СЛЪНЧЕВА ПРИКАЗКА

Ще ти разкажа приказката за Слънчевия лъч, който веднъж не послушал Слънцето, осмелил се да спори със Закона на Природата и заради това попаднал в много неприятна ситуация.
Слънцето, най-близката до нас звезда, свети ярко, грее жарко и нежно. В неговата огнена грива и брада живеят множество горящи, искрящи лъчи. Но в космоса, независимо от това, е много студено, тъмно, даже черно. Защо така?
-Закон на Природата - кротко отвръщало Слънцето.
Слънцето непрекъснато мятало към Земята снопове, наръчи или шепи лъчи в зависимост от това кой проплува под него - злата Сахара, ярката Куба или меката Карелия. И винаги Слънцето предупреждавало своите лъчи:
-Имате на разположение толкова и толкова слънчеви часа. Никъде не се отклонявайте!
-Но защо за мъничко да не пробягаме по хладния космос и да го сгреем? - питали понякога Слънчевите Лъчи.
-Не бива, - строго отвръщало Слънчето - невъзможно е: Закон на Природата.
Слънцето отправяло своите лъчи не само към нашата синя Земя, а и към червения Марс, зелената Венера и даже до най-далечната наша планета - винаги печалния Плутон. Но Слънчевият лъч, за който е нашата приказка, бил само на Земята.
Веднъж, по волята на Слънцето, нашият Лъч и милиони негови събратя се озовали в чудесен край. Това била огромна поляна, обрасла с висока зелена-зелена трева, а в нея - червени, сини, бели и жълти цветя. Слънчевите лъчи подскачали по цветята и пеели на своя слънчев език. По поляната тичала жена с красива бяла рокля и огромна бяла шапка. За ръка държала малко момиченце.
-Гледай,гледай, - почти викала красивата жена, въпреки че момиченцето било до нея - гледай! Светът е пронизан от Слънчето! Светът е пронизан от Слънчеви Лъчи!
Тези думи чул и нашия Лъч. Той застинал за миг, залюлял се на маргаритката, повтаряйки си:"Светът е пронизан от Слънчеви Лъчи!" И ... събирайки всичките си сили, се втурнал на път.
-Несправедливо е, несправедливо! - повтарял той, летейки. - Тази жена с красива шапка мисли, че целият свят е пронизан от лъчи, лъчите на Слънцето. А там, далеко, е тъмно и студено. Защото, видиш ли, Закон на Природата!
И Слънчевият Лъч тръгнал да пронизва света, защото според него така би било далеч по-добре.
А Слънцето какво? То не видяло накъде и защо полетял неговия Лъч? Как не! Слънцето, планетите, кометите и прочие космически жители, а разбира се и самият Закон на Природата със своето вълшебно зрение отлично виждали дребосъчето, вярно почти никакво в сравнение с Космическия Лъч. Защо тогава Слънцето не го спряло? Може би Слънцето също не считало Закона на Природата за абсолютно верен? Не знам. Едно знам със сигурност:
Слънцето тръснало огнената си грива и решило - ще разреша!
Отначало полетът не бил труден, не бил страшен, бил даже интересен. Наоколо проплували планети, за които преди само му били разказвали другите Лъчи.
Ето немного странната планета Нептун. Тоя Нептун, който ту така, ту иначе мери своя , както сам смята, много оригинален пръстен.
Ето, показала се и печалната планета Плутон - края на подвластните на Слънцето страни или както казват хората - Слънчевата система. По-натам Слънцето не можело да помага на своя Лъч и изплашено заповядало:
-Върни се! Иначе не знам какво ще се случи с теб. Твоята сила, твоята топлина, твоята светлина без мен ...
-... ще изчезнат, о, Слънце - бавно и спокойно изрекла печалната планета Плутон.
В този миг покрай нея се промъкнал Слънчевият Лъч, пренебрегвайки заповедта на Слънцето и повтаряйки си заветните думи:"Светът е пронизан от Слънце! Аз съм малък, но слънчев. Светът е пронизан от Слънце!"
И сега, край! Сега, зад пределите на Слънчевата ситема, Слънчевият лъч бил подвластен единствено на Закона на Природата. Разбира се, Законът на Природата от самото начало следял внимателно тези, направо безобразни от неговата гледна точка, постъпки на Слънчевия Лъч. И решил строго да накаже нарушителя. Това отначало, а после ...
... Все по-трудно било на Слънчевият Лъч да лети. Все по-малко сила му оставала. Все повече охладнявала горещата нишка на Слънцето, все повече изтънявала и избледнявала. Слънцето вече не можело да помогне на своя Лъч. Но и Законът на Природата не е толкова жесток, колкото изглежда понякога.
-Върни се! - заповядал той. - Незабавно! Докато съвсем не си замръзнал. Прощавам ти!
Но Лъчът летял напред. Побледнявал, замръзвал, а ако имаше зъби, щеше да ги е стиснал силно, за да не тракат. И летял ... Летял. Летял и все летял ...
Замрели в тревожно очакване Слънцето, планетите, даже далечните, непознати звезди. Чакали. Чакал и Великият Закон на Природата. А малкият, уморен Слънчев Лъч летял. Той все така искал целият свят да е пронизан от Слънцето. Но Законът на Природата не е свикнал да не му се подчиняват и просто метнал Слънчевият Лъч обратно в самата среда на огнената грива на Слънцето. Тук, сред другите Лъчи, бледният и почти замръзнал Слънчев Лъч веднага се сгрял и засветил ярко, както преди.
-Благодаря Ви, Ваше Могъщество Велик Закон на Природата! - поклонило се Слънцето.
-Трябва по-добре да следиш лъчите си, че безобразия някакви се получават! - измърморил Законът на Природата. - Заповядвам ти, Слънце, да отнемеш на този Лъч способността да разбира езика на хората!
А на себе си казал:"За всеки случай! Кой знае ..."
-Слушам! - отговорило Слънцето.
... Казало "Слушам!", но за пръв път в живота си, а то било прехвърлило вече няколко милиарда, Слънцето, честно, като огън, решило да излъже. Не забранило на Лъча да разбира езика на хората. Защо? Кой знае ...

