Веднъж при Учителя дошъл ученик и го попитал:
- Как да се науча да прощавам?
- Не съди другите и никога няма да ти се наложи да им прощаваш.
Публикувано от Gloxy-Floxy
0
коментара
Настрадин Ходжа имал богат, но много стиснат съсед.
Веднъж Настрадин видял как готвачът на съседа приготвил за обяд печена кокошка. Но стопанинът даже не я опитал. Ял само черен хляб, а кокошката, след като свършил обяда, върнали в кухнята. На следващия ден отново я поднесли и отнесли. Това продължило цяла седмица.
- Щастлива е тази кокошка! - възкликнал Настрадин. - Истинският и живот започна след смъртта.
Веднъж Настрадин видял как готвачът на съседа приготвил за обяд печена кокошка. Но стопанинът даже не я опитал. Ял само черен хляб, а кокошката, след като свършил обяда, върнали в кухнята. На следващия ден отново я поднесли и отнесли. Това продължило цяла седмица.
- Щастлива е тази кокошка! - възкликнал Настрадин. - Истинският и живот започна след смъртта.
Публикувано от Gloxy-Floxy
Най ми става драго, като попадна на текстове, красноречиво показващи, че за 100 години не сме мръднали йота напред, ако не сме се върнали и назад в някои отношения...
Цуцулан
Цуцул, Цуцул, Цуцулан -
жаден, гладен и непран -
из гората сам тършува,
трески сбира, та кярува.
Ей насреща Кум Вълкан:
- Дай калпака, Цуцулан!
Давай Цуцул и придавай,
ил с душица се прощавай!
- Взимай, взимай, Кум Вълкан,
жив да бъде Цуцулан.
Цуцул, Цуцул, Цуцулан
жаден, гладен и непран
из гората сам тършува,
трески сбира, та кярува.
Ей насреща Бай Лисан:
- Дай ми риза, Цуцулан!
Давай Цуцул и придавай,
ил с душица се прощавай!
- Взимай, взимай, Бай Лисан,
жив да бъде Цуцулан.
Цуцул, Цуцул, Цуцулан
жаден, гладен и непран
из гората сам тършува,
трески сбира, та кярува.
Ей насреща Сват Мецан:
Дай абичка, Цуцулан!
Давай Цуцул и придавай,
ил с душица се прощавай!
- Взимай, взимай, Сват Мецан!
Жив да бъде Цуцулан!
Жив остана Цуцулан -
Жаден, гладен и... обран.
Стоян Дринов
Публикувано от Gloxy-Floxy
Нещо старо, което ми се стори добро за начало на седмицата. Не се "оставяйте да ви въведат в заблуждение" и нека да е успешна!. :)
Монахът Дзуиган обикновено започвал деня, като се обръщал на висок глас към себе си: „Учителю, тук ли си?“
И си отговарял: „Да, ти, който питаш, тук съм!“
После казвал: „А сега ела на себе си!“
И пак си отговарял: „Тутакси ще се съвзема!“
После казвал: „И отсега внимавай! Не се оставяй да те въвеждат в заблуждение!“
И отговарял: „О, няма да се оставя, няма!“
от "ДЗЕН будизъм", изд. Логис, София, 1991
Публикувано от Gloxy-Floxy
За закъснелите гости остават само кости.(лат.)
... ако не са изхвърлили вече и тях и въобще ти отворят вратата. :)
 |
| Картина на турския художник Gürbüz Doğan Ekşioğlu |
Публикувано от Gloxy-Floxy
 Знаеш ли колко са месеците в годината? Дванадесет.
А как се казват? Януари, февруари, март, април, май, юни, юли, август, септември, октомври, ноември, декември. Тъкмо завърши един месец и веднага започва друг. И нито веднъж досега не се е случвало февруари да дойде преди да си отиде януари, а май да изпревари април. Месеците идват един след друг и никога не се срещат. Но хората разказват, че в планинската страна Бохемия имало едно момиче, което видяло всичките дванадесет месеца заедно. Как се случило това? А ето как.  В едно малко селце живеела зла и алчна жена с дъщеря си и завареницата си. Тя обичала дъщеря си, а заварената дъщеря с нищо не можела да и угоди. Каквото и да направела завареницата - все не не било така, накъдето и да се обърнела - все не било накъдето трябва.  Дъщерята по цял ден се търкаляла в кревата и ядяла курабийки, а завареницата от сутрин до вечер не можела да подвие крак: ту вода налей, ту съчки донеси от гората, ту прането изплакни на реката, ту оплеви градина. Тя познавала и зимния студ, и летния пек, и пролетния вятър, и есенния дъжд. Затова, може би, и се случило веднъж да види всичките дванадесет месеца заедно. 
Било зима. Течал месец януари. Толкова сняг натрупало, че от вратите трябвало да го изгребват с лопати, а в гората дърветата били потънали до пояс в преспите и дори не се поклащали, когато ги връхлитал вятърът. Хората седели в къщите си и палели печките. В такова време, привечер, злата мащеха отворила вратата, видяла как мете виелицата, после се върнала до топлата печка и казала на заварената си дъщеря: - Да беше отишла в гората да набереш кокичета. Утре сестра ти има имен ден. 
Момичето погледнало мащехата си: шегува ли се или наистина я праща в гората? Страшно е сега в гората! Пък и какви кокичета може да има посред зима? По-рано от март месец няма да се появят на бял свят, колкото и да ги търсиш. Само може да загинеш в гората, да затънеш в преспите.
А сестра и казала: - И да се затриеш, никой няма да се разплаче за теб! Тръгвай и не се връщай без цветя! Ето ти кошница.  Заплакало момичето, загърнало се в скъсания шал и излязло навън. Вятърът засипвал очите и със сняг, дърпал шала от раменете и. Вървяло и едва измъквало крака от преспите.  Все по-тъмно ставало наоколо. Небето черно, ни една звездица не гледала към земята, а земята едва просветлявала, благодарение на снега. Ето, стигнало гората. Тук вече съвсем тъмно било - в окото да ти бръкнат, няма да разбереш. Приседнало момичето на едно повалено дърво и там останало. Все едно му било къде ще замръзне. И изведнъж далеч между дърветата блеснала светлинка - сякаш звезда се била заплела между клоните. Станало момичето и тръгнало към нея. Потъвало в преспите, промъквало се през повалените от бурята дървета. "Само - мислело си то - да не угасне светлинката!" А тя не угаснала, светела все по-ярко. Замирисало на топъл пушек и взело да се чува как пращят вършините в огъня. Момичето ускорило ход и излязло на една полянка. И изведнъж замряло. На полянката било светло, сякаш грее слънце. Насред полянката горял голям огън, достигал едва ли не до небето. А около огъня седели хора - кой по-близо, кой по-далеч. Седели и тихо си говорели. Гледало ги момичето и се чудело: кои ли са? Не приличали на ловци, на дървари още по-малко; колко пременени били - кой облечен в сребро, кой в злато, кой в зелено кадифе. Взело да ги брои, преброило дванадесет: трима старци, трима на средна възраст, трима млади, а последните трима - още съвсем момченца. Младите седели до огъня, а старците - по-надалеч. И изведнъж един от старите - най-високият, брадат, с дебели вежди - се обърнал и погледнал на оная страна, където стояло момичето. То се уплашило, поискало да избяга, но било късно. Старецът високо попитал: - Откъде си дошла? Какво търсиш тук? Момичето му показало празна си кошничка и казало: - Трябва да напълня тази кошничка с кокичета. Засмял се старецът: - Кокичета през януари? Как го измисли? - Не съм го измислила аз, - отвърнало момичето, - мащехата ме прати тук за кокичета и ми заповяда да не се връщам вкъщи с празна кошница.
Тогава дванадесетте месеца го изгледали и почнали да си приказват нещо помежду си. Стояло момичето, слушало, дума не разбрало - все едно не хора говорели, а шумели дървета. Високият старец пак се обърнал и попитал:
- Какво ще правиш, ако не намериш кокичета? Те преди месец март няма да излязат.
- В гората ще остана - казало момичето. - Ще чакам месец март. По-добре да замръзна в гората, отколкото да се върна без кокичета вкъщи.
Казало това и заплакало.
