Притчите

От доста време ми се иска да се отблагодаря по някакъв начин на кулинарните принцеси на блогосферата, които всеки ден радват очите ни с техните творения, дават ни идеи, когато сме се изчерпали и хм, ни стимулират апетита, за което не съм им чак толкова благодарна. :D
И, естествено, възнамерявах да го направя с приказка, но се оказа, че "вкусните" са кът. Затова ще си позволя да копирам "легендата" за кекса от другия си блог, още повече е превеждана и публикувана по времето, когато не познавах никой от хората, с които сега контактувам в блогосферата и социалните мрежи, така че ще е нова за повечето читатели. :)
За вас - Ина, Кате, Илианка, Димитрана, Ивейн, Тони, Йоана, Ива, Di_ani, Мария, Танита, Еос, Нанита, Пеп-чо, Шаренийка, Русанка, Анди .
Благодаря! :)

В стари времена, живял в едно село беден момък. Стара къщурка и късче земя, това било всичко, което притежавал. Трудел се от зори до здрач на полето, за да може да се изхрани. Но реколтата била оскъдна. Един ден намерил на нивата си мъничка птичка. Тя лежала на земята със счупено крилце и загивала.Момъкът я взел вкъщи, стоплил я, нахранил я и започнал да лекува счупеното и крилце. Птичката оздравяла и дошло време да я пусне на свобода. На прощаване тя казала на момъка:
-Виждам колко бедно живееш. Но имаш добро сърце и аз ще ти помогна. Ето ти това вълшебно зрънце. Зарови го в земята и кажи вълшебните думи:"Крекс!Пекс!Фекс!" Сутринта ще видиш какво е станало.
С тези думи птичката размахала крила и отлетяла, а на перваза останало да лежи малко пшеничено зрънце. Момъкът го взел внимателно и грижливо го посял в земята.
-Крекс!Пекс!Фекс!-произнесъл магическите слова и се прибрал вкъщи.
На сутринта се събудил, погледнал през прозореца и прошепнал:
-Не може да бъде!
На мястото, където вчера посадил зрънцето, се извисявало огромно дърво, а на клоните му висяли някакви невиждани плодове. Момъкът се приближил и видял, че плодовете са малки кръгли питки, които вдигат пара и изпускат просто възхитителен аромат. Изумен той погледнал надолу и видял под дървото голяма маса, сервирана за чай.
-Как апетитно мирише!-възкликнал младежът.-Ще опитам една питка, трябва да са вкусни!
И той откъснал една питка от най-близкия клон. Едва го направил и на нейно място се появила друга.Момъкът отхапал едно парченце и възкликнал отново:
-Нищо по-вкусно не съм ял през живота си! Сега ще поканя цялото село и ще си направиме пир!
Не минал и час и всички жители на селото седяли около голямата маса, угощавали се с вкусните питки и пиели чай. И колкото и питки да беряли, на тяхно място израствали нови, още по-сладки и по-вкусни от предишните.
Когато се заситили, под сянката на разлистеното дърво, момъкът им разказал удивителната история за птичката, зрънцето и вълшебните думи.
-И какви бяха тези думи?-попитал един от старейшините.
-Крекс!Пекс!Фекс!
-Хм!Крекс!Пекс!Фекс!-замислил се старецът.-Нека да не "крекс", да не е "фекс", ... нека да е просто КЕКС! Така от днес ще наричаме тая малка питка, която може да нахрани цялото село.
Всички се съгласили и от тоя ден жителите на селото никога повече не разбрали какво е глад. А на света се появил кексът, който и досега обичат и малки, и големи.

Публикувано от Gloxy-Floxy

:) Провокирано от коментара на Михайло към вчерашната притча - "Зебра и жираф":
"Надеждата е мираж в пустинята,знанието е като камила без посока.Познанието не се учи,само се притежава и мъкне като гърбица... "

Камилчето пита:
-Мамо, а защо ни е гърбица?
-В нея съхраняваме запасите си от вода, за да преживеем в пустинята.
-А защо козината ни е толкова гъста?
-За да не ни е студено нощем в пустинята и горещо през деня.
-А копитата ни защо са толкова големи?
-За да можем лесно да вървим през пясъчните дюни.
-А защо устните ни са толкова дебели?
-За да не ги нараняват тръните, които са единствената ни храна в пустинята.
-А защо, по дяволите, са ни всичките тези екстри в зоопарка?

Публикувано от Gloxy-Floxy

В прекрасен оазис насред пустинята мирно пасели Зебра и Жираф.
-Зад тези храсти - казала Зебрата, пощипвайки вкусна трева, - има забележително езеро.
Жирафът протегнал шия, погледнал зад храстите и поклатил глава:
-Не, там няма езеро. Има прекрасна поляна.
-Нима ти вярваш в това, че там има поляна, а не езеро? - попитала Зебрата.
-Аз знам - отвърнал Жирафът, връщайки се на трапезата.
-А пък аз вярвам, че зад тези дървета е най-сочната трева - продължавала Зебрата.
-Не, там има само камилски тръни - отвърнал Жирафът, след като надникнал зад дърветата.
-В това ли вярваш? - попитала Зебрата.
-Не, аз знам - отвърнал Жирафът.
-Защо си толкова скучен? - недоумявала Зебрата. - Ето там, зад пясъчните хълмове, има оазис далеч по-хубав от този.
Жирафът погледнал и в тази посока, но хълмът бил много висок и не успял да види нищо.
-Може и да има, не знам - отговорил той и продължил да пощипва листа.
-Ето, виждаш ли, не знаеш, а аз вярвам, значи там има оазис! Да идем да видим!
-Не мога да ида там, където няма нищо - отвърнал Жирафът.
-А ти повярвай, повярвай! - не се предавала Зебрата. - Представи си - сочна, сочна тревица, много по-сочна, отколкото тук, вкусни, вкусни листа, много по-вкусни от тези, такива прохладни ручеи и сенчести места, тишина и простор!
-Би било хубаво! - замечтано промълвил Жирафът. - Жалко, че нищо такова там няма!
-Как да няма! - възмутила се Зебрата. - Навярно от съседните оазиси зверовете вече тичат, за да завладеят този прекрасен, открит от мен оазис!
-Ах, крадци! - гневно възкликнал Жирафът.
След това се замислил и казал:
-Но тук няма никакви съседни оазиси.
Ала Зебрата продължавала:
-Каза ми под секрет ... един комар, че скоро нашият оазис ще потъне под пясъците и всички, които са останали тук, ще загинат. За да се спасим, трябва колкото се може по-бързо да бягаме към онзи оазис.
-Добре! - съгласил се Жирафът, след като помислил. - Да вървим! Само ще взема със себе си малко храна за из път.
-За какво ти е храна, след като скоро ще имаш всичко, за което мечтаеш? Хвърляй всичко и да бягаме! - викнала му Зебрата и те препуснали към хълма.
-Къде е оазисът? - попитал Жирафът, когато уморени се изкачили на хълма.
-Ето там, зад онези хълмове! - и Зебрата, без да се замисля, показала следващата планина от пясък.
Така бродили от хълм на хълм, докато напълно се заблудили в пустинята. Силите напуснали Зебрата и тя рухнала в нагорещения пясък, без да може да направи и крачка повече. До нея паднал и Жирафът.
-Прости ми, че си измислих този оазис! - казал Зебрата. - Той в действителност не съществува, просто много ми се искаше да помечтая!
-Оазис има! - отчаяно изхриптял Жирафът. - Просто още не сме стигнали, ето там, зад хълмовете!
-Знаеш ли? - с надежда попитала Зебрата.
-Аз ... аз ... вярвам ...