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от

КАК ДА СИ ИЗБИРАМЕ МЪЖ

- И запомни, дъще, ако си избереш мъж като татко ти, който може сам да ремонтира всичко - и колата, и печката, и телевизора, и водопровода ...
Момичето слушало внимателно и кимало утвърдително с глава.
- ... ти никога, ама никога, няма да имаш нищо ново!

Публикувано от

ВЕДНЪЖ НЕЖНОСТТА ...

Веднъж, на Нежността и станало мъничко тъжно ...
Тогава отишла у Тъгата и разкрасила дома и в нежни цветове: ще си помислиш - мъничко тъжно, но пък красиво и много нежно!
- Ах! - казала Тъгата и започнала, кой знае защо, да се увеличава по размери, навярно от нахлуващата нежност ...
И в този момент на всички, които живеели в близост с Тъгата, им станало мъничко тъжно и започнали да търсят място в своите Души, къде да сместят тая нахлуваща Тъга. Не могат да изгонят съседката, нали!
А Нежността, тая хитруша, тутакси се промъкнала в най-различни Души и се заселила в тях, без всякакво уведомление.
Влязла Тъгата в тези Души, а Нежността вече и чай била приготвила. Седнали да пият чай двете приятелки, вси по-топло на Душите ще бъде ...
... станало, даже не мъничко, а силно-пресилно радостно!
И мъничко глупаво - понякога силната Радост пуска при себе си мъничко Глупост, случва се, повярвайте!
Глупостта влиза внимателно и на една страна, криейки зад гърба си бутилка шампанско ...
Радостта си затваря очите, вади две красиви кристални чаши и ... дзън! - вдигат наздравици с Глупостта, пият до дъно и се завихрят в танц, без рамки и ограничения ...
Та когато танцуват Радостта и Глупостта, разсъдете сами, за какво му са на танца рамки и ограничения?!
Нежността също успява понякога да подложи чашата си под струята шампанско, което щедро разлива Глупостта. Какво толкова, няколко глътки!
И силно-пресилно радостно става на Нежността, и тя се завърта в танц със стопанката, в този същия - без рамки и ограничения ...
... и станало мъничко самотно ...
И тя тръгнала по пустите улици и дълго не срещнала никого.
-Ехей! - викала Нежността, но даже ехото се било скрило от нея.
-Ей! - не се предавала тя. - Никой ли няма, къде сте всички?
Никой не се отзовал, пък и кой ли да се отзове, когато ти е самотно?
Само мъдрото, посивяло Глухарче подарило на Нежността своето парашутче, а Вятърът я издигнал високо в небето и я завъртял ...
-Ау! - изплашила се Нежността. - Къде съм?
-Ти си в Самота! - отвърнал и Вятърът - Сега владееш Мъдростта и Времето!
-За какво са ми толкова Мъдрост и Време? - помислила Нежността. - Ами ако изведнъж там долу потрябвам на някого?
И насочила парашутчето си надолу, изплашена да не би съвсем да се загуби в Самотата ...
... много и се приискало при Любовта ...
Тя и преди често ходела при нея, че коя Любов може дълго да живее без нежност!
Отишла, а Любовтта я нямало вкъщи. Била при Ненавистта, пътят в крачки да премерят и да докажат, че броят им е повече от една!
Излязла Нежността да ги потърси, много и било домъчняло за приятелката и.
Гледа, вървят една срещу друга Любовтта и Ненавистта и пресмятат крачките на глас: едната вади, другата прибавя - скоро до една и съща цифра няма да стигнат ...
Едната съска злобно, другата се усмихва ласкаво, но една от друга много не се отдалечават, дали от недоверие, дали от родствена близост - ходи, че разбери!
Седнала Нежността встрани и задрямала, докато течал спора. Решила да не се намесва, когато ту се нападат, ту се утешават две близки приятелки, живеещи само на няколко крачки една от друга ...
Видяла Любовта спящата Нежност, усмихнала се на Ненавистта, тупнала я по рамото и престанала да спори - може би от нахлулата Нежност ... тя така ...