 И изведнъж един от дванайсетте, най-младият, весел, с полусъблечена шуба, станал и се приближил до стареца: - Братко Януари, отстъпи ми за един час своето място. Старецът погладил дългата си брада: - Бих ти отстъпил, но Март не идва преди Февруари. - Хубаво, - промърморил друг един старец, целият рошав, с разчорлена брада, - отстъпи, аз няма да придирям! Ние всички добре познаваме момичето: ту ще го срещнеш с ведро на реката до дупката в леда, ту в гората с вързоп дърва. Познато е на всички месеци. Трябва да му помогнем. - Добре, нека е по вашему - съгласил се Януари. Ударил по земята с ледената си гега и заговорил: „Не трещете мразове вътре във гората на брезички и елхи не пукайте кората. Стига врани вледенявахте, хорски къщи изстудявахте." Млъкнал старецът и станало тихо в гората. Престанали да пращят от студа дърветата и снегът започнал да пада гъсто, на големи, меки парцали. - Сега е твоят ред, братко - казал Януари и предал гегата на по-младия брат, рошавия Февруари.  Февруари ударил с гегата, люшнал брада и забучал: „Ветрове, бури, урагани, духайте с пълна мощ! Вихри, виелици и бурани, развилнейте се тази нощ! В облаците тръбете гръмко, над цялата земя, да се вие в полето вихрушката снежна като бяла змия!" И щом казал това, веднага зашумял в клоните бурен, мокър вятър. Завъртели се снежни парцали, понесли се по земята бели вихри. А Февруари предал ледената си гега на по-малкия брат и казал: - Сега е твоят ред, братко Март. По-малкият брат взел гегата и ударил в земята. Погледнало момичето, това вече не била гега , а голям клон, покрит целият с пъпки.  Усмихнал се Март и запял звънко с момчешкия си глас: „Ручеи,течете. Стапяйте се, преспи. Мравчици, излезте - слънцето засвети! Мечо се надига, звънват песни птичи, сред прогнила шума разцъфва кокиче." Момичето даже плеснало с ръце. Къде се скрили високите преспи, къде отишли ледените висулки на клоните? Под краката му - мека пролетна земя. Наоколо закапало, текнало, зашуртяло. Пъпките по клоните набъбнали и под тъмната им обвивка надникнали първите зелени листенца. Гледало момичето и не можело да се нагледа. - Какво стоиш? - казал Март. - Бързай, братята ми ни подариха само час. Момичето се опомнило и се втурнало да търси кокичета в гъсталака. А те нямали чет. Под храстите и под камъните, по буците пръст и под буците - накъдето и да погледнеш. Набрало то пълна кошница, пълна престилка - и отново на полянката, където горял огънят, където седели дванадесетте братя. Но там вече нямало ни огън, ни братя - светло било, но не като преди. Светлината идвала не от огъня, а от пълната луна, изгряла над гората. Потъгувало момичето, че няма на кого да благодари и се завтекло към къщи. А луната заплувала след него. С отмалели крака дотичало до вратата и щом влязло вкъщи, зад прозорците отново забучала зимната виелица, а луната се потулила в облаците. - Е, какво, - попитали мащехата и дъщеря и - върна се вече? А къде са кокичетата? Момичето не отговорило нищо, само изсипало от престилката кокичетата на скамейката и турило до нея кошницата. Мащехата и дъщеря и ахнали от учудване. - Откъде ги намери? Момичето им разказало всичко, както било. Слушали двете, клатили глави - вярвали и не вярвали. Не било за вярване, но ето - на пейката цяла купчина кокичета - свежи, белички. От тях ухае на март.  Спогледали се мащехата и дъщеря и и попитали: - А друго не ти ли дадоха месеците? - Че аз не съм искала друго. - Глупачка с глупачка! - ядосала се сестрата. - Да срещнеш всичките дванадесет месеца наведнъж и нищо освен кокичета да не поискаш! Аз на твое място знам какво бих поискала. От един - сладки ябълки и круши, от друг - зрели горски ягоди, от трети - бели гъбки, от четвърти - свежи краставички! - Умница си ми ти, дъще! - казала мащехата. - През зимата ягодите и крушите нямат цена. Щяхме да ги продадем и колко пари щяхме да спечелим! А тази глупачка домъкнала кокичета. Облечи се, дъще, по-добре и иди на полянката. Теб няма да те излъжат, нищо, че са дванадесет, а ти си една. - Къде ще ме излъжат! - отговорила дъщерята, докато навличала шубата и си забраждала главата. Майка и извикала след нея: - Ръкавички си сложи и си закопчай добре шубката! А дъщерята вече била пред вратата. Втурнала се към гората! Вървяла по стъпките на сестра си, бързала. „По-скоро - мислела си - да стигна до полянката!" Гората ставала все по-гъста, все по-тъмна, преспите все по-високи, повалените от бурята дървета се издигали като стена. "Ох, - мислела си дъщерята на мащехата, - за какво само дойдох в гората! Щях да си лежа в топлата постеля, а сега върви мръзни! Ще се погубя тук!" И щом си помислила това, видяла в далечината светлинка - сякаш звездица се била заплела в клоните на дърветата. Тръгнала тя към светлинката. Вървяла, вървяла и излязла на полянката. Насред полянката горял висок огън, а около огъня седели дванадесетте братя, дванадесетте месеца. Седели и тихо разговаряли. Дъщерята на мащехата се приближила до самия огън, не се поклонила, добра дума не казала, а избрала по-топло място и седнала да се грее. Млъкнали братята месеци. Станало тихо в гората. И изведнъж Януари ударил с гегата в земята. - Коя си ти? - попитал. - Откъде дойде?  - От къщи - отговорила дъщерята на мащехата. - Преди малко сте дали на сестра ми цяла кошница с кокичета. И аз дойдох по нейните следи. - Познаваме сестра ти, - казал Януари - а на тебе и очите не сме ти виждали. Защо си дошла при нас? - Да ми дадете подаръци. Нека Юни месец ми сипе в кошницата горски ягоди, ама по-едри. А Юли - свежи краставички и бели гъби, Август сладки ябълки и круши, Септември - зрели орехи. А Октомври... - Почакай, - казал Януари, - не може да има лято преди пролетта и пролет преди зимата. Далече е още месец Юли. Аз съм сега господар на гората, тридесет и един ден ще царувам тук. - Я, какъв си сърдит ! - казала дъщерята на мащехата. - Да не съм дошла при теб - от теб, освен сняг и скреж, друго не може да се очаква. На мен летните месеци ми трябват. Намръщил се месец Януари. - Търси лято през зимата! - изфучал. Замахнал с широкия си ръкав и в гората се извила виелица от земята до небето - забулила и дърветата, и полянката, на която седели братята месеци. И огънят не се виждал от снега, а се чувало само как съска някъде, пращи и пука. Уплашила се дъщерята на мащехата. - Престани! - извикала. - Стига толкова! Но къде ти! Завъртяла я виелицата, слепила очите и, спряла и дъха. Паднала тя в преспата и снегът я затрупал. А мащехата чакала ли, чакала своята дъщеря, гледала през прозорчето, притичвала до вратата - няма я, и я няма. Увила се тя хубаво и тръгнала към гората. Но нима можеш в гъсталака да намериш някого в такава виелица и мрак. Вървяла тя, вървяла, търсила, търсила, докато сама не замръзнала. Така останали и двете да чакат в гората лятото. А заварената дъщеря дълго живяла на света, пораснала голяма, омъжила се и отгледала деца.  И имала, разправят, около къщата си чудесна градина, каквато светът не бил виждал. Преди всички други разцъфтявали в нея цветята, узрявали ягодите, наливали се ябълките и крушите. В горещината там било прохладно, а във виелицата - тихо. - При тази стопанка и дванадесетте месеца гостуват наведнъж - казвали хората. Кой знае, може и така да е било! Самуил Маршак |
Публикувано от Gloxy-Floxy
Да идеш на гощавка и да останеш гладен, да облечеш красиви дрехи и да премръзнеш.
Означава, че да робуваш на етикета или на суетата води до неудовлетворение - красивите дрехи не топлят; ако ядеш колкото е възпитано, може да не се заситиш.
Смелите не убиват, убиват страхливците; дългият меч не убива, убива късият.
Техните воини били въоръжени с по един дълъг и един къс меч. В двубой с дългия можеш да раниш противника си, но трудно можеш да го убиеш, докато да го намушкаш с късия е лесно. Оттук произтича сравнението.
Многото приказки превръщат приятелите във врагове, многото мисли водят до загуба на родината.
Втората част се отнася до хора, които твърде пресметливо се отнасят към това, къде да живеят.
През лятото пази желязото, през зимата - съдовете с вода, а през цялото време си дръж устата затворена.
Първо подхвърлил питката, после си отворил устата.
Да говориш е като мехурчета по водата, да вършиш - като злато.
