Зима, студ: вятърът така реже, но в земята е хубаво, уютно; там лежи цветенцето в своята луковица, покрита с пръст и със сняг. Но ето че падна дъжд и капките проникнаха през снежния покров в земята до цветната луковица и и разказаха за белия свят, който е над нея. Скоро тук се промъкна и слънчевият лъч, тънък такъв, светкащ; той проби снега и земята и леко почука по луковицата.
- Влезте! - каза цветето.
- Не мога - отвърна лъчът. - Аз още съм слаб и не мога да разтворя луковицата! На лято ще събера сила!
- А кога ще бъде лято? - попита цветенцето.
То питаше това всеки нов гост, но лятото беше още далеч; снегът още не се беше стопил напълно, а локвите замръзваха всяка нощ.
- Колко дълго продължи това! - казваше цветето. - А мен просто не ме свърта на едно място! Искам да се завъртя, протегна, разтворя, изляза на воля, да се видя с лятото! Това блажено време!
И цветчето се протегна в тънката си шубичка, размекната от водата, сгряна от снега и земята, пронизана от слънчевия лъч. Скоро от земята, под снега, проби зелено стебълце със светлозелена пъпка, около която като надиплени се бяха наредили листенцата му. Снегът беше още студен, но целият облян в слънчеви лъчи, той беше вече толкова рехав, че на тях им беше лесно да пробият през него, а и самите те бяха станали по-силни.
- Добре дошло! Добре дошло! - запяха те и цветчето надникна под снега. Слънчевите лъчи галеха и целуваха дребосъчето така, че белоснежната му чашка със зелени жилки напълно се разтвори. Радостно и скромно то склони глава.
- Мило цветенце! - пееха слънчевите лъчи. - Колко си свежо и нежно! Ти, първо, единствено! Ти, наше възлюбено дете! Ти възвестяваш лятото, чудното лято! Скоро всичкият сняг ще се разтопи, студените ветрове ще си заминат! Ние ще царстваме! Всичко ще се раззелени! Ще имаш и другарчета: ще цъфнат люляците и жълтата акация, а после розите, но ти все пак си първо - толкова нежно, толкова прозрачно!
Това беше радост. Изглеждаше все едно самият въздух пее и звучи, слънчевите лъчи проникваха в чашката и стебълце на цветето. И то стоеше, такова нежно, крехко и в същото време пълно със сила, в пищния разцвет на младата си красота, такова нагласено в бялата си рокличка със зелени лентички и славело лятото. Но лятото беше още далеч: облаци закриха слънцето, задухаха студени, пронизващи ветрове.
- Рано се появи ти! - казаха те на цветето. - Силата е още на наша страна! Чакай, ще ти дадем да се разбереш! Да си беше седяло на топло, а не да бързаш да се киприш на слънцето - не му е дошло още времето!
Студът така хапеше. Минаваха ден след ден, а не се показваше нито един слънчев лъч. Нежното цвете съвсем замръзна. Но то беше по-силно, даже отколкото само си мислеше; крепеше го радостната вяра в обещаното лято. То трябваше задължително да дойде скоро! Неслучайно известиха за него слънчевите лъчи. Цветето твърдо вярваше в обещанието им и търпеливо стоеше на снега в своите бели одежди, скланяйки глава под тежките, гъсти парцали сняг; около него бушуваха студени ветрове.
- Ще се пречупиш! - казваха те. - Ще увехнеш, ще замръзнеш! Какво ти трябваше тук? Защо даде да те измамят? Слънчевият лъч те излъга. На ти сега, да видиш! Ех ти, кокиче!
- Кокиче! - прозвуча в студения утринен въздух.
- Кокиче! - ликуваха децата, дотичали в градината. - Тук расте едно, толкова миличко, прелестно, първо, единствено!
Следва продължение ...
Публикувано от Gloxy-Floxy
0 Response to "Кокичето (Х.К.Андерсен)"
Публикуване на коментар