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от

В СЛУЖБА НА НАРОДА

- Аз служа на народа - заявил един.
- Ако това е така, защо живееш по-добре от господаря си? - попитал го друг.

Публикувано от

ОТНОСИТЕЛНОСТ

Глухарчето повдигнало личице към небето и ахнало от удивление - оттам към него гледало огромно жълто глухарче и се усмихвало.
-Защо се усмихва и протяга листчетата си към мен? - запитало се на глас малкото цвете и тутакси само си отговорило: - Аз го сгрявам и затова то се протяга към мен и се усмихва от радост.

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от

ПРИТЧА ЗА ПРИЯТЕЛИТЕ

Попитали мъдрец:
- Колко вида приятели има?
- Три - отговорил той.
- Има приятели като храна - всеки ден ги търсиш.
- Има приятели като лекарство - търсиш ги, когато са ти нужни.
- Има приятели като болест - винаги те търсят теб.

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от

СЪРДЕЧНИ ДЕЛА

Сърцето се свило, чукнало по гръдната клетка и замряло, без да дава признаци на живот.
Копейкин от изненада се задавил с бирата и уплашено прошепнал:
-Ей, ти какво?
-А, нищо, просто ми писна от теб - спокойно отвърнало Сърцето и се наместило по-удобно на съдовете, увисвайки като в хамак.
-Как така? - очите на Копейкин щели да изскочат от изненада.
-Скучен тип си ти, Копейкин! - Сърцето се полюшнало към дробовете. - Няма в теб нито полет, нито кураж, нито фантазия! Бира и телевизор ...
-Да, ние ..., това ... - цветът на лицето на Копейкин се сменял непрекъснато - да живеем в съгласие, а?
-Ааа, как заговори! - просъскало Сърцето и болезнено го чукнало под ребрата. - А кой неотдавна ме натрови с фалшива водка?
-Вярно, аз, но кой да я знае ... - въздухът в дробовете на Копейкин вече предателски не достигал.
-Искам на море! - взискателно заявило Сърцето. - Да цъфтят магнолиите и да се влюбя истински! Ех! Така, че огън да плъзне по всички вени и съдчета, като пяна от вълна, като прибой! Ех! И назад - шшш ...
-Но аз ... кислород вече нямам ... - прошепнал пребледнелият Копейкин.
-А на морето какъв кислород има, да се ненадишаш! - разсмяло се Сърцето.
-Да ... да ... да идем! Хайде! - приел Копейкин, губейки съзнание.
-Добре, ще ти повярвам - Сърцето подскочило от хамака си, разтягайки се преди работа. - И да се влюбиш до главозамайване, ще те наблюдавам!
Копейкин ловял въздух с ръце и нещо утвърдително мучал.

-Ееех! Идваме, скъпа! - Сърцето отправило порция кръв в своя безпътен Копейкин, вече предчувствайки в нея аромата на морето, цъфтящите магнолии и новата любов, която ще плисне огън по всички венички и съдчета, съвсем като прибой. Ех!

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от

НАСТРОЕНИЯ

Тъжно ми е. Вземам молива и рисувам човечета. Те тъжат заедно с мен, личицата им са печални, с меланхолични очи. Жал ми е за тях и поправям рисунката: човечетата се развеселяват, смеят се ... А аз се радвам заедно с тях.
Този, който ме е нарисувал, оставя молива. И също се усмихва.

Публикувано от

ЗА ПРАЗНОДУМИЕТО

Помисли добре -
та и рибарят не събира
празни раковини.
Нима празните думи
говорят за нас?

Из "Ямато-моногатари"

Публикувано от

ЕДИНСТВОТО НА ЧАСТИТЕ

Живял някога велик Воин. Той имал най-бързите Крака, най-силните Ръце, най-зорките Очи и най-хладния Разум. Великият Воин не знаел пощада в битка, винаги излизал победител в най-безжалостните и кървави схватки. Великият Воин имал повече Белези от всеки друг.
Но веднъж казали Краката:"Ние сме най-бързите, можем да догоним жертвата и да се спасим от врага. Искаме да живеем сами." И си тръгнали.
Но Краката попаднали в най-дълбоката яма и не могли да се измъкнат.
Великият Воин взел две трупи и си направил крака.
Веднъж казали Ръцете:"Ние сме най-силните, можем да победим всеки враг." И си тръгнали.
Но попаднали Ръцете в блато и не могли да се измъкнат.
Великият Воин взел две лиани и си направил ръце.
После казали Очите:"Ние сме най-зорките, винаги забелязваме улова и врага." И си тръгнали.
Но изсъхнали на слънцето, защото не могли да се скрият.
Великият Воин взел парчета кехлибар и си направил очи.
Великият Воин проължавал да побеждава и побеждава. Той ставал все по-силен и по-силен, все по-величествен и по-величествен.
Защото с него останали Белезите. Те знаели какво трябва да направят за да не станат повече.
Защото с него останал Разумът. Той знаел, че е силно Единството на Частите, а не Частите на Единството.

Източник

Забележка: В оригиналния текст се говореше за Око, а не за Очи. Промених го по собствено усмотрение.