Големите хора нямат коса на главата, високите планини - трева на върха.
Роденият оратор е господар на хората, роденият майстор - техен слуга.
Публикувано от Gloxy-Floxy
Един цар стигнал с войската си до края на света. Оттам започвало тъмно царство, нищичко не се виждало в него.
Царят настоял да навлязат в тъмното царство. За да не се загубят, оставили отвън един жребец, а със себе си повели кобила. Като я смушели да зацвили, жребецът отговарял.
Дълго вървели войниците без да виждат и единственото, което усещали, било, че ходят по ситни камъни. Изведнъж в тъмнината се чул глас:
- Който вземе от тези камъни, ще съжалява, който не вземе, пак ще съжалява!
"Като ще съжаляваме, защо да ги носим?!" си рекли едни и не взели. "Като и така, и иначе ще съжаляваме, да вземем поне по един, барем да видим какво е" - поддали се на любопитството си други. Вървели още известно време, докато цвиленето на жребеца взело да се чува съвсем слабо. Тогава решили да се връщат обратно.
Като излезли отново на светло, видели, че камъните били диаманти и гласът им е казал истината: тези, които не взели от камъните, се каяли, че не са го направили, а тези, които взели, се каяли, че не са взели повече.
сръбска народна приказка
Така си се лутаме в живота, не знаем по какво стъпваме и добро или лошо ни чака, ако го вземем. :)
При копиране на материали от блога,
посочвайте източник! А ако публикацията ви е харесала, бъдете любезни да
ползвате бутоните за гласуване! Благодаря!
Публикувано от Gloxy-Floxy
Едно време, когато не само хората били благочестиви и набожни, но и всичкото царство на животните просиявало с тази добродетел, па и царството на растенията не оставало назад от нея, царствующата в храните царица Пченица в покаяние за греховете си, що измъчвала хората в неурожайни години, сторила да иде на Божи гроб на поклонение за изплащание на греховете си.
Събрали се всичките други видове храни да я изпратят и да чуят, ако има нещо да им наръча. Там била Ръжта, благороднейшата княгиня, и князовете Ечемик, Овес, княз Папурко, а между тях и Н[его]во сиятелство младий принц наследник Просо-ефенди.
Там, дето изпращали Храните царицата си и са прощавали всички наред, дошло ред и на Просото да са опрости. На опрощаването отгоре то са осмелило та попитало: Какво ще ми наръчаш, царице господарице? - Смирявай са в каквината си, рекла Пшеницата, и нищо повече не ти трябва.
Но във високото мнение за себе си и за своята каквина Просото прибавило да каже: Ваше величество, сега като отивате и като са разумява, че аз оставам тука, та ва заместям, какво ще ми заповядате: да са разтакам ли на тънки кори за точено, за баници и всякакви млинове?
Усмихнато отговорила царицата и му казува: Ти гледай само като та месят, на дебели пити да та пекат, да излязаш из пепела с ръза* си нацяло и да та не вадят разломен на комати, и то ти стига!
ръз* - (тур.) , чест, почтеност
Петко Р. Славейков
Публикувано от Gloxy-Floxy
...Още двора се тъмнее — мрътвина: няма ни цвят, ни птичка да отвърнат
на тяхната радост. По съседни плевници и къщя се черней ръжаницата,
татък в далнини раздрал бяла риза Балкана, а настрани се чува само
стряхата капи — с бистри, едри сълзи зимата изплаква последните си дни.
Децата изобиколиха, извърнаха се и пак се сбраха вкупом пред барата сред двора, дето се огледваше високото ведро небе.
— Хайде в градината! — викна най-голямото и ги поведе към вратника, изправен татък в горния кът на двора.
Навред градинските лехи тръпнат от зимната влага, наместе окалян,
опръскан снега още стои и децата не смеят да нагазят в разтиквената
земя. Подире не могат си еменийките извади! Повъртяха се пред вратника,
разтъпиха се, като че ще търсят нещо, и изведнъж извика едно отгоре:
„Кокичето! Ей го цъфнало!“
Всички извърнаха очи. По припека татък край плета на крехък злак бе
оборило бяло чело кокиче — първа радостна сълза на пролетта. Децата го
наобиколиха, гледат го и никое не смее да сегне към него.
— Горкичкото, едвам се държи на стъбълцето си като капка… — съжали го най-голямото от децата.
— То вече е видяло, мащеха му го е измамила, а, батьо? — припомни друго
приказката, що баба им некин до късно разправя край камината.
… На майка мащеха било паднало ранното кокиче, тя го ни жали, ни милее както другите цветя. Щом като свети Атанас със златна тояга мине покрай тях, да отиде при господа да моли за пролет, посочва му го тя и подучва завареничето си да излезе на бял свят, че се е стоплило вече. И то — ето го, хванало й вяра, изскочило — озърта се насам-нататък по градински лехи — няма ни зюмбюл, ни лале, — снега още не изтаял по мрътвини… Чак сега разбира, излъгала го е мащеха му и клюмнало чело да не гледа барим как ще го смрази нощес студа…
— По-добре да го откъснем — додаде едно от децата.
— Да го откъснем, батьо, че да го оставим в птичето гняздо на люляката!
— Нали тъй, каза баба, батьо — се заувива и трето край най-голямото. — С
първото кокиче се кичат птичите гнезда. Птичката, като го види, пак там
отива да си снесе яйцата. Пак ще ни излупи птиченца…
И докато то каже, друго откъсна кокичето и целия орляк деца припна да търси птичето гняздо нагоре към разперилата храсти люляка.
Петко Ю. Тодоров, откъс
Фолклорният мотив, вплетен в един разказ, побрал целия живот. „На деца е то за песни и игра, за млади — явен белег и разгадка на
сънища, пък нас старите в сън да ни приспи… И аз ще го турна под
възглавницата си“ - казва дядо Христо накрая.
Препоръчвам ви го в трите му части! :)
Публикувано от Gloxy-Floxy
Неко буде ружино дрво
Неки буду ветрове кћери
Неки ружокрадице
Ружокрадице се привуку ружином
дрвету
Један од њих украде ружу
У срце је своје сакрије
Ветрове се кћери појаве
Угледају обрану лепоту
И појуре ружокрадице
Отварају им груди једном по једном
У некога нађу срце
У некога богами не
Отварају им отварају груди
Све док у једног срце не открију
И у срцу украдену ружу
Васко Попа, НЕПОЧИН - ПОЉЕ
Васко Попа, НЕПОЧИН - ПОЉЕ
Имало някога един розов храст на дъщерите на вятъра. Храстът привлякъл крадци на рози. Един от тях откъснал роза и я скрил в сърцето си. Когато се върнали дъщерите на вятъра и видели, че е открадната роза, подгонили ги. Отваряли им гърдите един по един. Някои имали сърца, други нямали. Отваряли им, отваряли гърдите, докато у един сърце не открили и в сърцето откраднатата роза.
Та, ако си търсите мъж с цветна душа и не го намирате, да знаете защо - имало един и те му я извадили. :)
Публикувано от Gloxy-Floxy
Недей са жени. Твоята жена ще бъде или хубавица, или грозна. Ако бъде хубавица, ще имаш голяма мъка и главоболие, според дето трябва да я пазиш;защото което е хубаво, секи иска да го гледа и секи би желал да го има, а това, което желай човек, за него и сичко жертва. Ако ли пък бъде грозна, то ще бъде досущ наопаки, защото ти е жена и нема какво да правиш.
Недей са жени. Твоята жена ще бъде или стара, или млада. Ако бъде стара, какво незадоволство! Може ли някой с полумъртво сърце да са задоволи? Ако е млада, което кажи, че е по-обикновено, и то голямо премеждие, защото трябва да са навърташ се около къщи и да не ходиш надалеч. А то колко е тежко нещо да си като вързан.
Недей са жени. Твоята жена ще бъде или умна, или безумна, мъдра или луда. Ако бъде умна, ще иска да те учи какво да правиш, а то не са тегли, ако е мъдра, ще ти омръзне хитруването и, ако е глупава, какъв срам от хората, ако е луда, какъв смях от хората. Ако бъде от знаменита фамилия, ще ти доведе в къщата и фудуллукът(гордост, високомерие), който ще та изкара най-подир на боклукът. Ако е от прост род и от долно състояние, роднините ти не ще я търпят, ако рече да им са курдисва, и ще презират и тебе поради нея. Ако бъде от учен род и сама учена, то ти ще бъдеш твърде малък и нищо пред нейните очи и ще та има недостоен за нея, нещо най-несносно за един мъж. Ако бъде глупава, тя и хубавица да е, не ще ти е мила, защото тя ще е като фенер без свещ. Ако бъде богата, трябва да и угодяваш, ако е сиромашка, трябва да мислиш как ще са прехраните; защото жена не знай "дай господи" ами "дай мъжо".