Александър Шубников

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от Gloxy-Floxy

Зимата била извънредно студена. Много животни загинали от замръзване в леговищата си.
Таралежите, измъчвани от студа, излезли на повърхността, но там било още по-лошо. Разбрали, че ако не предприемат нещо, ги очаква участта на измръзналите им събратя. Решили, че трябва да се скупчат заедно и да се сгряват взаимно с топлината на телата си, за да оцелеят.
Започнали да се събират на групи, но когато се притискали един в друг, бодлите им болезнено ги ранявали. Това ги карало да се отдръпват един от друг и не успявали да се стоплят. Дошъл моментът, в който няколко от тях загинали от студ. Тогава видели, че трябва да направят избор - или да приемат иглите на събратята си, или родът им да изчезне от лицето на земята.
И тези, които избрали да бъдат заедно, които започнали да се учат да живеят с раните, получени от тясната връзка с роднините, приятелите и събратята им, се сгрели, сгрели и децата си. Заради топлината, която им давала тази близост, заради това, да продължат да живеят и да отгледат рожбите си, ти били готови да търпят тази болка. И търпението им помогнало да оцелеят.

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от Gloxy-Floxy

(терапевтична приказка за деца, възраст: 6-10 години, насоченост: страх от грешки, училище, оценки, обща боязливост)

В един приказен град живеело малко Котенце. То имало майка и татко и ходело на училище. Да, да, и в приказните градове малчуганите ходят на училище.
Нашето коте не обичало да ходи на училище. Винаги капризничело, когато се приготвяло сутрин. После дълго се безпокояло, докато пътувало с автобуса. След това още по-силно: почти във всеки учебен час Котенцето едва не плачело от страх, криело се зад учебника, за да не го забележи учителя ... На път към къщи се промъквало по страничните улички, за да не го забележат съучениците му.
Мама Котка много се огорчавала, като научавала това. И една вечер, когато Котенцето се приготвяло за сън, тя подпъхнала внимателно одеялцето му, погладила го по козинката и казала:
- Мъниче, виждам, че не искаш да ходиш на училище. Защо?
- През цялото време се боя, мамо! - признало котето. - Боя се да пътувам в автобуса, да седя в час, боя се да ходя по улицата със зверчетата от нашия клас!
- От какво има да се боиш? - очудила се майка му.
- Ох, мамо, нищо не разбираш! През цялото време се страхувам, че ще направя нещо не както трябва: в автобуса - че на завоя ще падна и всички ще ми се смеят, в училище - че ще отговоря неправилно и учителката ще ми пише двойка, на улицата - че децата ще започната да се състезават в бягане или кой по-далеч ще хвърли шишарката, а аз няма да се справя добре и никой няма да иска да си играе с мен! - отвърнало Котенцето и едва не се разплакало, толкова му станало жал за самото него.
- Е, добре! Не тъжи, мъниче! - ласкаво казала Мама. - Аз ще ти помогна, но утре, сега е време за сън.
Зарадвало се Котенцето и заспало доволно. А Мама се замислила:"Как да помогна на моето детенце?" Мислила, мислила и измислила.
Сутринта дала на Котенцето кутийка бонбони и казала:
- Това не са прости бонбони, а вълшебни. Когато те обземе страх, че ще направиш нещо не както трябва, извади си бонбонче, лапни го и кажи три пъти наум вълшебните думи:"Какво пък толкова?!" И всичко ще мине.
След училище Котенцето дотичало вкъщи радостно и викнало:
- Ура! Мамо, днес от нищо не се боях, в училище изкарах шестица и тичах най-бързо от всички! Тези вълшебни бонбони са просто чудесни, просто чудесни!
Мама се усмихнала:
- Мъниче, ще ти разкрия една тайна. Бонбоните, които ти дадох, не са вълшебни, а най-обикновени.
-Как така обикновени? - не повярвало котето. - А защо не се страхувах, получих шестица и бягах по-бързо от всички? Ти ме лъжеш!
- Не, не те лъжа! Дадох ти обикновени бонбони и щом не са вълшебни, няма как те да са ти помогнали. Значи ти сам си си помогнал. Повярвал си в силите си и си победил страха. Прогонил си го завинаги и си моят малък герой!
Радостно вълнение обзело котето:
- Не ли чудесно, че никога повече няма да се страхувам?! Не е ли чудесно, че съм победил страха сам?! Сега сигурно ще се засмея, ако се пързулна и падна на пода. Та то не е обидно, а весело. Ей така!
Котенцето се засилило, пързулнало се по лъскавия под, тупнало на земята и се закикотило:
- Ха-ха! Колко е весело! Трябва да пробвам и да получа двойка!
- Ей, това пък защо? - разтревожила се Мама.
- Спокойно, майче, шегувах се! Но ако започнеш да се безпокоиш за мен, лапни бонбонче, кажи три пъти вълшебните думи:"Какво пък толкова?!" и всичко ще мине. Проверена рецепта!