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от

МИСЛИ НА КУЧЕТО БАФИК

Изкуството на живота се състои в това, на всяко "Рррр!" да съумееш да отговориш с вежливо "Баф!"
***
По-добре да разпространяваш бълхи, нежели сплетни.
***
Ако нямаш опашка, размахвай усмивки.
***
Не търси приятели, бъди приятел.
***
Човекът винаги ходи на две лапи, защото през цялото време е принуден да служи.
***
"Кучетата обичат кокали" е лозунг, измислен от хората, които предпочитат да изядат месото сами.
***
Който не скача - не прескача.
***
Всички обичат кучетата за това, че махат с опашка, а не с език.
***
Купи си куче - това е единствения начин да получиш истинска любов за пари.
***
Махни на всичко това с опашка.
***
Общоизвестно е, но напомням: всички животни, освен човека, знаят, че живеят за радост.
***
Не мога да отуча моя стопанин да ближе дамски ръце.
***
Ако ловиш със зъби всяка муха, все някога ще хванеш и оса.
***
Носът е отпред, а опашката отзад. Защо?
Защото трябва първо да подушиш, после да се радваш.
***
Няма некрасиви кучета, има само нелюбими.
***
Откровено казано, между вас и нас няма никаква разлика - всички обичаме да ни галят.

Публикувано от

СИЛА, ИДВАЩА ОТ ДУШАТА

Веднъж двама млади воини отишли при Птицата - Пазителка на Черния Камък, с молба да умножи познанията им във военното изкуство и да им обясни, как се проявява силата, идваща от душата. Птицата ги изслушала и помолила единия от тях, който многократно превъзхождал другия по физическа мощ, да прояви силата на тялото си и да повдигне огромен камък, който лежал наблизо. Когато воинът с мъка повдигнал камъка, Птицата го попитала, ще може ли да отхвърли товара далеч от себе си.
-Не, няма да мога - честно признал той.
-Тогава положи камъка на крака на твоя приятел - наредила Птицата.
Едва успял силният воин да изпълни заповедта и приятелят му със силен крясък грабнал камъка и го захвърлил далеч от себе си.
-Ето това е и силата, идваща от душата, - казала Птицата - и тя зависи само от желанията на самата душа.

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от

ПРИКАЗКА ЗА ДВАТА СЪНЯ

Имало един сън. Добър, весел, разноцветен. Когато настъпвала нощта и идвало време за спане, сънят се промъквал под възглавниците на малки и големи. И не само под тях. Промъквал се и под постелките на ласкавите котета, даже и под тия на най-свирепите кучета. Промъква се сънят под възглавницата или под постелката и започва да разказва разни интересни и приятни истории.
Добрият сън знаел множество забавни приказки и истории.
Например, на майките разказвал, как техните дечица са получили шестици в училище или пък че последната неделя печивото им се е получило просто прекрасно.
На момиченцата сънят подарявал приказка за това, как всички врабчета и врани на света са се превърнали в прекрасни жар-птици. Което е прекалено ярко, разбира се, но много красиво. На палавите котета добрият сън напомня колко е весело да играят с хартиени панделки, а на кутретата - за вкусните кокалчета.
Просто е невъзможно да се запомни всичко, което знаел добрият сън. Той разказвал за заснежени, приказни, зимни дървета, за зелена, презелена лятна трева, за ледени висулки, за сочни, червени ягоди, а още - за весели игри и красиви кукли.
Добрият сън навярно затова и бил добър, защото разказвал винаги приятни неща.
Но тъй като нощем всички спят, добрият сън имал прекалено много работа, непрекъснато тичал насам-натам и понякога се случвало да закъснее.
А ако закъснее добрият сън? Тогава - беда, изпреварва го лошият сън. Лошият, тъжен сън не разказвал весели, добри приказки. Всичките му истории били печални, а понякога и страховити.
Например за баба Яга, или за ангина, или за това, как се скарали добри приятели. След такъв сън обезателно боли глава и ти се иска да плачеш. Затова добрият сън винаги се стараел да изпревари лошия под възглавницата. Добрият сън винаги се е старал да ни защити от лошия.
Но колкото и да бързал добрият сън, не винаги успявал да опази всички от лошия сън. И тогава добрият сън решил:
-Ще поговоря с лошия сън. Ще го помоля да не разказва никому повече тъжни и страшни приказки.
И ето, в страната на Приказките, до вълшебното езеро, около елхичката на смешинките и тъжинките се срещнали двата съня - добрият и лошият. Срещнали се за да поговорят.
-Слушай, лош сън! А ти защо си лош? Какво мълчиш? Отговори!
А той мълчи.
-Сърдиш се и затова разказваш тъжни и страшни приказки, така ли?
А той мълчи и въздиша.
-Но защо мълчиш? - чуди се добрият сън. - И защо въздишаш? А?
А той въздиша тъжно-тъжно.
-Слушай, - досетил се изведнъж добрият сън - а може би ти въобще не си лош. Може би просто си тъжен от това, че не знаеш нито една добра приказка.
Отново въздъхнал сънят, но този път като че ли с облекчение.
-Добър сън! - казал той. - На мен ми е толкова тъжно-претъжно ... Аз не искам да бъда лош. Но работата не е там ... Няма да повярваш, но аз наистина не знам нито една добра приказка. Затова и разказвам лоши. В крайна сметка съм сън и при всички положения трябва нещо да разказвам.
-Наистина ли? Наистина ли не знаеш нито една добра приказка?! Та те са толкова много.
-Наистина ... Нито една ...
-И как се получи така?
-Не помня ...
-Какво да правя с теб? - съвсем се разстроил добрият сън.
-Не зная ...
В това време вълшебната елха, под която разговаряли сънищата, елхата на смешинките и тъжинките зашумяла със своите иглички. Сънищата се вслушали. Тогава елхата отронила една игличка, после още една, после още, и още, и още ... Падали игличките и се превръщали в ярки, разноцветни листи с весели картинки. Листите лягали един върху друг, а двете последни паднали иглички се превърнали в красива зелена обложка и се получила книжка "Добри приказки" - ето какво пишело на обложката.
-Елхичке! - зарадвал се добрият сън - Мила елхичке, чудесно си го измислила! Нека тъжният сън чете добри приказки и ще престане да бъде лош. Ще престанеш ли?
-Ще престана! - съгласил се вторият сън.
Оттогава, преди да се присъни на някого, той чете една от добрите приказки. Вече е прочел почти цялата книжка.
Някои приказки знае наизуст и ги разказва по много пъти. Но понякога, по стар, лош навик, забравя и разказва тъжни приказки. Рядко, все по-рядко се случва това. Та той вече не е лош, а наполовина добър. Не е тъжен, а наполовина весел.
Скоро сънят ще дочете подарената от елхичката книга с добри приказки и ще стане обикновен добър, весел сън.
Ще почакаме.