Ако би челяк таквиз съвети да слуша и таквиз причини да издирва, никога не би са оженил. Но работата е такваз, че и да са ожени челяк, става пишман, и да не са ожени, пак пишман; защото и тъй има да му тегли главата, и инак, а на теглилото цярът му е търпението и тъй, който са наема да търпи, по-добре е да са ожени, а който не ще да търпи, по-добре да не е на този свят.
П.Р.Славейков
Публикувано от Gloxy-Floxy
Според легенда, разказана от Плутарх в "Животописи", Ромул, единият от митичните основатели на Рим, желаейки да изпита силата си, метнал своето копие с дрянова дръжка, от Авентинския на Палатинския хълм ("палестинският", упоменат в една многократно копирана статия в нета, ме съмнява да съществува). Копието потънало дълбоко в земята, така, че никой не успял да го измъкне. Дръжката пуснала корени и се превърнала в живо дърво. Дотук нищо поразително за приказна история. Поразителното идва после. Следовниците развили такава почит към дървото, че ако на някой преминаващ му се сторело, че е почнало да губи свежестта си, го оповестявал на висок глас на всеки срещнат, който от своя страна правел същото. Вдигала се страхотна шумотевица и всички се втурвали да го поливат. Ей това вече е нещо, което ми е трудно да си представя. Какви граждани, а! Не взели да го изкоренят, за да си паркират каруците, нито да го отсекат, за да се греят през зимата, а го поливали!
Ако се вярва на легендите, трябва да е преживяло близо 8 века. Изсъхнало по времето на Калигула, след като работниците, които ремонтирали стъпалата в близост, по невнимание повредили корените му. Това вече има привкус на реалност!
А у нас днес е Атанасовден. По предание св. Атанас гони зимата, а който е срещнал слънцето в бране на кокичета и минзухари, ще получи от него здраве и дълголетие. Ще чакаме и дрянът да цъфне. :)
На именниците честито!
Публикувано от Gloxy-Floxy
 |
| Изображение от digilander.libero.it |
Днес християнската църква чества паметта на св. Антоний Велики. Според италианска легенда, той донесъл огъня на хората.
Св. Антоний водел отшелнически живот в пустинята. По онова време хората нямали огън и зимно време силно страдали от студа. Земните управници изпратили посланици при св.Антоний с молба за помощ. Съжалил се той над хората и се отправил към Ада, където огънят горял вечно. Потропал на портите, но дяволите, като видели най-заклетия си враг, отказали да го пуснат. Не щеш ли, прасенцето, което го придружавало навсякъде, се шмугнало вътре и започнало да прави поразии. Втурнали се всички дяволи да го гонят, но никой не успял да го хване. Тогава пуснали вътре светията да го укроти. Той го ударил с тоягата си и то се умирило. Св. Антоний помолил дяволите, като така и така е влязъл, да го оставят да се сгрее. Те му разрешили да седне зад вратата. Обаче той не можел да седи кротко и минел ли покрай него някой дявол, удрял го с тоягата си. Дяволите се ядосали и я хвърлили в огъня. В тоя момент прасето пак се разлудувало. Дяволите поискали Антоний да го усмири, но той казал, че без тоягата не може. Извадили я от огъня, тя тъкмо се била подпалила от единия край. Св. Антоний я хванал като факел и подкарал прасето да си вървят.
Така откраднал огъня за хората.
Честит празник на всички именници!
Публикувано от Gloxy-Floxy
Някои селени уловили веднаж един вълк жив. Каква радост за тях! Като го развождаха тържествено на сичкото село, доведоха го на мегдана сред село, пред черковата, и седнаха да разискват и да са советуват как да го затрият. Мненията на народа, както обикновено са случава, не са посрещаха.
- Тряба да го забийме на кол - рекоха някои си.
- Тряба да го убийме със сопите - рекоха други.
- Да го обесим - рекоха пък трети.
- Не, по-добре да земем жив да го одерем.
- Туй не е нищо - рече злочест някой си стопанин, - ако искате да го измъчите повече, дайте да го оженим на привод* (ич гювелия да го направим).
* - да иде заврян зет
Петко Р. Славейков
Публикувано от Gloxy-Floxy
Веднъж извикали Авицена при човек със сложно, закрито счупване на крака. През кожата се напипвали само парчета натрошена кост и Авицена препоръчал кракът да бъде ампутиран. Но един знахар успял да намести костите и кракът на болния бил спасен.
- Как успя да направиш това? - удивил се Авицена.
Знахарят взел едно глинено гърне от полицата, завързал го в торба и я ударил в земята.
- Можеш ли да наредиш парчетата, без да отваряш торбата? - попитал той Авицена.
- Нима е възможно? - не повярвал лекарят.
Знахарят започнал внимателно да опипва парчетата през платното и скоро успял да нареди гърнето.
Много ме впечатли тази легенда. Има неща, които са по-прости от науката, въпреки което я превъзхождат с ефективността си. Това, че голяма част от хората, които ги практикуват са мошеници и трудно можеш да разбереш на кого си струва да се довериш, е друг въпрос.
При копиране на материали от блога,
посочвайте източник! А ако публикацията ви е харесала, бъдете любезни да
ползвате бутоните за гласуване! Благодаря!
Публикувано от Gloxy-Floxy
Случило се в планината един старец да спаси живота на царския син. Султанът искал да награди стареца богато, но той отказал с думите: "Щом си имам живот и здраве, друго не ми трябва!" Като не рачил да го наградят с друго, султанът настоял всяка година по веднъж да им ходи на гости в двореца. Нямало къде да иде старецът, царска воля е това, кандисал. Ходел на гости, но никога не хапвал от гозбите, които му поднасяли, ами си носел в една торбичка храна от къщи и само от нея си взимал.
Принцът пораснал, дошло време да го оженят. Поканили и дядото на сватба. Той пак пристигнал с бохчицата храна от дома и нищо не близнал от царската трапеза.
- Ти защо не уважаваш гостоприемството на султана? - ядосал се везирът.
- Ще ти покажа - отвърнал старецът.
Накарал да сложат в едно гърне по една лъжица от всичко, което имало на масата, после да го захлупят и да го оставят на слънце. След един час храната шупнала и гърнето се пръснало.
- Ей така става и в стомаха на човека, като яде от много храни наведнъж - обяснил дядото.
Велможите се изумили от мъдростта на обикновения селянин.
- На колко си години? - попитали го.
- На 108 - отвърнал той.
- И как успя да доживееш до толкова?
- Спазвах винаги числата 1,3,5 и 7 - отговорил дядото.
- Какво значи това?
- Значи винаги да се храня само с едно ядене, хлябът да е от три дена, виното - от пет години, а с бабата да се събирам веднъж в седмицата.
българска народна приказка
по П. Маджаров, "Животът на източнотракийските българи в техните песни и разкази"
Публикувано от Gloxy-Floxy
Светицата с най-приказното житие!
След разпъването на Христос, апостолите теглят жребий накъде да тръгнат да проповядват Божието слово. Богородица също иска да участва. Пада и се Иверийската земя. Но и се явява ангел и и казва да не поема натам, още не му е дошло времето. Тази земя ще се просвети по-късно и там ще е нейното владичество.
След 300 г. Нина от Кападокия, дъщеря на знатни и благочестиви родители, пристига с тях в Йерусалим, където те постъпват на религиозна служба. Нина научава от възпитателката си, че съдбата на хитона Господен, лично изработен от неговата майка, е неизвестна след разпъването на Христос. Девойката страстно пожелава да го открие и започва да се моли на Богородица да и разкрие неговото местонахождение. Богородица и се явява насън и и открива, че хитонът на сина и е в Иверийската земя. Подава и кръст, сплетен от лозови пръчки, и я благославя да иде там и да разнася словото Господне. Когато се събужда, Нина намира кръста в ръцете си. Споделя видението с вуйчо си, който е Патриарх на Йерусалим, и получава и неговата благословия.
Така едно момиче, въоръжено с кръст от лозови пръчки, се отправя да покръсти цяла държава.
Ако искате да проследите останалата част от изпълнения и с приключения път, прочетете пълното житие тук.
А кръстът, който и дарява Богородица и с който по-късно изцелява болни, се пази до днес в специално хранилище в Тбилиси.
Честит празник на всички именници!