О.В.Хулаева

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от Gloxy-Floxy

Майка'95 заспа в нощта преди Деня на майката, след като беше прекалила с шоколадовия мус и останалите от децата сандвичи. В такива нощи около спящата се завърта вихрушка от кошмари, в които призраците се явяват на тройки, като мъчителите на Ебенезер Скрудж. И така стана. Първият призрак се изправи застрашително до леглото със сбръчкани ръце, оковани във вериги от тесто. Това беше тантуреста, посивяла фигура със застинала усмивка. Косата и беше разделена в средата, широката и гръд беше покрита с бяла престилка, а около нея се носеше приятен мирис на курабийки.
"Аз - каза тя непринудено - съм призракът на Майката от миналото. Образът от картичките за Деня на майката е моят."
"Какво си направила?" - попита спящата.
Призракът навири нос.
"Правила ли? Аз печах хляб и сладкиши. Сама приготвях сладката и туршиите си. Ставах призори, за да има топла закуска. Пеех, докато търках стъпалата пред къщата. Шиех ризки за бебетата си, учех ги да четат и пишат и никога не пропусках да прочета нещо от Библията преди лягане. Дванайсет години бях винаги пред училищния праг, а щом съкровищата ми напуснаха дома, им раздадох пощенски марки, за да изпращат прането си в къщи. Аз бях душата на семейството." Тя млъкна и подсмръкна.
Спящата изчака малко и скромно попита:
"И какво стана с теб накрая?"
Призракът отново подсмръкна, този път по-шумно.
"Когато децата израснаха, съпругът ми хукна подир една фльорца" - каза тя мрачно. - "Рече, че с мен нямало какво да си говори. Бях на четирийсет и пет и не можах да си намеря работа, защото ми казаха, че не умея нищо да правя. Да!"
И изчезна внезапно, оставяки след себе си само лек дъх на колосан. Появи се втори призрак, който нервно сновеше насам-натам, докато говореше. Беше облечен в изряден бизнес-костюм и усукан чорапогащник с бримки, който непрекъснато опъваше по навик. Държеше дипломатическо куфарче, карта за градския транспорт и три найлонови торбички, в които бяха напъхани ролка тоалетна хартия, парче релса от детско влакче, една зелка, спагети и книжка за стреса, джобен формат. Поглеждайки часовника си, това същество заговори бързо:
"Аз съм призракът на Майката от настоящето, ясно ли е? Два пъти излизах в майчинство и двата пъти се върнах на работа след три месеца. Открих чудесна ясла, наистина чудесна. Само че искат точно в пет и половина да няма вече деца, а училищните занятия свършват дори още по-рано, така че Деймиън трябва да има ключ, а аз трябва да летя, ако вечерното съвещание е продължило по-дълго. Освен това вярвам, че времето, прекарано с децата, трябва да е пълноценно, а вие? Така че вечер четем "Лъвът, вещицата и дрешникът", правим слънчеви часовници от картон и учим заедно италиански; естествено, в четвъртък е урокът по цигулка, но проблемът е, че когато се наложи да остана по-дълго в службата, пропускаме началото на часа и учителят ми се сърди, особено ако не съм карала детето да се упражнява достатъчно, а в събота сготвям за цялата седмица и слагам всичко във фризера, защото смятам, че храната трябва да е домашно приготвена, нали така? Само че имам много служебна работа за вкъщи, а пък трябва да пера доста на ръка, защото пералнята не е в ред, а техниците не работят през уикенда ..., но си купих този нов миникомпютър, всичко е въпрос на експедитивност ..."
Спящата я прекъсна:
"И какво стана с теб накрая?"
"Ами все още работя - нервно потръпна призракът. - Синът ми Деймиън стана будистки монах, а Джокаста живее на квартира, пише стихове и твърди, че моят начин на живот е направо отвратителен и материалистичен. Но и двамата винаги се радваха на достатъчно време, прекарано пълноценно с тях. А аз запазих правото си на пълна пенсия."
В кошмарната просъница Майка'95 си помисли, че едва ли има нещо по-страшно от това. В този момент с тежки стъпки се появи ужасяваща фигура с блуждаещ поглед. Беше чудо невиждано: ни човек, ни робот, оплетена в жици, с ръчки, вратички, копчета, лостове, тонколони и прочие. Но от центъра на всичко това ечеше човешки глас.
"Аз съм призракът на Майката от бъдещето - прозвуча мрачен глас. - Отхвърлям грешките на миналото. Отказах да бъда грижовна домашна робиня, отказах да бъда смазана от вина работохоличка. През 1991 г. Европейската общност разпореди да се върна на работа, където уменията ми били необходими. Но авторите на статии по списанията ме уверяваха да не се чувствам виновна и да прехвърлям задълженията си на другите. И аз ги прехвърлях."
"Кои?" - запита развълнувано спящата.
"Всички! - призна призракът гордо. - Дори по време на контракциите си успях да напиша цял годишен доклад, защото ми направиха епидурално цезарово сечение в частна клиника, за да не губя ценното си време в напъни. Сега си имам електронна бавачка, купуваме полуготова храна за микровълновата фурна и използваме чудесен каталог по пощата, който подбира играчките по психологически показатели, опакова ги и ги изпраща точно навреме за рождените дни. Миналата година и двамата получиха уокмени и касетки с приказки, така че сега нямам грижи преди лягане. За награда им се разрешава да се обадят на "Телефона на доверието" и да споделят проблемите си с чудесните специалисти, терапевти и какви ли още не."
"А те как намират цялото това прехвърляне на задължения?" - запита спящата.
"За естествено - прокънтя кухо гласът в празната сърцевина на създанието. - Когато имат някакви проблеми в училище, получавам факс, с който ме известяват за определения от компютъра час с психолог. Натискам няколко бутона на електронната бавачка и програмирам любимата им вечеря в микровълновата, както и любимото им филмче, в случай, че иската да гледат нещо. - Внезапно гласът се промени. - Почакай ... има проблем... Бавачката се повреди... внимание... дистанционното не дава контакт... пробив в системата... Пробив в системата... Повреда, внимание..." Някъде изплака дете.
Майка'95 беше много щастлива, когато се събуди сред обичайния хаос от купчини неизгладени дрехи, смачкани училищни картички, изстинали сандвичи и изветрял чай върху приготвения с любов поднос, поднесен със стръкче жълт нарцис, и усещането за малките топли телца, които пропълзяват и се сгушват в леглото и. Тя реши да изостави всички опити за постигане на съвършенство, личностно развитие и максимално ефективно запълване на дневното време и да се примири с живота, такъв какъвто беше в действителност. Както правим всички.

Либи Първис
из "Как да не сме идеалното семейство", изд. "Обсидан"

Публикувано от Gloxy-Floxy

Срещат се двама приятели.
Единият казва:
-Жена ми е толкова неоправна и разсеяна! Непрекъснато и правя забележки, но от година на година все по-лошо става ...
Вторият отвръща:
-А моята е такава умница и прекрасна домакиня! И с всяка изминала година става все по-добра и по-добра. Аз също само за това и говоря.

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от Gloxy-Floxy

(детска притча, терапевтична приказка за деца, лъжа, честност)

В една страна в далечни времена живял мъдър и щастлив крал. Само едно нещо помрачавало старостта му - нямал деца. Веднъж кралят си помислил: "Ще избера най-честното дете в страната, ще го осиновя и ще го направя мой наследник". Той наредил да раздадат на всички деца цветни семена и обявил:
-Този, който отгледа от семената най-красивите цветя, ще бъде мой син или дъщеря!
Децата засадили семената и ги поливали сутрин и вечер.
Сон Ир също внимателно се грижел за своите семена. Но минали десет дни, минал половин месец, а семената в гърненцето не покълвали.
"Колко странно!" - недоумявал Сон Ир. Най-накрая попитал майка си:
-Защо семената ми не порастват?
-Пресади ги в друга почва - посъветвала го майка му.
Сон Ир пресадил семената, но те отново не покълнали.
Настъпил денят, в който трябвало да преставят цветята пред краля. Множество деца в празнични дрехи излезли на улицата, държейки пред себе си гърненца с цветя. Всекиму се искало да стане принц-наследник. Но какво е това? Защо кралят, оглеждайки цветята, преминавал покрай децата без сянка от радост по лицето? Изведнъж пред една къща той видял плачещият Сон Ир, който стоял с празно гърненце в ръце. Кралят заповядал да повикат момченцето при него.
-Защо гърненцето ти е празно? - попитал той.
Сон Ир, хлипайки, разказал, как посадил семената, но те не покълнали, навярно като наказание за това, че веднъж тайно брал ябълки от чужда градина.
Чувайки този отговор, кралят хванал Сон Ир за ръката и казал:
-Ето моят честен син!
Хората зашумели:
-Защо кралят осинови момченце с празно гърненце?
-Хора! Семената, които раздадох на децата, бяха варени.
И тогава всички одобрително закимали. А на децата, които стояли с прекрасни цветя в ръце, бузките пламнали от срам - та нали всички те посадили други семена.

корейска приказка

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от Gloxy-Floxy

Един крал имал дъщеря с неописуема красота (никой не се захващал да я опише). Характерът и бил също като приказка (много страшен). Но по закона на кралството тя трябвало да се омъжи (макар че въобще не бързала). Тогава придворният астролог (необразован шарлатанин, но човек хитър и изобретателен) предложил на краля да проведат рицарски турнир (троеборство с копие, кон и меч за развлечение на публиката), на победителя да обещаят принцесата за жена, но да не се акцентира върху това, а повече да се разкаже за самите състезания (може даже и в стихове). Заедно с шута (също съобразителен момък) и принцесата (все пак това касаело и нея) за няколко вечери измислили правилата на турнира и цели десет състезания (с елементи на изтезания).
Всички рицари в околността проявили голям интерес към новата игра (дракони в тоя свят никога не било имало, кръстоносните походи още не ги били измислили, а да покаже мъжество всекиму се искало). Така се заиграли (млади момци били, хазартни), че съвсем забравили за това, че на победителя се полага награда (въпреки че глашатаите го тръбели на всеки ъгъл). Така че след приключване на състезанията принцесата се сдобила със съпруг (и характерът и веднага се подобрил, съпругът и бил корав воин и търпелив наставник, научил я да се бие с мечове, да прави прескоци с кон и те прескочили в друга приказка).
Всички съседни крале, които трябвало да устроят дъщерите си някъде, решили да повторят този опит (плагиати нещастни), но претърпели крах (обидно, народът дълго съчинявал песни). Затова, защото мислели само как да се свърши работата(и в обявленията указвали:"Принцеса, красавица, умница, покорителка на сърца и смутителка на умове - за жена на победителя в състезанията", а какви са тия състезания - домързяло ги да пишат).

