв. Отгоре й падна капка дъждец и за да я защитя от стихиите, така несъразмерни спрямо нейната беззащитност, нежно я върнах в пазвата си.
Пере Калдерс
Публикувано от
Gloxy-Floxy