Публикувано от Gloxy-Floxy
Марина Цветаева в превод на Диана Павлова, който публикувам с нейно разрешение. Случайно-неслучайно, пропуснала е средния куплет. Случайно-неслучайно, на нас това ни е достатъчно в момента. :)
Харесва ми, че не по мен сте болен,
че не по Вас, едничък, боледувам,
че никога земята – и неволно –
под стъпките ни няма да отплува.
Харесва ми, че мога да съм смешна
и нищо по принуда да не правя,
да не изтръпвам, ако по погрешка
за миг са се докоснали ръкавите ни.
Благодаря и със сърцето, и с ръката си,
че Вие, без да знаете и сам,
сте влюбен в мен заради тишината ми,
за редкостта на срещите ни паметни,
за не-разходките неуговорени,
за светлината – не над нашите глави,
и за това, че не по мен сте болен,
че боледувам не по Вас, уви!
Публикувано от Gloxy-Floxy
В последния пост споменах, че днес православната църква почита и паметта на св. Сава Сръбски. Той е реална историческа личност и националният светец на Сърбия. Животът му завършва тук в България. На връщане от пътуване до Йерусалим идва да помогне на Иван Асен II за възстановяване на българската патриаршия. Взима участие в церемонията по случай Богоявление на река Янтра, по време на която простива тежко и след няколко дни умира.
След смъртта си е митологизиран до такава степен, че се превръща в главен герой в сръбския фолклор. За него са създадени толкова много приказки и песни, дотам че някои си противоречат по съдържание. Напр., според едни е покровител на вълците, а според други опитвайки се безуспешно да покръсти вълка, че да не пакости на овчарите, накрая ги учи да го набият.
Представен е като върл противник на лъжата. В една приказка проклина циганите, които помолил за подслон и го излъгали, че нищо не успели да изпросят през деня и няма с какво да го нахранят, вечно да просят и все гладни да ходят. В друга, с подобно съдържание, проклина монах, който го съпровождал в пътуването му. Един стопанин, който ги приел да пренощуват, на изпроводяк им дал три питки, които благословил, докато са у пътниците, зло да не ги стига. През първата нощ едната питка изчезнала, но монахът отричал да я е изял. Когато храната им свършила, ги хванали турците и ги пъхнали в огнена пещ. Даже пред лицето на смъртта монахът отричал прегрешението си. Св. Сава угасил огъня по чудотворен начин. Турците обзети от суеверен страх ги пуснали и даже им дали 300 дуката. Св. Сава взел 100 за себе си, 100 дал на монаха, а последна третина казал, че ще запази за този, който изял първата питка. Тогава монахът си признал, а св. Сава проклел монасите вечно да просят и никога да не се засищат.
Някои от приказките за него проповядват по-общо християнския морал. В две подобни по съдържание приказки искат благословията му мома-сираче, която никой не иска заради бедността и, и родители за детето си. Той учи момата да е работна и чиста, умна и скромна, почтена и весела, милостива и добродушна и така ще си намери късмета. А на родителите на детето казва, че ще благослови рожбата им, както Исус е благословил децата, но късмет не може да му даде. Късметът могат да му дадат само те, като го научат да е работно и спестовно, да не лъже, да не краде, да слуша, да е богоязливо, да почита възрастните, да е умерено във всичко и да пази здравето си.
Народната фантазия няма граници, за разлика от търпението на читателите в интернет. Затова ще си запазя останалите истории за друг път.
Желая ви приказна вечер! :)
Желая ви приказна вечер! :)
Публикувано от Gloxy-Floxy
Според легендите, когато чрез мъчения се опитали да я отклонят от вярата и да я накарат да се преклони пред езическите божества, предизвикала големи катаклизми, първият от които земетресение, след това разруха на езически идоли и храмове. Хвърлили да бъде изядена от лъвовете, но лъвът вместо да я разкъса, започнал да се гали в нея като котенце.
Честит празник на именниците!
Днес е и св.Сава Сръбски, който е легендарен балкански светец. Легендарен е с делата си, иначе - реална историческа личност. Ако бях погледнала в календара сутринта, щях да започна с него. Но сега реших да дам предимство на именниците, а по-късно ще кача и някоя хубава приказка за св.Сава.
Публикувано от Gloxy-Floxy
Когато на последователите на Мохамед било забранено да употребяват вино, неговото място заела отварата от кафени зърна. Думата "кафе" произлиза от арабската "kagwe", чийто изначален смисъл бил вино или друга алкохолна напитка. В мюсюлманския свят то също се превърнало в обект на ожесточени религиозни полемики. Едната страна го обявила за противно на религията и вредно за духовното и телесно здраве и под нейно въздействие били горени кафени складове, закривани кафетарии, а собствениците им преследвани и замеряни с кафеници и кафени чашки. Последната тежест на везните сложил един монарх, който с официален документ обявил кафето за непротиворечащо на религията. И след като обесил двама персийски лекари, които твърдели, че е вредно за здравето, то поело пътя на славата, по който стигнало толкова далеч, че употребата му да бъде издигната в култ.
У бедуините право да го приготвят имат единствено мъжете и това е цял ритуал с немалка продължителност. След приготвянето, поднасянето на кафето също има своя символичен език, напр. поднасянето на пълна чаша кафе означава, че искаш да обидиш госта, затова първата се пълни до половината. В годините се появила арабската поговорка: "Първата чашка е за госта, втората за удоволствие, третата за меча". Ето каква история разказват за това:
Шейхът на бедавите по време на глад напуснал своя лагер, някъде в района на Газа, и заедно с мъже от племето си и керван камили се отправил към Египет да купи зърно. Когато пресекли границата, започнало да се стъмва. В далечината видели да проблясва светлина от огън и шейхът оставил хората си и отишъл на разузнаване. Светлината излизала от дом, чиято врата била оставена полуотворена. Като усетил миризмата на прясно сварено кафе, шейхът решил, че това е хан и смело влязъл вътре. Но сгрешил. Вътре били една незабулена жена и нейният мъж - мамлюк. Жената писнала от уплаха, но мъжът и реагирал спокойно. Попитал неканения гост какво му е нужно. Шейхът обяснил грешката си и понечил да излезе, но стопанинът настоял да остане и да го почерпят с кафе. Гостът охотно приел първата и втората чаша, но категорично отказал третата, независимо от всички увещания на домакина. Последният се хванал за меча и поискал обяснение.
- Първата чаша е за госта, втората за удоволствие, третата за меча. Аз съм воин, също както и ти, но сега съм дошъл с мир по друга работа, а не на война.
- По отговора ти разбирам, че си истински мъж, а не хитър крадец, за какъвто те взех първоначално - казал стопанинът и оставил оръжието. - Разкажи ми какво те е довело по нашия край.
Шейхът му разказал, че е тръгнал да купува зърно. Оказало се, че стопанинът продава зърно и двамата завързали търговски отношения. А също станали и добри приятели. След години шейхът осигурил скривалище на търговеца по време на политически гонения и с това му спасил живота.
поредната палестинска приказка
по материали от "Митове и легенди на Святата земя" на Джеймс Ханауер
И така, насладете се на кафето си, но не прекалявайте, за да не ставате подвластни на агресията. Приятен уикенд желая на всички ви! :)
При копиране на материали от блога,
посочвайте източник! А ако публикацията ви е харесала, бъдете любезни да
ползвате бутоните за гласуване! Благодаря!
Публикувано от Gloxy-Floxy
Старият Чумак прекъсна песента си и се замисли.
До него, върху седефената дръжка на шишенето му, лежеше застрелян орел с
разперени криле, с окървавена перушина, с изцъклени кръгли очи,
отправени към небесата.
— Ето, това е проклетисаната гора — посочи с ръка старият ловец към
разлатия дол на планината. Пред очите ни като гробище на някакви
незнайни исполини лежеше печална и мъртва гора. Редом една до друга там
стояха като вцепенени грамадните снаги на вековни буки, обелени и
побелели от дъждове и пек, с широко разперени и изпочупени клонове, със
сломени върхове, без листа, без гнезда, без птици, без живот и без
гордост.
Под тях коприва и бурен до колени, без диря от човешки крак. Всичко над
тая мъртва гора, по стръмния склон на планината, блещи като змей
стремителен и пенлив поток, скача лудо по канарите и щом настъпи
зловещата гора, сякаш по силата на някаква си грозна клетва, изчезва
тайнствено и нямо под земята, за да избликне свободно и шумно далеко от
това проклето място, осъдено на вечна скръб и немота. Зелени и хубави
гори наоколо презрително странят и вдигат гъсти върше към царствените
планински върхове.