Олга Лукас

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от Gloxy-Floxy

Живяла някога прекрасна девойка. Никой не можел да и намери недостатък - тя била самата красота, изящество и съвършенство. Влюбил се в нея един юноша и я поискал за жена. Красавицата дала съгласието си, но поставила едно условие:"Ще стана твоя жена и ще те обичам, уважавам и слушам. Ще ти служа вярно и с мен никога не ще познаеш мъка, а животът ти ще е изпълнен с щастие и радост. Но ми обещай само едно: един път в месеца да ме пускаш за една нощ, без да питаш къде ходя и какво върша". Юношата помислил, че условието не е толкова тежко и трудно за изпълнение и се съгласил. Оженили се и заживели в любов и радост.
Жената станала вярна спътница на своя мъж. Обкръжила го с внимание и ласки, дарила му топлината на сърцето си и нежна любов. Вярно и честно му служела, домът им бил пълен с щастие, радост и блаженство. Но както се договорили, една нощ всеки месец жената напускала дома, без да казва на мъжа си къде ходи и какво върши. Така живели дълго време и смътно безпокойство започнало лека-полека да обзема мъжа. И всеки път, когато жена му го напускала, то ставало все по-силно:"Къде прекарва времето си без мен? Какво прави? Защо не мога да я питам за това?" И накрая решил да я проследи.
Една нощ, когато жената мълчаливо излязла от къщи, мъжът тръгнал след нея. Видял как минала през полето, прекосила реката и навлязла дълбоко в гората. Там се скрила зад един стар пън. И когато мъжът се приближил, я видял да смъква дрехите си и да се превръща в змия. Змията се свила на кълбо, засъскала и започнала да хапе опашката си. Ужасен, той изкрещял и издал присъствието си. Жената се приближила и казала:"Какво направи? Една нощ не можа да ме пуснеш, без да се безпокоиш за себе си? Не те ли обичах, не ти служих вярно? Ти не знаеше грижа и печал с мен, а в замяна исках само една нощ в месеца! Сега, след като узна тайната ми, няма нужда повече да излизам от къщи и да се крия в гората."
Оттогава жената повече не се крие от мъжа, за да се превърне в змия, да посъска и кълве. А мъжът забравил какво е това, живот с любимата без грижа и печал. И женейки се, всеки мъж мечтае за живот в рая с красивата, грижовна, съвършена жена, а вместо това получава змия, която вече вместо собствената си опашка, хапе самия него.

Публикувано от Gloxy-Floxy

(терапевтични приказки за деца, самоконтрол)

Пред витрината хленчи момченце:
-Купи ми! Купи ми!
Мама слуша, слуша, накрая не издържа и купува. Занасят новата играчка в къщи. Детето се забавлява малко с нея и я захвърля в ъгъла. А там вече цяла планина "купи-купи" е пораснала.

Върви по улицата баба с Алка. Момиченцето вижда нещо интересно и иска да го купят. Баба спокойно обяснява:
-Сега нямаме парички. Само за мляко.
Алка е умница, замисля се за мъничко и казва:
-Е, добре, после!
После забравя даже какво е поискала, но че паричките са малко - помни. И ако и се прииска още нещо, сама си казва:
-После, после!
Дребосъче, а сама управлява желанията си.

Веднъж крал Фридрих, уморен от важни дела, излязъл на разходка. На тъмната алея се сблъскал със слепец.
-Кой си ти? - попитал Фридрих.
-Аз съм крал! - отвърнал слепецът.
-Крал? - удивил се монархът. - И кого управляваш?
-Себе си! - отвърнал слепецът и продължил нататък.
Фридрих се замислил. Може би, действително е по-лесно да заповядваш на цяла държава, отколкото на себе си и собствените си желания?

А ето на Алка не и е трудно. Вижда на витрината хубава играчка или вкусно лакомство и махва с ръчичка:
-После, после ...
Не е ли кралица?

Борис Ганаго

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от Gloxy-Floxy

Веднъж множество мъдри притчи се събрали заедно на раздумка, както се случва и при хората.
Всяка разказвала себе си, а останалите слушали, радвайки се на мъдростта на сестра си. Само една седяла тихо в ъгълчето и тъжно се усмихвала.
И ето, всички притчи се изказали, само тя не отронила нито дума. Няколко от съседките и учудено я попитали:
-Защо така страдалчески мълчиш?
-Не ти харесва това, което чу от нас ли?
Тъжната притча отвърнала:
-Може ли първо нещо да ви попитам, мъдри мои сестри?
-Разбира се! Питай! - зашумели притчите.
-Ето, хората са ви слушали. Какво казваха след това?
-Хвалеха ни ...
-Цъкаха с език ...
-Радваха се ...
-Клатеха глава ...
-Усмихваха се ...
-Казваха:"Вярно е!"
Дълго изброявали притчите, а приятелката им ги слушала. Когато казали всичко, тя отново заговорила:
-Хубаво е, че са били доволни. Хубаво е, че са ви разбрали, оценили вашата мъдрост и истина. Но започнаха ли след това да постъпват по друг начин? Или останаха същите, каквито бяха?
Отговорът бил мълчание.
-Затова съм и тъжна притча, сестри мои.

Александър Ритвин

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от Gloxy-Floxy

Ето тук живее Грандоманията, а отсреща през пътя - Глупостта. Добри съседки, макар по характер да не си приличат: Глупостта - весела и бъбрива, Грандоманията - мрачна и неразговорчива. Но се спогаждат.
Притичва веднъж Глупостта при Грандоманията:
-Ах, съседке, голяма радост ме споходи! Колко години оборът тече, добитъкът боледува, а вчера покривът падна, преби добитъка и така наведнъж от две беди се отървах.
-Мда! - съгласява се Грандоманията. - Случва се ...
-Ще ми се, - продължава Глупостта - да отбележа това събитие. Гости ли да поканя, какво?! Само че кого да поканя, посъветвай ме!
-Какво има да избираш, - отвръща Грандоманията - всички кани. Иначе току-виж си помислили, че си бедна!
-Не е ли много всички? - усъмнява се Глупостта. - Ще трябва всичко да продам, всичко от къщи да изнеса, за да нахраня толкова народ ...
-Така направи, - наставлява я Грандоманията - нека знаят.
Продала Глупостта всичко, което има, поканила гости. Пирували, напирували се и като си тръгнали гостите, останала Глупостта в пуст дом. Глава няма къде да положи. А на всичкото отгоре и Грандоманията засегната:
-Добре те посъветвах, - казва - но в свой ущърб! Сега всички за теб говорят, а мен никой не ме забелязва. Не знам какво да правя. Ще ме посъветваш ли?
-А ти си подпали къщата - съветва я Глупостта. - На пожара всички ще се съберат.
Така и направила Грандоманията - подпалила си къщата.
Събрал се народ. Гледат Грандоманията, сочат я с пръст. А тя доволна, така си вирнала носа, че с пожарна стълба не можеш да го достигнеш.
Но радостта и не траяла дълго. Къщата изгоряла, народът се разотишъл и останала Грандоманията насред празната улица. Постояла, постояла, няма къде да се дене и почукала у Глупостта:
-Приеми ме, съседке. Нямам вече къде да живея.
-Влез! - кани я Глупостта. - И остани. Жалко само, че няма с какво да те почерпя! Опразни ми се къщата, нищо не остана.
-Няма значение - отвръща Грандоманията. - Като е празна - празна. Ти само с вида си не го показвай.
И оттогава живеят заедно. Крачка не правят една без друга. Където е Глупостта, там задължително е и Грандоманията. А където е Грандоманията - задължително Глупостта.