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от

КАК ЛУКЪТ СТАНАЛ ЛЮТ

В стари времена сладкият Лук и лютата Диня живеели в съседство. Тогава размерът на лука бил като на динята сега, а на динята - като днешния размер на лука. Лукът растял голям и сладък и затова го поливали. Не му се налагало да се грижи за себе си. Безгрижният Лук пълнеел и натежавал. Само едно било лошо - било му скучно.
Един ден Лукът дочул шумолене зад оградата. Той знаел, че нищо не го заплашва, но от нямане какво да прави започнал да слухти. Шумоленето преминало в учестено дишане. Искало му се на Лука да разбере кой е там, но го мързяло да се помръдне. В края на краищата не издържал и завъртял тежкото си тяло. Зад оградата, от една буца пръст, обливайки се в пот, с мъка си пробивал път хилав стрък Живовляк. Лукът, добре напоен с вода и преизпълнен с чувство за превъзходство, се обърнал към Динята:
-Слушай, дребосък! Чуваш ли, как Живовлякът пъхти отново?
-Не му е леко, бедничкият! - отзовала се Динята.
-Ха, бедничък! Просто нахалник! Пуснали го под масата, а той се качил на нея! - възмутил се Лукът.
-Не му е леко! - въздъхнала Динята.
-Все едно си знаеш, не му е леко, та не му е леко! - разсърдил се Лукът.
Той съжалил, че се заговорил с Динята. Обърнал се настрани и замлъкнал. Но ситият винаги го догонва скуката и скоро пак се върнал към беседата:
-Как успя да пробиеш твърдата буца пръст, Живовляк?
-Задоволявам се с малко и много се трудя - едва чуто прошепнал Живовлякът, доколкото до плещи все още бил в земята.
-Вадят те оттук, а ти поникваш там. Скубят те из корен, а ти поникваш на една ръка разстояние. Откъде у теб такава сила на духа, че не загиваш в тия безкрайни гонения?
-Силата на духа укрепва в борбата - малко по-високо отвърнал Живовлякът, освобождавайки гърдите си от притискащите го дребни камъчета.
-Аха, в борбата казваш! А на какво си силен?
-На врагове съм силен! - отвърнал звънко Живовлякът.
Лукът не понасял високи тонове - ситостта повече се нуждае от съзерцателен покой. Затова се намръщил и попитал с насмешка:
-Кажи, Живовляк, кое е по-тежко от всичко на света - да умираш от жажда на слънчевия пек, да бъдеш размазан от Копито, да те изскубнат от корен или да те съсече неумолимата Мотика?
-Най-трудното е да не обидиш никого.
Лукът се надигнал и ахнал с удивление: Живовлякът вече си отглеждал деца. Изплашил се Лукът:"Ще пораснат децата му и ще изпият всичката влага, която ми дават хората. Тогава ще ми се наложи сам да си доставям вода от твърдите и мрачни дълбини. Не, не, само не това!" Ужасил се Лукът и закрещял:
-Мотико! Бързо тук!!!
Напразно се опитвала Динята да го спре. Лукът закрещял още по-силно.
Явила се Мотиката и започнала да сече бунтара.
-О, Лук! - извикал загиващият. - Безделието и мързелът са те направили завистлив и жесток. Ако има на света справедливост, нека те направи лют като съдбата ми! А Динята за добротата и - пълна като надеждите ми и сладка като сън!
Остра била свирепата Мотика. Остра, но сляпа. Чувствала, че унищожава Живовляка, но не усетила, че е сее децата му, измити вместо с влага, със сълзите и соковете на самия Живовляк.
Редом с гроба на Живовляка, скоро на бял свят започнали да си пробиват път децата му. В разрохканата и влажна земя им било леко и растели бързо. Видял ги Лукът, озлоблението го задушило и започнал да съхне. В пристъп на ярост и безсилие, той се самоунищожавал и чезнел пред погледа на околните растения.
Видяла и Динята децата на Живовляка и сладост заляла душата и. А когато и внуците пробили на бял свят, видели Лукът такъв, какъвто е сега. И Динята - каквато е в наши дни...