Много е патил старият Чумак и много знае. И облегна се на лакът той, пусна замислен поглед надолу и бавно почна да разказва:
— В народа не живеят вече старински приказки и песни за подвизи и слава,
за юнаци с огнени сърца. Из зелените планински морави избягаха вече
немирни самодиви. И тънките бялопрозирни мъгли, що в изгрев слънце
чезнат над лесовете, не са вече вълшебните одежди, що покриват
моминските им тела. Изселиха се из бистрите горски реки златокосите
русалки и младите овчари, в които се влюбваха немирните горски вили,
спокойно вече си нощуват в планините и медните им кавали не огласяват
със страстни и задушевни звуци тъмните усои. Огнени змейове не тряскат
вече в грозните градобойни облаци. Златолюспа змеица не намира вече
достойни за любов селските момци. Незнайна и проклета вещица е пратила
на земята черна неволя, та мълком да изреже светлите крила на
фантазията, да разкъса ръждивите вериги на човешкия ум и под тежък камък
да потисне стремителния и гордия човешки Дух.
Човекът стана най-жалък роб на дребнави нужди.
А бог, що даде страстните вълнения на любовта, що пална слънцето и
хвърли тайнствен нощен мрак, създаде волната воля и я подари на човекът.
Но той се показа недостоен за великия дар на бога и в безсилието си да
го поеме, той го желае и до днес. Земята натежа от села и градове, пълни
с обезличени и обезсилени роби.
Когато пролетта настане, кога в природата кипне живот, кога планините
наметнат великолепни одежди, и смели, и победни, и славни песни на
освободените потоци тържествено заехтят из усоите и заговорят за
безгранична волност на духът, за непреодолима смелост, за безкрайна
любов, ний хорицата, жалките червеи на земята, се боричкаме и хапем за
залък хляб.
Бог ще накаже грешното човечество за това.
Той ще отнеме сърцето му, кладенецът на алената и горяща кръв, и недостойния човек ще стане достоен скот.
А някога светът е бил друг. Тогава не е имало мъдри глави, но е имало
буйни сърца. Днес мъдростта е прогонила щастието и светът прилича на тая
безжизнена гора.
Преди векове тя е била зелена, млада и хубава. Тия бели мършави скелети
някога са били стройни буки, увенчани с гъстата зеленина на свойта шума,
из които пеели славеи. Тоя сребърен поток, що лети от планината, не се е
губил тъй презрително под земята на тая чумава гора, а с радост е
оросявал зелената морава. В това инак чудно и идилично място планинските
волни жители са намирали най-хубава отмора и младежите са кършили в
празник луди хора.
Буйни и смели били момците тогава. Здраве и сила са кипели в юнашките им
сърца. И тъдява нейде, между горците на тая планина, се появил един
момък, най-достоен от всички. Той имал гъвка гиздава снага, мощни ръце,
бързи крака, гордо вирната глава, украсена от черна лъскава коса. На
хубавото му лице гряла усмивка от тържествующо щастие, в смелия поглед
на орловите му очи горял огънят на най-голямо самосъзнание. Тоя момък
бил славата и гордостта на планинските жители.
Той се влюбил в една мома, която едничка била достойна за него, влюбил
се тъй силно, че сърцето му се запалило, и когато устата произнасяли
името й, из тях изскачали светли огнени езици. Дълбоко в очите му
треперило отражението на тоя пожар.
Чудна е била тяхната любов.
Тогава зарад тях бог украсил горските поляни с жълта иглика и бреговете
на горските потоци с миризлив здравец. Вечери, когато те се срещали в
гората, упоени от щастие и любов, дори месецът закъснявал от завист.
По целия свят се разнесли славословни песни за тяхната безгранична любов.
То били чудни времена и грехове нямало на земята.
Ала от незнайни места дошъл стар, побелял странник-калугер с някаква си
голяма книга под мишница. Той бил някакъв пророк и се заловил да учи
хората на ум и разум. Заговорил за неизкупени грехове, за покаяние, за
царство небесно, за укротени страсти, за недостойнството на плътската
любов и пророчески вещаел божи гняв над безгрижните и весели горци.
Странникът бил красноречив и всяка дума падала разрушително в сърцата на
хората и пъдела оттам доволството, безгрижието, безбурното и идиличното
им щастие.
— Що значат смехът и песните, с който непрестанно живеете! — говорил
той. — Самопознание, вниквание в тънкостта на нещата, развещание
гатанката на битието — ето в що се състои истинския живот. Безгрижието е
погибел. Размишлявайте върху всичко и във всичко се съмнявайте, за да
блесне слънцето на истината.
Влюбения момък се пленил от думите на стареца и тръгнал след него. Те
водили дълги беседи под зелените буки на тая запустяла гора. Понякога
момъкът оставял любовницата си, оттеглял се сам и по цял ден прекарвал в
размишление.
— Суета, всичко е суета — и любов, и радост, и смях, и щастие — говорел
старецът, наведен над голямата книга, в която били написани велики
мъдрости. — Младо момче, съмнявай се вечно и във всичко — това е пътя на
познанието, а познанието е всичко.
И момъкът почнал да мисли и да се съмнява. И много работи научил, и станал много мъдър, и почнал даже да не спи ноще.
И най-после пламтящото му сърце изгаснало.
Веднаж любовницата му го намерила под буките на тая гора, потънал в
размишления. Тя се хвърлила в обятията му и разсипала върху главата му
чуден букет от горски цветя, но веднага отскочила ужасена. Прегръдките
на момъка били хладни. Тя го погледнала в очите и забележила, че там
вместо първия блясък сега светела чудна кротост.
Младото момиче заплакало тъй силно, че цялата гора поехтяла. А той я хванал за ръката и й казал:
— Иди си, не ме смущавай сега, когато размишлявам.
Момъкът окончателно паднал под влиянието на пророкът с голямата книга и
станал кротък и смирен. И не минавал вече между хората горд, весел и
щастлив, а умислен, тъжен и с мрачно наведена глава.
Младата му любовница страдала ужасно. Тя често дохаждала в тая гора —
дето той размишлявал и учел пророческите мъдрости — и искала с ласки и
целувки да го повика отново на живот и радост, но напразно.
— Иди си — казал той веднаж, — иди си с твоята любов и грешна страст.
Непотребни ми са мене призраците на щастието. Ето всред тая хубава гора
аз ще съградя манастир, великолепен храм на бога, и в него ще живея
мъдро и разумно, без увлечения и страст, а строго, както подобава на
човек — върховното творение на земята.
И той почнал да гради чуден храм всред тая хубава гора. Но когато го
свършил, ужасен порой дошел от планината и го разрушил. Мълнии изсушили
гората — бог я проклел.
Той не искал да се издига храм там, дето се е разрушила една любов.
Елин Пелин
Публикувано от Gloxy-Floxy
Едно
време попитали мравката колко време може да преживее с едно житено зърно.
Мравката казала, че при пестеливо хранене зърното ще и стигне за една година.
Един от тези, които питали за опит, хванал мравката и я затворил в кутия със
зърно от пшеница. Кутията скрил в сандъка си. Когато изминала годината,
човекът отворил кутията и видял, че мравката е жива и здрава, а от житеното
зърно половината е непокътнато. Запитал човекът мравката, защо го е излъгала,
че може да преживее със зърното само една година, когато е ясно, че може да
живее цели две години. Мравката отговорила: „Човече, откъде да знам, че ти
нема да забравиш кутията и мене в сандъка. Правих големи икономии, та дано до
втората година се сетиш за мене и за кутията”.
П. Маджаров, "Животът на източнотракийските българи в техните песни и разкази"
Ако си една философствена мравка и подхождаш така дихотомично към запасите си, можеш да си спокойна, че макар и скромни, те са неизчерпаеми. Но по-реално е да се окажеш в положението на магарето на Настрадин Ходжа ("Тъкмо го научих да не яде, и то взе, че умря!").
Излиза, че философията е антифизиологична , но е полезна дотолкоз, че ако така и така ще умреш от глад, поне да го направиш спокоен. :D
Публикувано от Gloxy-Floxy
Два камъка, голям и малък, стояли насред пътя. Задала се една пълна каруца и големият камък казал на малкия:
- Гледай сега, как ще обърна колата!
Малкият камък се засмял.
Коларят видял големия камък и го заобиколил, но като минало едно от колелета през малкия и каруцата се обърнала.
Затова казват хората: "Малките камъни обръщат колата!"