Феликс Кривин

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от Gloxy-Floxy

(детска притча, терапевтична приказка за деца, търпение, вежливост, скромност, самохвалство)

... Било време, когато птиците не умеели още да пеят. Един ден разбрали, че в далечна страна живее стар, мъдър човек, който учи на музика. Тогава птиците изпратили при него Щъркела и Славея, да проверят истина ли е това.
Щъркелът много бързал. Нямал търпение да стане първия в света музикант.
Толкова бързал, че влетял при мъдреца без дори да почука, не поздравил, а креснал с всичка сила в ухото му:
-Ей, старче! Научи ме на музика!
Но мъдрецът решил първо да го научи на вежливост. Извел Щъркела на прага, почукал на вратата и казал:
-Така трябва да се прави!
-Ясно! - зарадвал се Щъркелът. - Това ли било музика?!
И отлетял, за да може по-скоро да удиви света с изкуството си.
Славеят със своите мънички крилца долетял по-късно. Той внимателно почукал на вратата, поздравил, поискал извинение за безпокойството и казал, че много би желал да изучава музика.
Мъдрецът харесал приветливата птица. И научил Славея на всичко, което знаел сам. Оттогава скромният Славей станал най-добрия певец в целия свят.
А чудакът-Щъркел умее само да почуква с клюн. Но още се хвали и учи другите птици:
-Ей, чувате ли? Трябва да правите ето така, ето така! Това е истинска музика! Ако не вярвате, питайте стария мъдрец.

Валентин Берестов

Ако приказката ви е допаднала, имам преведена от същия автор още една много приятна приказка - "Честна гъсенича" , а по отношение на вежливостта се сещам за една забавна камбоджанска приказка, тя е от първите материали в блога - "Вежливото зайче". Препоръчвам ви ги и двете! :)

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от Gloxy-Floxy

Благодаря на всички, които изразиха отношение, като гласуваха в анкетата тук и по този начин ми помогнаха да взема решение.
До момента са гласували 151 човека и приблизително 80% от тях заявяват, че нямат нищо против да публикувам и детско съдържание. Само по себе си, действително е по-добре детските притчи и терапевтични приказки да си имат свое местенце, но в момента ми е истински проблем да разработвам още един блог и така ме облекчихте. :)
В анкетата беше зададен въпрос, какво разбирам под терапевтични приказки за деца. Ще повторя това, което написах там - обхващат изключително широк диапазон. Една примерна категоризация, на която попаднах: дидактически, художествени, диагностични, профилактични, лечебно-психологически, медитативни. Нямам за цел да давам толкова силен психологически привкус на нещата, защото не съм и специалист. Ще качвам това, което имам в наличност - поучително-възпитателни; такива, които биха подпомогнали преодоляването на някои детски страхове и/или проблеми в общуването и много рядко дидактически - такива, които подпомагат усвояването на нови знания за света, ако особено много са ми харесали.
Най-общо, ще гледам да не разводнявам прекалено тематиката на блога. И когато съдържанието е адресирано към детска аудитория, ще слагам етикети в скоби веднага след заглавието, така че тези от потребителите, които не проявяват интерес, да не си губят времето. За някои от притчите е трудно категорично да се каже, че са за деца или за възрастни и това ми създава известно затруднение как да ги маркирам, но с такива ще процедирам, както преценя на момента.
Благодаря ви още веднъж!

Публикувано от Gloxy-Floxy

На пуст път срещнах мъж на бял кон. С изтрита броня и меч на пояса, а миризматааа ..., не се е мил сигурно цяла вечност.
Видя ме и казва:
-Аз съм Вашият принц! Поръчахте ме, нали?! Взимайте ме! Че така съм жаден, а и няма къде да нощувам! О, и нахранете коня, той яде само пшеница! И ме наричайте "Ваше Височество"! Може и просто "Принце". Или Гошо. Вие сте вече моята невеста. Аз, разбира се, живея в замък. Вярно, там не е правен ремонт от сто години, а има и привидения, но пък можете да се изкъпете в бъчва два пъти в годината. А, и като тръгна на поход, ще Ви слагам пояса на целомъдрието. Хайде, приготвяйте се по-скоро, любима!
Замислих се: даже и тази консервна кутия с животинска тяга да е принц, по-добре да се омъжа за Васко ..., не обичам да се мия в бъчва!