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от

БЪДИ СЕБЕ СИ

Веднъж нечистата сила влязла в химическо чистене.
-Тук сме на самообслужване - информирал я служителят.
-Но как сама да се почистя? - удивила се нечистата сила.
-Стой, не се чисти!
С тези думи в химическото чистене връхлетяла чистата сила.
-Не трябва да се почистваш! Нима не разбираш, че ако няма нечиста сила, то и чиста няма да има? - казала чистата сила. - Просто бъди себе си ...
-И защо тогава толкова рекламират по телевизията това химическо чистене? - удивила се нечистата сила и се прибрала вкъщи да гледа анимационни филми.

Публикувано от

РОБ И ФИЛОСОФ

Диоген бил просяк, но когато избягал робът му, той само се засмял след него:"Смешно е, ако Манет може да живее без Диоген, Диоген да не може да живее без Манет."
А ние няма след кого да се засмеем, защото сме едновременно и просяци, и роби. И никой не може да избяга от себе си така, че да избяга робът, а философът да остане.

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от

ОМАР ХАЯМ

Сайтът, на който се хостваше презентацията е закрит. Обновената флаш презентация можете да гледате ТУК.


 



Публикувано от

ЛЮБОВЕН ПОЖАР

Веднъж изтърканият йероглиф се влюбил. Чувствата към ненаписаната мечта го възпламенили и в библиотеката избухнал пожар. Всяка буква от всяка книга почувствала какво е това любов и да ги потушат вече било невъзможно.

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от

КОЯ Е НАЙ-ХУБАВАТА МУЗИКА

Един известен музикант поканил Омирбек* на гости, настанил го на почетното място и започнал да свири за него. Той сменил няколко различни инструмента и на всичките свирел великолепно. Междувременно обяснявал от кой и кога е съчинена музиката, която изпълнява, кой и къде е направил музикалния инструмент, на който свири в момента.
Стопанинът се увлякъл, а Омирбек взел все по-често да поглежда към вратата на кухнята.
След като домакинът втори път свирил на всички музикални инструменти, които притежавал, попитал госта:
-Омирбек, звуците на кой музикален инструмент ви допаднаха най-много?
-На сития му харесва една музика, а на гладния - друга - отвърнал Омирбек. - В началото най-много ми хареса дутарът**, но сега най-приятният звук за мен би бил дрънченето на казана.

*-герой от каракалпакския фолклор
** - двуструнен инструмент от типа на лютнята

Публикувано от

ЗА ЩАСТИЕТО (Из "Дхаммапада")

О! Ние живеем много щастливо, невраждуващи сред враждуващи; сред враждебни хора живеем ние, невраждуващите.
О! Ние живеем много щастливо, неболни сред болни; сред болни хора живеем ние, неболните.
О! Ние живеем много щастливо, нестрадащи сред страдащи; сред страдащи хора живеем ние, нестрадащите.
О! Ние живеем много щастливо, макар че нямаме нищо. Ще се храним с радост, като сияйни богове.
Победата поражда ненавист; победеният живее в печал. В щастие живее спокойният, отказващ се и от победата, и от поражението.
Няма по-силен огън от страстта; няма по-голяма беда от ненавистта; няма по-голямо нещастие от тялото; няма щастие равно на спокойствието.

