МОЛБА ЗА ПОМОЩ КЪМ БЛОГОСФЕРАТА

Това е репост на публикацията на Мария Илиева "Хайде да направим нещо ... просто ей така", която съдържа молба да окажем помощ на приятелката ни Блага от блогосферата, която има сериозен финансов проблем и е застрашена от това, да загуби жилището си. Репостът не е отправен към тези, които вече са запознати с публикацията. Вече беше оказана помощ от хората, които са имали възможност да го направят, от кръга на тези, до които е достигнала първоначалната публикация. Но от коментарите към последната публикация на Мария с благодарност към помогналите, се видя, че има приятели на Блага, до които не е достигнала информацията, а имат възможност и желание да помогнат. Моят репост е към останалите такива в блогосферата и социалните мрежи, тъй като нашите приятелски кръгове и кръгове от последователи са пресичащи се, но не съвпадат напълно. И целта е, ако се намерят още хора, които да помогнат, да спечелим на Блага и семейството и още един месец, в който да си стъпят на краката.
По-долу ще копирам оригиналната публикация на Мария и ще оставя линкове към последващите публикации по темата. Моля хората, които проявяват съпричастност, независимо от това дали могат да помогнат финансово или не, да гласуват на свежия бутон, горе вляво. Това не коства нищо, а дава шанс за постигане на по-голяма публичност.
Благодаря ви!

Копие на публикацията на Мария:

Хайде да направим нещо ... просто ей така

... за един човек.
Човек, който познаваме и обичаме.
Помогнете му без да знаете нищо.
Просто ми се доверете!
Болен е, но няма епикриза.
Няма и банкова сметка.
Но не е това проблема му.
Просто има нужда от нас сега.
Защото няма никой друг.
Давала ни е от силата си, а сега не иска нашата.
Но ние ще и я дадем.

P.S. Когато лягам и съм зле си задавам винаги един и същ въпрос:

Нали не си бездомна?

Това написах преди време, но не публикувах.

Сега имам молба.

Искам да Ви помоля нещо.
Искам да помогна на една приятелка в беда.
Блага.
Обичам я.
Зная, че има и по-страшни неща от това за което моля.
Блага остава на улицата заради невъзможност да внесе вноска по кредит.
Блага има три дъщери.
Не искам да остане без дом.
Има 2 пропуснати вноски.
420+420+ още 150.
На първо време ги спасява само 1 дори.
Всеки момент мъжа и ще започне работа, но е късно:
Банката ги изкарва на улицата.

Моля Ви, Моля Ви, Моля Ви който има възможност нека помогне.

Сметката е:

SG ЕкспресБанк
Банков код: SWIFT: TTBB BG 22
Клиентски номер 0376847
Белла Константинова Болова
Номер по IBAN : BG87TTBB94001523211160


Линкове към следващите публикации:
http://blogdrwatson.blogspot.com/2010/05/blog-post_22.html
http://blogdrwatson.blogspot.com/2010/05/blog-post_25.html
http://blogdrwatson.blogspot.com/2010/05/blog-post_28.html


P.S. Със задоволство и благодарност информирам всички, които проявих съпричастност към нашата молба, че мисията приключи успешно. Подробности - тук .
02.06.2010.г.