българска народна приказка
Публикувано от Gloxy-Floxy
Ако се чудите за какво ви я разказвам - като илюстрация към факта, че борбата за овладяване на епидемиите не е от вчера. Тази, за щастие, в края на миналия век завърши с пълна победа и едрата шарка, която е отнела живота на безброй хора през вековете, е изкоренена напълно. Интересното е, че китайците са умеели така да обработват биологичния материал, че да регулират активността на ваксината, което е описано в медицинската им литература далеч по-късно от времето, в което се развива историята долу. Въпреки това са изпреварили другите нации в откриването и.
По време на династията Сун (10 век) умрели от едра шарка всички синове на Ван Дан, първия министър на императора. Когато бил вече на години, му се родил още един син. Нарекли го Ван Су. Страхувайки се, че и това дете ще бъде застигнато от същата участ, бащата събрал придворните лекари и заявил, че иска, когато детето се разболее, всички те да се явят в двореца и да го излекуват с общи усилия.
По време на династията Сун (10 век) умрели от едра шарка всички синове на Ван Дан, първия министър на императора. Когато бил вече на години, му се родил още един син. Нарекли го Ван Су. Страхувайки се, че и това дете ще бъде застигнато от същата участ, бащата събрал придворните лекари и заявил, че иска, когато детето се разболее, всички те да се явят в двореца и да го излекуват с общи усилия.
- Има само един човек, който може да победи шарката - отвърнали лекарите. - Това е жена-монахиня, която живее в колиба на върха на планината. Носят при нея деца, болни от шарка, и всички те оздравяват.
Министърът веднага изпратил за монахинята.
Когато видяла малкия Ван Су, тя сложила ръка на главата му и казала:
- В това дете може да се предотврати шарката - въздухът и кръвта му са добри, а предците му са били с неоспорими добродетели.
Тя взела сухи люспи от болен от шарка, предварително стрити на прах, нанесла ги на влажни памучни тампони, вързани с червен конец, и ги пъхнала в нослето на детето, така че конците да висят навън. С конците можело да бъдат изтеглени лесно навън, а и не можело да влязат прекалено навътре при вдишване. След час махнали тампоните.
Минали 7 дни и детето вдигнало температура. После се появили признаци на шарка, които се задържали 12 дни, след което напълно оздравяло.
Министърът ликувал от щастие. Искал да възнагради щедро монахинята, но тя отказала. Помолила го вместо това, да помага на поданиците и на императора в управлението на държавата. И се прибрала в колибата си.
из "Медицината в огледалото на историята" от С.М.Марчукова
При копиране на материали от блога,
посочвайте източник! А ако публикацията ви е харесала, бъдете любезни да
ползвате бутоните за гласуване! Благодаря!
Публикувано от Gloxy-Floxy
Само дванадесет месеца годината има,
но във всеки - тридесет дни като този,
в който всеки час, всеки миг
са изпълнени с мъка по теб.
Тя се стаява в сърцето ми
като неведома болест,
която не може да изцери дори Цян Бао,
и никъде няма за нея лек.
средновековна корейска поезия
Не, че нещо специално, просто ме накара да се усмихна това, пропито с тиха тъга стихче. :)
А Цян Бао е прословут лекар от 10-ти век, наричан още "китайският Хипократ".
Публикувано от Gloxy-Floxy
Веднъж керван камили преминавал покрай плодова градина. В този момент стопанинът на градината седял върху каменния дувар.
Една млада камила хванала със зъби клончето, увиснало над главата и, и го прехапала. Градинарят взел един камък от дувара и замерил камилата. Бил удивително точен и камилата паднала мъртва. Водачът на камилите се вбесил, хванал същия камък, хвърлил го по стопанина на градината и за зла беда го убил на място. Керванджията мигом изтрезнял от яда си и осъзнавайки тежестта на постъпката си и последствията, които би могла да има, яхнал най-бързата си камила и побягнал, изоставяйки кервана на произвола на съдбата. Но това не му помогнало. Скоро го застигнали роднините на убития, уловили го и го докарали обратно, за да бъде съден в лагера на халиф Омар ибн ал Хатаб. Синовете на градинаря искали смъртна присъда за убиеца на баща си, независимо от уверенията му, че престъплението е извършено не от зла умисъл, а случайно, в резултат на неочаквани обстоятелства. Тъй като нямало кой да потвърди думите му, керванджията получил смъртна присъда. Разбирайки че животът му е загубен безвъзвратно, той започнал да моли халифа със сълзи на очи за три дни отсрочка, през които да се върне до дома си и да уреди семейните си дела. Кълнял се, че ще се върне да понесе своето наказание. Халифът се съгласил при условие, че осъденият намери поръчител, който да понесе наказанието вместо него, ако той не удържи на думата си.
Нещастникът отчаяно огледал тълпата, сред която нямало едно познато лице. Пристигнал палачът и захванал да връзва ръцете зад гърба му. В пълна безизходица той изкрещял: "Нима измря расата на достойните хора?" Никой не откликнал. Още по-горестно извикал осъденият. Тогава доблестният Абу Дхур, приятел на пророка, излязъл напред и помолил халифа да стане поръчител. Халифът приел и осъденият се втурнал към дома си, колкото го държали нозете.
Трите дни изтекли, а от осъденият нямало и следа. Роднините на убития настояли присъдата да бъде изпълнена. Вече се канели да екзекутират поръчителя, когато от тълпата се чул глас: "Спрете, в името на Алах! Някой тича насам!" Халифът дал знак на палача да изчака. И действително, този, който приближавал с бяг, за всеобщо изумление бил осъденият. Когато видял, че е пристигнал навреме, задъхано изрекъл: "Слава на Алах!" и рухнал на земята.
- Глупецо, защо се върна? - попитал халифът. - Имаше шанс да спасиш живота си.
- За да докажа, че не само расата на достойните не е измряла, но също още е жива расата на честните хора - отвърнал човекът.
- Тогава защо замина въобще? - поинтересувал се халифът.
- За да докажа, че и расата на хората, достойни за доверие не е измряла.
- Как да те разбираме?
- Преди време - започнал да разказва осъденият - при мен дойде една бедна вдовица и ми остави на съхранение малкото ценни вещи, които имаше. По-късно ми се наложи да напусна лагера и понеже нямаше как да ги взема с мен, ги зарових в пустинята на място, което е известно само на мен. Те останаха там до момента, в който аз се озовах тук. Ако не бях се върнал да предам оставеното ми на съхранение, щях да нанеса на вдовицата непоправима щета и децата ми цял живот щяха да слушат, как тя проклина паметта ми. Сега, след като уредих този въпрос, мога да умра с леко сърце.
Като изслушал това, халифът се обърнал към Абу Дхур и попитал:
- Роднина ли ти е този човек или приятел?
- Не, повелителю, и очите му не бях виждал преди.
- Тогава защо рискува живота си за него, глупако?
- За да докажа, че расата на достойните и благородните не е измряла - отвърнал поръчителят.
Халифът помълчал известно време. След това се обърнал към осъдения:
- Прощавам ти, можеш да си вървиш!
- Но защо, повелителю на правоверните? - попитал един от шейховете.
- Днес видях доказателства, че не е изчезнала расата на достойните и благородните, както и тази на честните и заслужаващите доверие. Остана ми да докажа единствено, че е още жива и расата на милостивите и великодушните. Затова прощавам на този човек и ще заплатя компенсация на роднините на убития.
палестинска приказка
Публикувано от Gloxy-Floxy
Свети Иванъ ходилъ
300 г. съ дяволитѣ, за да долови отъ тѣхъ какъ да се прѣвземе царството имъ отъ
Господа. Господь давалъ душа на человѣцитѣ, но тѣ отивали въ царството на
дявола. Св. Иванъ узналъ тайната отъ единъ дяволъ, когато дяволитѣ се кѫпѣли въ
морето: трѣбвало Господь да се прѣроди, за да си повърне человѣцитъ. Когато
дяволитѣ били въ морето, и св. Иванъ влѣзълъ въ водата и намѣрилъ тамъ цвѣте.
Дяволитѣ, дордѣто разбиятъ ледоветѣ на замръзналото по чудо море, св. Иванъ
избѣгалъ при Господа, обадилъ му тайната и му занесълъ цвѣтето. Ангелъ Господенъ
подалъ цвѣтето на дѣва Мария да го помирише, да зачене и да роди Христа.
Народътъ, като се научилъ отъ дяволитѣ, че ще се роди новъ царь, избилъ
труднитѣ жени и новороденитѣ дѣца, но Христа не могли да откриятъ. Мария съ
дѣтето и съ Йосифа избѣгали по-късно въ Египетъ. Така се прѣродилъ Господь. Св.