Публикувано от

ПРИТЧА ЗА ИЗКУШЕНИЕТО

В ябълковата градина, под най-красивото дърво на света със сочни, зрели плодове, плачело от мъка Изкушението. Наблизо, с тежка торба на рамо и уморено изражение на лицето, минало Знанието, а до него, с лека, непринудена усмивка, крачело Неведението.
Вродената любознателност на Знанието го накарала да се поинтересува за причината за дълбоката печал на Изкушението, което с обида в гласа отвърнало:
-От деня на грехопадението на човека всички смятат за първопричина на всички беди и нещастия в света мен - Изкушението, а това е несправедливо. Аз не съм виновно, че мога да отразявам спотаените желания на човека, да изваждам наяве неговите слабости и нелицеприятни страни. Сблъсквайки се с мен, човек гледа в най-честното огледало на света, отразяващо действителната му природа. Винейки ме за всички грехове, човекът смъква от себе си отговорността за Направения Избор. Изборът между вас - Знанието и Неведението!
Заради това, че човекът не може да реши кое е по-голямо благо за него - знанието или неговото отсъствие, аз страдам тук от векове и всеки, който не се полени, ме замеря с камъни, сблъсквайки се с мен.
Неведението, неразбирайки за какво иде реч, тъпо примигвало, седнало под ябълката и видимо се наслаждавало на природата, решавайки, че вече е време за отдих.
Знанието цинично се усмихнало на Изкушението и попитало:
-А ти самото какво мислиш, кое е благо за човека? Знанието или неговото отсъствие?
Изкушението тежко въздъхнало и отвърнало:
-Ако човекът живееше сам на белия свят, с увереност бих заявило, че е длъжен да знае за всичко, защото знанието дава могъщество на човека и колкото е по-обширно и дълбоко човешкото знание, толкова по-голяма е степента му на превъзходство над всичко живо. Но хората по света са прекалено много. Знанието сее раздор между хората, определя кой от тях е по-могъщ. Борбата за превъзходство един над друг и над природата води до всички беди и нещастия. Освен това най-отчаяната борба се разгръща вътре в човека, където разкриващото се Знание го подтиква да прави избор между порока и целомъдрието, духовността и безпринципността, между горчивата истина и сладката самоизмама. Тази борба е неизкореним "страничен ефект" от Знанието.
Затова, колкото и да е странно, Неведението носи в себе си "мир", а Знанието - "война".
И ето, вървите заедно, ръка за ръка, уравновесявайки порядъка на нещата на белия свят, когато тълпите в щастливо и нещастно Неведение следват владеещите Знанието, а страдам аз, Изкушението! И къде е справедливостта, питам те, Знание?
Знанието замълчало и повело след себе си нищо неразбиращото Неведение, без да нарушава порядъка на нещата, изграден от вековете на мирозданието, когато за отвличане на вниманието на несведущите, вината за всички беди и нещастия в света несправедливо приписвали на Изкушението.

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от

ПРИКАЗКА ЗА ЗАЙЧЕТО, КОЕТО МЯУКАЛО

Имало на света едно мъничко зайче.
То почти по нищо не се отличавало от останалите зайци. Също като тях гризяло сладки морковчета и хрупкаво зеле, весело подскачало по зелената полянка. И имало красива, пухкава опашчица. Само където зайчето винаги мяукало.
-Как си? - питали го.
-Мяу! - отговаряло то.
-Къде беше? - питал го баща му.
-Мяу! - казвало зайчето.
-Гладно ли си? - питала го майка му.
-Мяу! - отново отвръщало зайчето.
-Ще дойдеш ли на разходка? - питали го приятелите му.
-Мяу!
-Зайците не мяукат! - заявили всички околни.
Те обичали зайчето, но не го разбирали. Заради това много се огорчавали. И решили да не му обръщат внимание.
Това много опечалило зайчето и то се разплакало. Решило да избяга от всички.
Тръгнало през гората и горко плачело. "Нима съм виновно, че мяукам?"-мислело си то.
Насреща му изкочило малко котенце. Такова хубавичко и също пухкаво.
-Защо плачеш, Зайко? - попитало то.
-Мяу! - отговорило зайчето и още по-силно заплакало.
То си помислило, че котенцето също няма да го разбере и ще избяга.
-Мяу! - радостно откликнало котето.
Сълзите на зайчето пресъхнали. И с усмивка отвърнало:
-Мяу!
Котето радостно заскачало наоколо и отново казало:
-Мяу!
Те станали приятели. Ходели заедно и мяукали. А наоколо всички се радвали на тяхното приятелство. Защото даже и да мяукаш, все едно, можеш да си намериш приятели.
Мяу!

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от

РОСНИ КАПКИ

На коприненото листче на белоснежната роза паднали две росни капки-росички и нещо веднага ги притеглило една към друта.
-Каква красива дъга се прелива в тая мъничка капчица! - възкликнала по-едрата Росичка.
-О! Какъв чудесен овал има моя съсед! - смутено си помислила мъничката Росичка и нейните преливащи се цветове заблестели още по-ярко.
Притеглило ги още по-силно една към друга, но неочаквано и двете Росички спрели и замрели в нерешителност. Едновременно ги обхванала някаква неясна тревога. Както е известно, страхът рядко може да разкраси някого, по-скоро обратното.
-Какво изведнъж така грозно го набръчка? - помислила си малката Росичка.
-Къде изчезна чудната дъга от нейната повърхност? - още по-силно се разтревожила голямата Росичка.
В този миг коприненият лист трепнал и се огънал.
-Най-накрая ще утоля жаждата си! - изфъфлил с астматични прохриптявания старият, известен на цялата цветна градина със своята зловредност охлюв.
Той успокоил дишането си, включил на своята пределна охлювена скорост и се устремил към по-малката Росичка.
-Той ще я погуби! - ахнала по-голямата Росичка и бързо се пързулнала към прелестната непозната.
-Какво ще стане сега със нас? - затреперила по-мъничката.
Без да се замисля тя се хвърлила към съседа си.
Старият охлюв, разбира се, закъснял. Той разстроено се озъртал на всички страни, но Росичките вече не били на това място, където ги бил видял току-що. Когато той се добрал до края на листчето и погледнал надолу, видял едно изключително красиво цвете, а в чашката му - огромна Капка с чудесен овал, която преливала във всички цветове на дъгата.