Публикувано от

ПРИКАЗКА ЗА ПРИНЦЕСАТА И ДРАКОНА

Живяла някога в своя замък Принцеса, заедно със своите родители - Краля и Кралицата. Принцесата била вече на цели петнадесет години и още не била омъжена, защото до момента не била харесала нито един принц. На всеки намирала недостатък - един бил прекалено дебел, друг - прекалено слаб, трети не си миел ушите, на четвърти му стърчели косми от носа. Била много зловредна принцеса, макар и много красива.
На Краля и Кралицата никак не им се нравело, че имат такава претенциозна дъщеря. Вече започнали да им се смеят съседите от другите кралства. Понякога Кралицата се вбесявала и казвала на Принцесата:
-Ако не си избереш най-накрая мъж, ще те дадем на първия попаднал ни принц!
Но Принцесата в отговор се изплезвала и бягала в градината да лови пеперуди, защото била много зловредна принцеса и въобще не слушала родителите си.
Веднъж на гости при Краля и Кралицата долетял техен познат Дракон. Те го настанили на масата, защото той не бил и толкова голям Дракон и седнали заедно да пият чай. А Принцесата през това време тичала из градината, плезела се на всички и ловяла пеперуди. Когато Кралят видял това през прозореца, изведнъж му хрумнала идея. И веднага я изказал, защото бил много решителен Крал.
-Драконе, - обърнал се той към своя познат Дракон - хайде да похитиш дъщеря ми, да я отнесеш в замъка си и нека този принц, който я освободи, да я вземе за жена! Така всичко ще бъде по правилата.
Драконът се съгласил, защото бил много добър и искал да помогне на Краля и Кралицата. Допил си чая, разперил ципестите си криле, излетял в градината, грабнал Принцесата и отлетял към замъка си. А Кралят тутакси разпратил своите глашатаи, да разнесат вестта, че се търси принц, който да освободи Принцесата. Щом чуели вестта, принцовете незабавно надявали доспехите си и препускали към замъка на Дракона. Замъкът на Дракона бил на върха на висока планина и повечето принцове не успявали да я изкачат. А Драконът отгоре им се смеел и ако все пак някой принц успявал да се добере до върха, го тупвал с опашката си. Принцът се изтъркувал обратно долу и не можел да се повдигне, защото бил в тежки доспехи. Налагало му се да лежи по гръб, като бръмбар, и да чака, докато пристигне следващият принц и му помогне да се изправи на краката си.
Принцесата отначало се страхувала от Дракона, но после свикнала с него, защото той бил много добричък в действителност. Въобще не бил страшен, а напротив, даже бил красив. Той не искал принцовете да освободят Принцесата, защото сам се влюбил в нея. Но знаел, че е Дракон и не може да я вземе за жена, защото тя не е драконка. Това много го натъжавало и не искал да си играе с Принцесата. Един ден тя го попитала:
-Защо си толкова тъжен и не искаш вече да играеш с мен?
-Защото се влюбих в теб - отговорил Драконът.
-Аз също се влюбих в теб, - казала Принцесата - не си дебел, не си слаб, миеш си ушите и не ти стърчат косми от носа!
Драконът бил много щастлив да чуе това и отново станал весел и игрив. Двамата с Принцесата останали на върха на планината. Той продължавал да събаря с опашката си всеки, изкатерил се до тяхното убежище, принц. Това забавлявало Принцесата, защото била много зловредна и не обичала принцове, а обичала Дракона.
И живели дълго и щасливо, а може да са живи и до днес.

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от

ГОВОРЕЩАТА ТАБУРЕТКА

В един американски град живяла говореща табуретка, работела като куриер, разнасяла пица. Веднъж я обсадили журналисти:
-Разкажи, откъде имаш такива необикновени качества!
Опитвала се табуретката да се измъкне така, опитвала иначе, най-накрая се предала. И им разказала своята история: Живеел в бедната си къщичка татко Карло и веднъж му донесли пън. В приказка той непременно би издялкал Буратино, но в живота трябвало семейство да храни. И направил табуретка, която продал на пазара. А това, че изведнъж табуретката се научила да ходи и да говори, от вида на дървесината зависи. От нищо друго!

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от

ПРИКАЗКА ЗА ПРИНЦЕСАТА

:) По заявка на Руми. Знам, че не искаше Точно Такава приказка за принцеса, скъпа, но ще има и други.

Живяла прекрасна Принцеса. Повече от прекрасна! Умница, красавица, наследница на престола и всякакви такива. Възрастта и била подходяща за сключване на брак и естествено Принцесата мечтаела за принц, който ще пристигне на бял кон, ще и предложи ръката и сърцето си и ще живеят дълго и щастливо, докато умрат в един ден.
Не може да се каже, че се усещал недостиг на женихи. Точно обратното, даже били прекалено много и за проклетия всичките на бели коне. Явил се проблем, как да избере от цялата тази тълпа Единствения.
-Те не обичат мен, а короната ми! - казала си Принцесата. - Ако не бях наследница на кралство, кому бих била нужна?
И публично се отказала от престола.
От това, количеството на претендентите рязко спаднало и все пак останали прекалено много.
-Това е, защото съм прекалено красива - казала Принцесата. - Те виждат само обвивката, а не моята душа. Ако бях крива, куца, гърбата уродливка, никой не би погледнал към мен!
И Принцесата платила на зла вещица да я направи уродлива. Вещицата изключително много се постарала и от кривата, гърбата и куца Принцеса се разбягали почти всички женихи, освен трима.
Първият казал:"Все едно ми е как изглежда. Тя е добър човек. А повече не ми трябва."
Вторият казал:"Това не е наследствено. По природа Принцесата беше красива, значи и децата ще са такива. А повече не ми и трябва."
Третият казал:"Аз съм човек на честта. След като съм предложил на Принцесата ръката и сърцето си, когато беше красива и богата, не мога сега да се отметна от думата си."
-Да видим, на какво мнение ще са, когато възникнат допълнителни трудности! - казала Принцесата и тръгнала към леговището на Дракон, който естествено я отвлякъл вътре, както се полага. - Който ме спаси от чудовището, той и ще стане мой мъж!
И кой бил това? Никой! Един бил изпепелен от Дракона, друг размислил и тръгнал към къщи. Така и останала Принцесата стара мома - крива, гърбата, куца и без зестра, в компанията единствено на прилепите и проклет пещерен дух.
Да, явно с Дракона Принцесата прекалила ...