Иванъ му станалъ кръстникъ.
Източник: Й.Иванов, "Богомилски книги и легенди"
Не мога да не почета празника с приказка за светеца. За радост на душата ми, богомилите бият даже македонците в интерпретациите. Няма да им се даваме, я! :D Та, така и не можах да си отговоря на въпроса, дали са някакви уникални иносказатели или времето дотолкова за нищо са го нямали, та са усукали хронологията като лента на Мьобиус. :)
На пристрастените към приказни интерпретации, препоръчвам да отворят източника, където има и разширена версия на историята(№8).
А на всички пожелавам: Весел празник и честит Ивановден!
Публикувано от Gloxy-Floxy
Тази приказка трябваше да ви я разкажа снощи, но реших, че е по-малко вероятно да сбъркате, ако не мислите за това, дали ще сбъркате. Надявам се, че никой не е останал с глава, заклещена на прозореца! :D
Вярват, че на св. Преображение Господне или нощта срещу 6-и августа, а, според други, срещу Водици, всяка година се отваряло небето и тогава
се покланяли дърветата с върховете до земята. В такъв момент, когато е отворено
небето, каквото да поискал човек от бога, господ ще му го даде. За доказване на
вярването, простият народ разказва някой приказки, и
вярва, че са съвсем истински. Ето една от тях:
ОСМАК ГЛАВА
Kога небето било отворено, някой си извадил главата на пенджера,
за да го види как било отворено. А виждайки, намислил да поиска от бога
един осмак* пари. А по погрешка вместо да рече: "Дай ми, господи, един
осмак пари, " рекъл: "Дай ми, господи, един осмак глава."
И за чудо, на часа главата му порасла колкото един осмак, та не можал да си я върне
назад от пенджера и останала да стърчи навън, а той като закован на
нея.
* - Осмакът е мярка за жито, равна на два шиника.
Кузман Шапкарев "Сборник от български народни умотворения", Т.2
Публикувано от Gloxy-Floxy
Честито Кръщение Господне!
Както преди малко разказах във Фейсбук, във фолклора народните разказвачи са адаптирали библейския мотив към традициите в собствения си живот и обичая децата да бъдат кръщавани като малки. Затова в народните приказки и песни, Богородица носи на ръце малкия Исус и моли светците да го кръстят. Само св.Иван (Йоан) се съгласява.
Тази долу е най-красивата обредна песен, която съм чела за празника. Всяка фраза е мелодия и без музика. :) Към сюжета за кръщението е добавен и този за прокълнатите растения. Когато целият свят замира в преклонение пред "Млада бога" по време на кръщенето, трепетликата и овеса продължават да се полюшват. Затова са наказани - трепетликата да "мръзне" през цялата година, а овесът да не влиза в църква и воденица, т.е. от него да не мелят брашно.
Тази долу е най-красивата обредна песен, която съм чела за празника. Всяка фраза е мелодия и без музика. :) Към сюжета за кръщението е добавен и този за прокълнатите растения. Когато целият свят замира в преклонение пред "Млада бога" по време на кръщенето, трепетликата и овеса продължават да се полюшват. Затова са наказани - трепетликата да "мръзне" през цялата година, а овесът да не влиза в църква и воденица, т.е. от него да не мелят брашно.
Прошетна се Божа макя
низ Юрдана, воз Юрдана,
у скут носи Млада бога,
Бога носи. Бога моли:
- Дай ми, Боже, добра среща,
да ме сретне свет Никола,
да ми кръсти Млада бога!
Току рече-неизрече,
насреща ю свет Никола.
- Отде ми те бог сдодаде,
да ми кръстиш Млада бога,
Млада Бога и Божича!
Проговари свет Никола:
- Аль не смеем, не умеем
от тогова кум Йована,
кум Йована Кръщителя -
он е кръстил гора, вода,
он е кръстил небе, темя,
он че кръсти Млада бога,
Млада бога и Божича!
Току рече-неизрече,
те озгоре кум Йована.
- Добра среща, добра мале!
- Дал бог добр, кум Йоване,
отде ми те бог сдодаде,
да ми кръстиш Млада бога,
Млада бога и Божича!
Тогай рипна кум Йована,
зави раце до лахтове
и запретна свилни скути.
С лева ръка Бога фана,
а с десната - стрък босильок,
па зараша, па заглаща
и хубаво блосавяше:
- Я стой, горо, я стой, водо,
ясно слънце, не огревай,
дребни дзвезди, не играйте,
доде кръстим Млада бога!
Що го чуло, се стояло;
това дръво трепетливо,
това жито овесливо,
оно трепти, хич не стои.
Свет го Йован люто кълне:
- Бог те убил тебе, дръво,
тебе, дръво трепетливо,
ти да раснеш у усое,
дека рано слана пада,
дека слънце не огрева!
И ти обо, конска зобо,
у църква те не носили,
задуша те не месили!
Източник
Публикувано от Gloxy-Floxy
Живял в двореца мъдрият Джафар
в една страна на юг.
И тъй като бил много стар,
го носели слугите.
Веднъж по пътя към дома
от далечния пазар
изхлузила се златната халка
от пръста на Джафар.
Викнал на носачите Джафар:
- Града обиколете!
Безценния ми царски дар -
златния пръстен намерете!
Ревнали носачите във хор:
- Да търсим ний не щем!
Не ни е работа това,
да губим време с нея!
Да носим този паланкин е нашата повеля,
а не да ровим из прахта от днес та до неделя!
- Тъй да е - не възроптал
мъдрецът на речта им -
аз пръстенa ще търся сам! -
и седнал на гърба им.
И трябвало да идат пак
с Джафар чак до пазара ...
А можеха да търсят те
халката без товара.
Самуил Маршак
Публикувано от Gloxy-Floxy
В началото, когато светът бил още нов, имало малко хора на него и жените и мъжете живеели поотделно. Мъжете живеели в пещери и се препитавали с лов, а жените - в малки плетени колиби покрай реките и се препитавали със семена и плодове.
Веднъж петима ловци убили една газела и искали да я изпекат, но огънят в пещерата им бил изгаснал. Посъветвали се какво да правят и решили да изпратят един от тях да вземе огън от жените.
Избраният слязъл до реката и намерил там една жена, която събирала семена. Помолил я за огън. Жената излязла отзивчива и се отправили към колибата и за огън. Когато стигнали, тя предложила на ловеца да го нахрани, преди да вземе огъня. Той бил доста огладнял и охотно се съгласил. Жената стрила събраните семена с един камък и ги пуснала във врящата на огъня вода. Разбъркала яденето и го поднесла на мъжа. Той много го харесал.
- Какво е това? - попитал жената.
- Каша - отвърнала тя.
- Много ми харесва кашата ти, повече от месото! Ще остана тук с теб - заявил ловецът и така и не се завърнал при другарите си.
А през това време те примирали от глад. Изпратили втори посланик, на когото се случило същото и който също не се завърнал. Изпратили трети и когато и той се загубил, останалите двама много се изплашили. В онези времена имало много зли духове и отчаяните ловци помислили, че другарите им са отвлечени от тях. Хвърлили гадалните кости и макар костите да показали, че всичко е наред, те не знаели какво да мислят. Решили, в последен отчаян опит да си доставят огън, да се разделят - единият да иде да търси огън, а другият да остане да пази месото. Този, който оставал в пещерата, заклел приятеля си да се върне на всяка цена и той обещал. Но когато срещнал поредната жена край реката и опитал вкусната каша в колибата и, забравил обещанието си.
Докато последният ловец чакал някой от приятелите му да се завърне с огън, месото се развалило и той умрял от глад. Но оттогава мъжете и жените живеят заедно.
При копиране на материали от блога,
посочвайте източник! А ако публикацията ви е харесала, бъдете любезни да
ползвате бутоните за гласуване! Благодаря!
Публикувано от Gloxy-Floxy
Господарят на дома минавал край кухнята и видял как готвачът, докато месел хляба, изтрил потното си лице с ръка и с потта по ръката продължил да меси тестото. Господарят се отдалечил, без да каже нищо, но когато станало време за ядене и наредили трапезата, извикал готвача и като посочил ястията по масата, го попитал:
- Коя храна е най-хубава?
Готвачът бил досетлив, разбрал каква е работата и отвърнал:
- Тази, която не си видял как се приготвя.
А в днешно време и която не си видял от какво се приготвя, бих допълнила аз. :)
Публикувано от Gloxy-Floxy
Абонамент за:
Публикации (Atom)