Никол Голдфинч

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от Gloxy-Floxy

Публикувано от Gloxy-Floxy

Манастирът спи.
Светлина мъждука само в килията на отец Бертолд. Отец Бертолд винаги работи нощем. Често утринната светлина го застига над колбите и ретортите, потопен в неговите обичайни, странни, тайнствени занимания.
Тогава знамение осенява отец Бертолд и той отива да се моли цял ден, за да може вечер отново да се захване със своите загадъчни инструменти, доволен и на два-три часа отдих за грешната си плът.
Ден-молитва, нощ-труд.
Отец Бертолд убива плътта си.
На вид е мършав аскет с изпъната, суха кожа. Мъртвец, комуто е чуждо всичко житейско. Само очите му са живи, светят с някакъв фанатичен огън, който изгаря мозъка на отец Бертолд.
-Той е или велик грешник, или велик праведник! - решили в манастира и даже настоятелят не се интересувал с какви тайнствени дела е зает нощем отец Бертолд!
Само попитал:
-В прослава на нашата велика църква ли е труда ти, сине мой?
-О, да! - отвърнал монахът и в очите му още по-ярко избухнал фанатичният огън. - Ако Бог ми помогне да завърша делото си, щастие и мир ще възцарят сред хората, те ще се отдадат на единния Бог и врагът на светата църква ще бъде съкрушен завинаги.
-Да благослови Господ труда ти и да укрепи вярата ти! - му казал отец-настоятелят.
-Амин! - отвърнал монахът и гласът му прозвучал с такава искрена, гореща, твърда вяра, че настоятелят останал без всякакво съмнение : отец Бертолд действително е зает с дела богоугодни и полезни за светата църква.
Оттогава отец Бертолд работи безпрепятствено нощем.
Но днес не е зает с колбите и ретортите си.
С горящи очи той стои до високия прозорец, опрял пламнало чело до желязната решетка - една от решетките, с които обителта се обгражда от грешния свят.
Отец Бертолд гледа тъмното небе, осеяно със звезди, долината, потънала в мрак, заспалия град, видим от планинския манастир.
И в душата на отец Бертолд живее тая смътна тревога, която вече няколко дни не му дава нито да се моли, нито да работи.
Това е дяволът, който го изкушава и вселява в сърцето му смътна тревога, сее съмнение, за да попречи на отец Бертолд в неговото велико и свято дело.
С тази смътна тревога отец Бертолд не може да се заеме за великото си дело - изобретяването на изкуствено злато.
Да, това ще "смачка главата на змията", ще лиши дявола от оръжието му, с което той завоюва света и се бори със светата църква.
Тези зрънца, с които дяволът заслепява разума на хората, тогава ще се правят в работилници от обикновени занаятчии.
И златото ще се цени не повече от глината. Ще престане да бъде рядкост. Човечеството ще го има, когато му е угодно и колкото му е угодно, в изобилие, в излишък. То ще престане да владее света.
Богаташите ще престанат да бъдат богаташи, равенство ще се възцари между хората. Няма да има за какво да се изнуряват от тежка работа, няма да има до какво да се домогват, няма да има за какво да се борят, ненавиждат, завиждат - всички хора ще станат братя и ще служат на единния Бог и на никой друг.
Защото хората съществуват за добро и само дяволът ги е оплел в своите златни мрежи.
Но защо ли съмнение в това се прокрадва в душата на отец Бертолд?
Съмнение, което пречи на отец Бертолд да продължи великото си дело на избавление на света от властта на дявола?
Неговото велико дело се движи напред.
В съда вече блестят малки златни прашинки. Това още не е злато. Но това е първообраз, зародиш на златото. Те имат много общо с проклетия метал. Още малко усилие и прашинките ще се превърнат в злато.
Злато, което всеки може да приготви за себе си, в каквото количество пожелае.
Ще настъпи край на властта на дявола.
И в тези минути, в които на отец Бертолд е особено нужна цялата му вяра, в душата му се прокрадва съмнение. Вълкът поглъща агнето, паякът поглъща мухата, човекът поглъща човека.
И старата формула "homo homini lupus" като олово тежи в мозъка му.
"Човек за човека е вълк".
По лицата на богомолците, които посещават обителта са врязани бръчки, свидетелстващи за борби - той чете тази злоба и ненавист, и взаимно ожесточение, които царят там, в света.
Нима Каин не е убил Авел тогава, когато хората още не са познавали проклетия и презрян метал?
И даже в книгите на Свещеното писание отец Бертолд чете за людската злоба, ненавист и ожесточеност.
Светът ражда злоба и ненавист и само нашата света църква се опитва да присади в хората доброта и любов - да приучи ястреба да кълве пшенични зърна, а вълка да пасе трева.
И даже, страшно е да си помислиш, от кладите на светата инквизиция отец Бертолд лъхва същият огън на злоба и ненавист - и димът на кладите му се струва дим на ненавистта, която се разстила по земята.
Какви мисли! О, Боже!
Но напразно отец Бертолд пада на колене пред светото разпятие и с часове гледа лика на разпънатия, търсейки утешение, подкрепа в скръбта.
Там, долу, в подножието на кръста му се мяркат лица, които светят от злоба, ненавист и ожесточение.
Непримирими, вековни, несъкрушими, владеещи човешките сърца от сътворението на света.
Топла, тиха нощ се е спуснала, носейки със себе си мир, покой, благодатен сън.
И на отец Бертолд му се струва, че това не е благодатна нощ, посланица на небесата, спуснала се на земята, а чудовище, което пълзи по нея, прикривайки със своя тъмен, богато украсен със злато плащ, всичко, което се бои от дневна светлина.
Колко престъпления се вършат под покрова на нощта!
Всичко заспива, освен човешката злоба, която не знае ни ден, ни нощ, ни сън, ни отдих, ни покой.
В този град сега се сговарят за престъпления, крият се зад ъгъла, убиват.
И на отец Бертолд му се струва, че усеща по лицето си диханието на тази вековна злоба, изпълваща въздуха по целия свят.
И в сърцето се ражда съмнение:
-Наистина ли хората са създадени за доброта и любов?
О, той знае, какво означава това!
Дяволът го изкушава, както е изкушавал някога св. Дионисий.
Той е чел за това в аналите.
Св. Дионисий е бил велик аскет и на дявола много му се искало да го отклони от пътеката на добродетелта, смирението и аскетизма.
Взорът на св.Дионисий винаги бил устремен в земята - началото и края на човека.
Даже, ходейки в църквата той се вглеждал внимателно, да не би неволно да причини вреда на някоя дребна твар.
И ако забележел пълзяща буболечка, я взимал и премествал в тревата, на безопасно от проходящи място, за да не би друг неволно да причини вреда на божието създание.
И било всяко негово добро дело - велика посрама за дявола, защото за дявола няма по-голяма посрама от добро дело, извършено от човека.
И търпял дяволът заради св. Дионисий голям срам и унижение.
И започнал той да изкушава светията.
Дяволът се явявал на св. Дионисий като източни посланици, които му носели най-ценните съкровища на света и го канели в царство, където можел да донесе щастие на хиляди хора и всемирна слава за себе си.
Но св. Дионисий не се помамил нито от богатства, нито от слава, нито от власт и не отстъпил от службата на единния Бог.
Когато св. Дионисий постил, не вкусвайки нищо и вече изнемогвал от поста, дяволът разстилал пред него богати трапези, които се огъвали под тежестта на ястия и благоуханни напитки; сред цветя били наредени редки, зрели, сочни плодове.
Но св. Дионисий, взирайки се във всичко това, още по-усърдо продължавал своя пост, за посрама на дявола.
Когато св. Дионисий изнемогвал от зной на полето, пред него израствали сенчести гори, в които ромоляли кристални ручеи и пеели дивни птици. Дърветата тихо поклащали клони и го мамели в прохлада на отдих, в час за молитва. Но св.Дионисий падал на колене под палещите лъчи на слънцето и се молел още по-усърдно от обикновено.
Тогава многократно посраменият дявол решил да го изкуши със страх и се явил пред него в цялото си мерзко величие.
Но св. Дионисий, прав пред Бога, не усетил страх в чистото си сърце, безтрепетно се взирал в дявола и даже оставил в аналите описание на мезкия му облик.
"И бяха очите му като въглен, - написал св. Дионисий - диханието му, като сяра, и изгаряше погледът му като селитра."
-Сяра, селитра и въглен ... сяра, селитра и въглен ...
Ето формулата на изкусителя.
Отец Бертолд с твърда стъпка се отправил към съда.
Той ще призове дявола и смело ще го погледне в лицето, посрамвайки го, като св. Дионисий.
-Incubus! Incubus! Incubus!*
Страшен грохот разтресъл обителта до основи.
От основите се издигнал стълб пламък и в огъня се появил някой със сатанинска усмивка и златен меч в ръка.
-Благодаря ти за услугата, приятелю! - казал той с глас, от който сърцето на отец Бертолд се вледенило и спряло. - Чудесно ми помогна да изляза от тази смес! Чудесна услуга ми оказа! Отсега няма да е нужно хората да се избиват поеденично лице в лице. Те получиха възможността да убиват отдалеко и да разрушават цели градове. Ти извърши дело, което ми е угодно: даде меч в ръцете на безумеца, даде отлично оръжие на човешката ненавист.
Казал и изчезнал, изпълвайки възуха с дим и смрад.
Когато изплашените монаси, начело с отец-настоятеля, влетяли в килията на отец Бертолд, той лежал като мъртъв.
-Той е видял дявола! - казал опитния в такива дела настоятел. - И дяволът навеки е дамгосал лицето му със своя адски огън. Вижте тези черни точки, които завинаги са се впили в лицето и ръцето му. Така често стремежът към познание ни въвлича в грях. От добрите намерения се ражда лош край. Познанието ражда съмнение, съмнението - грях. Бойте се от познанието, деца мои!
Монасите го слушали с изплашени, смутени сърца.
Наръсили отец Бертолд със светена вода. Малко по малко отворил очи, в които се четял ужас.
-Какво шепнат устните ти, сине мой? - попитал настоятелят. - Каква молитва?
-Сяра, селитра и въглен! - повтарял като обезумял отец Бертолд. - Неговата формула: сяра, селитра и въглен ...
-Сяра, селитра и въглен! - зашепнали след него изплашените монаси.
-Забранявам ви, от името на църквата, да повтаряте някога някому тази формула на изкусителя, за да не вкараме в съблазън целия свят! - тържествено казал настоятелят и монасите потвърдили:
-Амин!
Но формулата вече била казана, страхливо я повтаряли помежду си монасите, разказвайки за невероятното приключение на отец Бертолд. От тях я подслушали гражданите и страшната формула на изкусителя обиколила целия свят:
-Сяра, селитра и въглен!
-----------------------------------------------------------------------------------
Никой от миряните не видял в манастира черното лице на отец Бертолд.
Той приживе се погребал в подземието и даже помолил да му прочетат заупокойна молитва.
Дни и нощи се молел на Бога за своя тежък, своя непростим грях.
Светът му бил чужд, както и той на света.
И само нарядко монасите, които му носели малко хляб и вода за седмицата, за поддръжка на грешната му плът, му разказвали за страшните бедствия, за полята, залети с кръв, за цели разрушени градове - за тези злодейства, които хората вършат с помощта на сяра, селитра и въглен.
И тогава отец Бертолд падал на земята в смъртен ужас:
-Ще измоля ли прошка за тежкия си грях?
И пред очите му в гробната тишина се появявал някой - със сатанинска усмивка и златен меч - и казвал:
-Чудесна услуга ми оказа, приятелю!
И сърцето на Бертолд леденеело и спирало.

*Incubus - Яви се (лат.)