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от

ДА СПРЕШ НАВРЕМЕ

В един дом, в клетка, живеел много красив папагал. След полунощ го пускали да лети свободно из къщата. Една нощ, след като всички си легнали, слугата отворил клетката и го пуснал, както обикновено.
Домашното куче също вече спяло, като останалите обитатели на дома. Папагалът прелетял край ухото му и изкрякал:"Рекс!" Кучето скочило стреснато, обиколило цялата стая, надникнало във всеки ъгъл и като не намерило нищо, отново си легнало да спи.
Папагалът изчакал. Шегата му се получила. Отново долетял, още по-близо, и тоя път изкрещял право в ухото на кучето:"Рекс!" То пак отворило очи, надигнало се, обиколило цялата къща и се върнало много разстроено.
Легнало си отново, но този път се престорило на заспало, притваряйки очи. Папагалът долетял тихичко и опитал шегата си за трети път. Кучето скочило ...
По-късно чули как папагалът се жалва:"Вечно така ми се получава! Никога не успявам да спра навреме!"

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от

ФИЛОСОФСКА ПРИКАЗКА ЗА СТЕННИЯ ЧАСОВНИК

Провокирано от Влади и от Кръстю :)

Веднъж стенният часовник поискал да стане вентилатор. Пробвал всеки ден да завърти стрелките си малко по-бързо. Отначало не се получавало много добре, но скоро стрелките започнали да се въртят така стремително, че даже времето не успявало да ги догони.
-Не мога да вървя толкова бързо! - оплакало се то на часовника.
-Тогава не бързай да ме настигнеш! - разрешил часовникът. - Аз те освобождавам!
И времето станало вятър, а стенният часовник - вентилатор.

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от

ПЕСЕН НА ВЪЛНАТА

Провокирано от Мелиса :)

Аз и брегът сме двойка влюбени - сближава ни страстта, а ни разделя въздухът. Аз прииждам иззад изгрева, за да смеся среброто на моята пяна с неговия златен пясък и да охладя жарта на сърцето му с моята влага.
На зазоряване шепна завета на любовта в ухото на моя любим и той ме притиска до гръдта си. Вечер пея молитвата на страстта, а той ме целува.
Аз съм упорита и неспокойна, любимят ми е в съюз с търпението и другарува с твърдостта.
Приижда приливът и аз прегръщам моя бряг; след него идва отливът и аз се хвърлям в краката му.
Колко пъти съм танцувала около дъщерите на морето, когато са изплували от дълбините и са седели на скалите, любувайки се на звездите. Колко пъти съм слушала, как влюбеният оплаква любовта си и съм споделяла въздишките и стоновете по неговата любима. Колко пъти съм беседвала със скалите, но те са оставали неми; заигравала съм се с тях, смеейки се, но без да предизвикам усмивката им. Колко тела съм освободила от бездната и съм върнала живи! Колко скъпоценности съм откраднала от дълбините и поднесла на владичиците на красотата!
В нощната тишина, когато призракът на съня прегръща всичко живо, аз бодърствам - ту пея, ту въздишам. Горко ми! Изтощи ме безсъницата, но аз съм влюбена, а същността на любовта е бодърстването.
Такъв е моят живот и такава ще остана, докато ме има.