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от

КРАТКА ПРИКАЗКА ЗА ЛЮБОВТА

Много дълго те живели един без друг, много дълго - цял живот. Той трептял на вятъра, като останалите листа, радвал се на дъжда и на слънцето. Колко му е нужно на кленовия лист?
Тя шепнела с другите звезди и звънтяла нощем над дърветата в парка. И макар че живеела във висините, рядко мислела за възвишеното.
Те били различни. Тя никога не би го познала сред другите листа, той не би я отличил от другите звезди. Животът им бил съвършено различен - на вид, по дължина и по смисъл.
Когато видят падаща звезда, хората си намислят желание. Когато видят падащ лист, си спомнят за зимата. Те падали и им оставало да проживеят още един миг живот. Един миг и край!
-Падате?
-Падам ...
-Да падаме заедно?
-Заедно? Да, хайде!
Никой не знае, кога се ражда любовта. Може би когато два погледа не искат да прекъснат нишката, която ги свързва. Може би когато две дихания се слеят в едно. А може би когато в цялата Вселена, цялото Мироздание не остава никой, освен двамата, които хората наричат влюбени.
Съдбата сама ги откъснала от техните светове и ги оставила насаме. За миг, всичко на всичко един миг, последния в техния живот. Но струва ли си да се мисли за това, щом в този последен миг те били заедно и се обичали? Какво би струвал техният дълъг-дълъг живот - едно негово лято и милиарди нейни години - без този единствен миг? И толкова ли е важно колко е продължило щастието им, щом го е имало и те никога няма да го забравят.
Когато този миг свършил, всичко продължило, както обикновено: тя станала космос, а той- земя. Но заедно с тях техния миг на щастие запомнили и Земята, и Космосът. И може би благодарение точно на това, всички станали малко по-щастливи - и в Космоса, и на Земята.

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от

ПРИТЧИ ОТ АНААМИ БАБА

Когато в старостта си Анаами Баба загубил зрението си, той казал: " Бодхидхарма имал хиляда очи и само едно е било истинско, а аз нямам нито едно и проблемът отпада от самосебе си."
***
Попитали Анаами Баба:
-Какво е Дао?
-Това е поток.
-За какво е?
-За да бъдеш в хармония в него.
-И какво трябва да направиш за да го постигнеш?
-Нищо.
-Не е нужно да правиш нищо?
-Нужно е да не правиш нищо.
***
-Някога исках да творя чудеса, - признал Анаами Баба - но не можех. Сега мога, но не искам.
***
-В какво е същността на Вашето учение? - попитали Анаами Баба.
-Същността на учението е в самото учение, също както смисълът на живота - в самия живот, водата на реката - в реката, а сърцето на човека - в самия него.
***
-Понякога е трудно да ме разберат, - признал Анаами Баба - но това не е проблем. Каква е ползата да разберете мен? По-добре разберете себе си!
***
-Умът е като автомобил - казал Анаами Баба. - Неговата скорост дава такова щастие, а сблъсъкът с него - такава болка.
***
Попитали Анаами Баба на колко плана се дели Съществованието.
-Съществованието не се дели - обяснил той. - Него го делят такива глупаци като вас!
***
Анаами Баба и Анаами Дасс нощували под открито небе.
-Погледни Луната, Анаами Дасс - казал гуруто. - В нея има цяло учение. Луната е мъртва и изпълнена с бездействие. Но в същото време отразява Слънцето така, както светецът - Бога. А наоколо - тъмнина.
***
Веднъж на даршан (среща с учителя) при Анаами Баба дошли няколко бхагавати. Всеки пристъпвал към него с лична молба.
-На теб какво? - попитал той поредния бхагават.
-Аз дойдох при Вас, за да добия Свобода ...
-Свободен си! - казал Баба. - Следващият.
***
Когато Анаами Баба посещавал храма на Шива, палел най-вонящите благовония, които успявал да намери. Най-накрая някой не издържал и попитал, как е възможно подобно нещо. "А аз не се натягам" - невъзмутимо отвърнал гуруто.
***
-Ако камъкът няма мисли, то по какво това се отличава от медитацията? - попитал Анаами Дасс.
-Медитацията е умение да слушаш, не да мълчиш - отвърнал Баба. - Иначе можех да те ударя с тоя камък по главата и да ви приведа под общ знаменател ...
***
-Животът ми беше изпълнен със страдания, - признал Анаами Баба - докато го считах за свой. Хората винаги се терзаят, когато работата касае това, което им принадлежи.
***
-Обичаш ли ме, Анаами Дасс? - попитал Баба.
-Не - чистосърдечно признал ученикът. - А Вие мен?
-И аз теб - не.
-Може би затова любовта ни не знае граници? - попитал Анаами Дасс и Баба се засмял.


При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от

ПРОДАВА СЕ МЪДРОСТ!

Вчера на пазарния площад видях философи да носят собствените си глави в кошници и гръмко да крещят:"Мъдрост! Продава се мъдрост!"
Бедните философи! Налага им се да продават главите си, за да заситят сърцата си.

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от