Влас Дорошевич "Приказки и легенди на Изтока"

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от Gloxy-Floxy

Веднъж древногръцкият философ Аристип се застъпил пред Дионисий за свой приятел, когото грозяла смъртна присъда. За да поласкае тиранина, той се хвърлил в краката му. Доволният Дионисий помилвал осъдения. Но някой от придворните казал, че Аристип е унизил философията.
-Не съм виновен аз, - отвърнал Аристип - а Дионисий, чиито уши растат на краката!

Публикувано от Gloxy-Floxy

... В друго село в някаква къща - българска бе - чуха кавга. Отбиха се: мъж биеше жена си. Пуснаха се, като видяха гостите; жената отиде да шета; мъжът се оплака:
-Работлива е, чистница е, ама много говори: на три с триста отвръща!
Стана Петър, отиде при нея; и тя се оплака:
-Чистник е, работлив е, ама много ме бие: на три думи с триста тояги отвръща!
Пък Петър:
-Аз ще ви помогна! Омеси питка, стопанке, кокошка опечи, винце наточи! Иди, стопанино, донеси стомна вода от кладенчето, дето изтича до корубестата бука!
Седнаха; хапнаха питка с кокошка, пийнаха винце; Петър подаде стомната на бъбривата булка:
-Ето цера! Като вземе да ти гълчи мъжа ти, стопанке, ще вземеш в уста глътка от тая вода и ще я глътнеш, когато му мине ядът! Докато свършиш стомната, всичко ще се оправи!

Из романа "Хитър Петър" на Георги Марковски

Притчата по произход е суфийска, но тази интерпретация някак ми звучи по-адекватно към нашия манталитет, затова реших да публикувам нея, вместо да превеждам по-автентичния вариант. В романа са включени и няколко други източни притчи. И въобще като цяло е доста интересно конструиран. Аз го имам в издание от 1988 г., но е преиздаван наскоро, можете да прочетете анотации в нета.

Публикувано от Gloxy-Floxy

Вървял човек и пристигнал у дома. А там било хладно.
-Не, - помислил си човекът - щом е студено, това не е моят дом!
И тръгнал да търси друг.

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от Gloxy-Floxy

На Мелиса - Нежност! :)

По сребърната лунна пътека, устремена към небето, с отпусната глава и тежко въздишайки, бавно се изкачвала Тъгата. И там, където лунната светлина отначало избледнявала, а после се разтваряла в първите плахи проблясъци на утринната зора, тя се срещнала с Нежността, която вървяла и сияела - цялата, от главата до петите.
"Здравей, скъпа сестричке! Колко отдавна не сме се виждали!" - едва не се разплакала Тъгата.
"Хей, как се радвам да те срещна! Но защо плачеш?" - ласкаво попитала Нежността и крепко я прегърнала.
"Разбираш ли, толкова ми е тежко да оставя човека тогава, когато още съвсем не е ясно какво ще се случи с него по-нататък? Той така дълбоко е страдал и толкова искрено е плакал. Но дали сърцето му е успяло да се открие, за да можеш ти да осветиш всички тъмни ъгълчета, да излекуваш душевните рани, да го примириш с действителността и да пробудиш в него потребност от Любов? Това би значело, че трудът ми не е бил напразен ...
Аз си тръгвам и той остава насаме със себе си - пречистен, но все още необновен ... Това състояние така напомня на миг затишие, замиране на всичко във Вселената, преди раждането на Новия Ден! Но вечните Смяна и Обновление, естествени и неотменни в Природата, са толкова болезнени и непредсказуеми в човешката душа ...
Не знам, имало ли е смисъл да изтърпя толкова болка и отчаяние, сълзи и жалби? Само ако ти беше наблизо! Понякога ми е толкова тежко от тези съмнения, че ми се ще да помоля Бог за друга служба."
Те замълчали за кратко, притиснали рамо една в друга.
После Нежността замислено казала:"Толкова добре те разбирам! Пристигам при човека и не зная, ще отвори ли сърцето си към мен? Ще видя ли, как се заражда в очите му топъл, жив блясък? И съвсем рядко ми се удава да се насладя на блаженна усмивка, да чуя думи на любов към живота, хората и Бога! И тогава се радвам за човека и заедно с него.
Но ... Но това не може да трае вечно, колкото и да ни се иска! Понякога този миг е толкова кратък, че човекът даже не е успял да осъзнае какво се е случило с него и отново се е втурнал в предишното бясно преследване на призрака на щастието.
Уви, нерядко аз си тръгвам и не знам, имало ли е смисъл в моето идване? Останала ли е светла следа в душата човешка? Ще стане ли човекът поне мъничко по-друг? Често и аз се измъчвам за това."
Тя въздъхнала и веднага ласкаво се усмихнала:
"Но, независимо от всичко, всеки път Бог ме праща след теб, при всеки човек, който си навестила. И нима той не се е изменил за времето на твоето присъствие - не е станал по-чист, по-умиротворен, по-спокоен?
Та нали ти, Тъга, помагаш на човека да се спре и да се вгледа в преживяното. Да се замисли не е ли обидил някого? Дали си е струвало да се обижда на някой? Да си спомни, колко често не е ценил това, което има? И да се освободи от всичко дребно, ненужно и безсмислено.
Нима не Тъгата е причина за благодатните сълзи, които като дългоочакван дъжд измиват прашната, загрубяла в гонитба на дребни изгоди, човешка душа?! За да стане отново жива, топла, възприемчива към Доброто и Светлината, разделила се с товара на останките и предразсъдъците от своето минало. Изпитала от това огромно, с нищо несравнимо облекчение! И усетила Тишината вътре в себе си. А в тази Тишина би разцъфнала пъпката на Нежността, прекрасното цвете, което до идването на Тъгата и било затрупано със смет, тъпкано и забравено. И силата на тази нежност зависи от дълбочината на преживяната печал.
На това служим - на мига, когато в притихналата душа, измита със сълзите на светлата тъга, разцъфва нежността."
Сърдечно се простили една с друга Тъгата и Нежността. И тръгнали в противоположни посоки. Нежността - натам, откъдето току що дошла Тъгата. А Тъгата - натам, където отдавна не била надниквала Нежността ...
Понякога Нежността така бърза при зова на откритата душа, че идва при човека, преди от него да си е тръгнала тъгата. Сестрите се радват на срещата. Хващат се за ръце. Прегръщат човешката душа от две страни и се издигат заедно с нея ... до Върха на Блаженството.

И.Кузина

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от Gloxy-Floxy

Веднъж император Ю си загубил главата. Той претърсил целия дворец, разпитал всички слуги, но главата никъде я нямало. Тогава изпратил глашатаи по цялата империя, предлагайки награда, но и това не помогнало. Скоро получил съобщение от свой отколешен враг, който му съобщавал, че главата е при него и иска половината империя в замяна. Император Ю вече се канел да се съгласи с всички условия, но не щеш ли точно в този момент от своето пътуване по крайбрежието се завърнала кралица Ре. И понеже силно се била затъжила за своя любим, хвърлила се насреща му и притиснала устни в неговите. Тогава император Ю разбрал къде му е главата.

Юрий Криницин "Параприказки за император Ю и кралица Ре"

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от Gloxy-Floxy

Или така ми е тръгнало тая седмица?
Откровено си признавам, толкова неприятен сюрприз не съм очаквала - в рамките на три дни в Свежо изскачат два мои превода на притчи, публикувани в други блогове в Blogger, без да е упоменат нито автора на оригиналния текст, нито източника, откъдето е копиран текста на български. Няма да се впускам в конкретики. Единственото, което ще кажа, че докато в първия нещата опираха до липса на опит в блогосферата, във втория въобще не беше така, а напротив - нарушителят е утвърден и достатъчно популярен вече блогър, който много добре трябва да е наясно какво е прието за редно и какво не.
И в двата случая авторите на блоговете мигновено внесоха корекции след острата ми реакция, но тенденцията тия случаи да зачестяват и в Blogger никак не ме радва.
При мен до скоро най-силният трафик беше от Свежо и въпреки че той намаля значително, от блога се правят не по-малко от 50 копия на ден, а преди бяха между 100 и 200. Смятате ли, че съм в състояние да тичам след всеки от вас? Искам да пиша, а не да си играя на стражари и апаши. И за следващия, който се появи да ми скача трупешки по нервите в Свежо или в Top Blog Log , директно ще се обърна с молба към администраторите публикацията му да бъде изтрита.
А за нарушителите от Нетлог, Сибир, блог.бг и тем подобни явно пак ще трябва да окачвам таблото, защото само покрай първия от двата случая, споменати в началото, излязоха три страници резултати в Гугъл, измежду които едно-единствено коректно копие.

... И докато ми издържат нервите! През лятото беше излязла една мода, да се трият блогове и ако някой ден взема та я последвам и изтрия тоя блог, то ще е не защото не обичам това, което правя в него, а защото категорично не желая да участвам в подобни отношения.

Лек ден на всички!

Публикувано от Gloxy-Floxy

Човек загубил запетайката и започнал да се бои от сложни предположения. Започнал да търси по-прости фрази. След несложните фрази дошли несложни мисли.
След това загубил удивителния знак и започнал да говори тихо, с една интонация. Вече нищо не го радвало и нищо не го възмущавало, към всичко се отнасял без емоции.
След това загубил въпросителния знак и престанал да задава всякакви въпроси. Нищо не предизвиквало любопитството му, където и да се случвало - в космоса, на земята или в собствения му дом.
След няколко години загубил и двоеточието и престанал да обяснява постъпките си на хората.
В края на живота му останали само кавичките. Не изказвал нито една собствена идея, през цялото време някого цитирал. Така съвсем се отучил да мисли и стигнал до точка.
Пазете препинателните знаци!

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от Gloxy-Floxy

Вървял човек и намерил съвест.
-Какво да правя сега с теб? - зачудил се.
-А ти ме приюти, нахрани ме!
Послушал я човекът, даже свръх обещаното я сложил да спи. Така спи и до ден днешен ...

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от Gloxy-Floxy

Честит ден на учителя! :)

Старцът седял край пътя и се взирал в него. Гледа, върви човек, а след него ситни малко момченце. Човекът спрял и наредил на детето да даде вода и комат хляб от запасите им.
-Какво правиш тук, старче?
-Чакам те. Поверили са ти това дете за възпитание, нали?
-Вярно е! - удивил се човекът.
-Вземи тогава със себе си мъдрост:
Ако искаш да посадиш за човек дърво, посади плодно дърво.
Ако искаш да подариш на човек кон, подари му бегач.
Ако са ти поверили за възпитание дете, върни го с крила.
-Как да направя това, старче, като сам не мога да летя? - учудил се човекът.
-Тогава не взимай да възпитаваш деца! - казал старецът и вдигнал взор към небесата.
Минали години.
Старецът седял на същото място и гледал в небето.
Вижда, лети момче, а след него учителят му.
Те се спуснали пред стареца и му се поклонили.
-Старче, помниш ли, ти ми нареди да върна момчето крилато? Намерих начин. Виж какви крила му пораснаха! - казал учителят гордо и ласкаво обгърнал крилата на своя възпитаник.
Но старецът докоснал крилата на учителя, погалил ги и прошепнал:
-Мен повече ме радват твоите перца ...

Ш.А.Амонашвили "Вяра и любов"

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от Gloxy-Floxy

Веднъж, преди великият празник на Живота, император Ю и кралица Ре решили да си разменят подаръци според обичая. Императорът се отправил към океана и там цяла седмица се гмуркал в дълбините, кипящи от кръвожадни акули, за да събере най-прекрасните перли. Кралицата останала в двореца. Когато настъпил празникът, той и подарил прекрасна огърлица, а тя му дарила най-сладката си целувка. И двамата били щастливи. Защото най-важното в подаръка е не колко труд е вложен в него, а колко радост носи.

Юрий Криницин "Параприказки за император Ю и кралица Ре"

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от Gloxy-Floxy

Вечерта бащата почивал с вестник в ръка след дълъг работен ден. Малкият му син, който искал да играе, непрекъснато досаждал. Бащата изгубил търпение, изскубнал от вестника изображението на земното кълбо и го накъсал на малки парченца.
-Ето, сине, опитай се да го подредиш отново - казал бащата, надявайки се, че това ще отвлече вниманието на детето за дълго и той ще успее да си дочете вестника.
За негово удивление, само след минута детето се върнало с напълно подредена картинка.
-Как успя да направиш това? - попитал поразеният баща.
Момченцето се усмихнало широко:
-Татко, от другата страна на земното кълбо имаше фотография на човек. Като съединих човека, светът веднага се подреди.

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от Gloxy-Floxy

Малкият енот Честър стоял в края на гората и плачел.
-Не искам да ходя на училище! - казал той на мама. - Искам да остана с теб у дома, да играя с приятелите и играчките си. Искам да чета книжките си и да се катеря на люлката си. Позволи ми да остана у дома, моля!
Мама хванала Честър за лапичката, почесала го зад ушето и казала ласкаво:
-Понякога на всички ни се налага да правим неща, които не искаме. Даже и отначало да ни изглеждат странни и страшни. Но на теб ще ти хареса в училище. Ще играеш с нови играчки, ще четеш нови книжки и ще се люлееш на нови люлки. А освен това знам една забележителна тайна, която ще ти помогне да се чувстваш навсякъде толкова добре, колкото у дома.
Честър изтрил сълзите си и попитал с интерес:
-Тайна? Каква тайна?
-Това е старинен секрет. Аз го знам от моята майка, а тя от нейната. Нарича се "лапичка с целувка".
-Лапичка с целувка? А какво е това?
-Сега ще ти покажа.
Мама хванала лявата лапичка на Честър и разтворила мъничките му пръстчета като ветрило. После се навела и целунала Честър точно в средата на дланта. Честър почувствал, как мамината целувка побягнала нагоре по лапичката и достигнала до самото му сърце. От тази целувка пламнала даже черната космата муцунка на Честър.
-Сега, - усмихнала се мама - ако ти стане самотно или се затъжиш по дома, просто притисни лапичката в бузката и си кажи:"Мама ме обича, мама ме обича!" И тогава моята целувка ще скокне на бузката ти и ще те изпълни с приятни, топли мисли.
Тя взела лапичката на Честър в своята и внимателно свила пръстчетата му в юмрук:
-Гледай да не загубиш моята целувка! И не се тревожи - ако миеш лапичките си, тя няма да се измие.
Честър много харесал своята лапичка с целувка. Сега той знаел, че мамината любов завинаги ще остане с него, където и да отиде. Даже и в училище.
След малко Честър и мама били вече пред училището. Честър се замислил. Внезапно се обърнал и усмихнато казал:
-Дай ми лапата си.
Хванал мамината лапа със своите лапички, разтворил нейните големи, така добре познати пръсти, навел се и я целунал в средата на дланта.
-Сега ти също имаш лапичка с целувка! Довиждане мамо, обичам те!
Енотчето се обърнало и заскачало към училище.
Мама гледала, как Честър прескочил клона на едно дърво и влязъл в училище. И когато старата сова ударила камбанката, с която обявила началото на новата учебна година, притиснала лапа към бузата си и се усмихнала. Топлата целувка на Честър изпълнила сърцето и, което биело:"Честър те обича, Честър те обича!"

:) Хайде, подавайте лапички! {}

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от Gloxy-Floxy

Една ранна сутрин император Ю излязъл на верандата и видял кралица Ре да вплита златни нишки в косите си. Когато тя се обърнала, погледите им се срещнали и император Ю, усмихвайки се, казал:"Какъв удивителен изгрев, кралице моя!"

Юрий Криницин "Параприказки за император Ю и кралица Ре"

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от Gloxy-Floxy