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от

ПРИТЧА ЗА УСМИВКАТА

Това било отдавна, много, много отдавна, когато хората нямали още усмивка.
Да, имало такова време.
Живеели хората тъжно и унило. Светът бил за тях сиво-черен. Блясъка и величието на Слънцето те не забелязвали, звездното небе не им носело възторг, не познавали щастието на любовта.
В тази незапомнена епоха един добър ангел от Небесата решил да се спусне на Земята, тоест да се въплати в тяло, тоест да се роди и да изпита земния живот.
"Но с какво ще се явя при хората?" - запитал се той.
Не му се искало да отиде на гости при човечеството без подарък. И тогава се обърнал към Отеца за помощ.
-Подари на хората това - казал Той и му подал мъничка искра, която светела във всички божествени цветове.
-Какво е? - удивил се добрият ангел.
-Това е Усмивка, - отвърнал Отецът - сложи я в сърцето си и я занеси на хората като подарък.
-И какво ще им даде тя? - попитал ангелът.
-Ще им донесе особена енергия на живот. Ако хората я овладеят, ще намерят път, по който да утвърждават постиженията на духа.
Добрият ангел поставил удивителната искра в сърцето си.
-Хората ще разберат, че са родени един за друг, ще открият любовта в себе си, ще видят красотата. Само трябва да бъдат внимателни с енергията на любовта, иначе ...
И точно в този миг добрият ангел се спуснал от Небесата на Земята, тоест въплътил се в тяло, тоест родил се и не чул последните думи на Отеца.
Новороденото заплакало. Но не защото се изплашило в тъмната пещера или от угрижените, едва различими лица на хората, надвесени над него и гледащи го в недоумение. Заплакало от обида, че не успяло да чуе, защо хората трябва да бъдат внимателни с Усмивката. Не знаело как да постъпи - да им подари ли донесената за тях Усмивка или да я скрие?
Решило - извадило от сърцето си искрицата и я закачило в ъгълчето на устата си.
"Ето ви подарък хора, вземете!" - мислено съобщило то.
И в този миг пещерата се озарила от завладяваща светлина. Това била неговата Първа Усмивка, а угрижените хора видели Усмивка за първи път. Те се изплашили и закрили очи. Само угрижената майка не могла да откъсне очи от необичайнато явление, сърцето и се развълнувало, а на лицето и се отразило това очарование. Станало и хубаво.
Хората отворили очи и приковали поглед в усмихващата се жена.
Тогава младенецът се усмихнал на всички още веднъж, и още веднъж, и още ...
Хората ту затваряли очи, неиздържайки на силното сияние, ту ги отваряли. Накрая привикнали и се опитали да подражават на младенеца.
На всички им станало приятно от необичайното чувство в сърцето. Усмивката изтрила угрижеността от лицата им. Очите им засветили от любов и светът се покрил с багри. Цветовете, слънцето, звездите предизвиквали у тях чувство за красота, удивление и възхищение.
Добрият ангел, който живеел в тялото на земния младенец, предал мислено на хората названието на необичайната енергия на живота. Той бил щастлив, че е донесъл на хората такъв чудодеен подарък. Но понякога се натъжавал и плачел. Майката мислела, че бебето е гладно и му подавала гръдта си, а той скърбял за това, че не успял да предаде и предупреждението, как хората да се отнасят вимателно с енергията на любовта.
Така дошла Усмивката при човечеството.
Тя се е предала и на нас, хората от настоящата епоха.
А ние ще оставим тази енергия на следващите поколения.

Но дошло ли е до нас знанието, как трябва да се отнасяме към енергията на Усмивката? Усмивката носи мощ. Но как да я използваме само за добро, но не и за лошо?
Може би вече нарушаваме някакъв важен закон на тази енергия? Да кажем, усмихваме се фалшиво, усмихваме се равнодушно, усмихваме се насмешливо, усмихваме се злорадо. И вредим на себе си и на другите.
Трябва да разплетем тази загадка или се налага да чакаме, докато се спусне от Небесата нашият добър ангел, носещ пълната вест за енергията на Усмивката?!
Само да не е късно!
"Усмихвайте се на собственото си Аз! Усмихвайте се на всекиго! Усмихвайте се на децата! Усмихвайте се на Този, който Ви е изпратил!" - бих казал аз.
Но някой ще ми възрази:"А ако не искам да се усмихвам? Ако нямам настроение, да се усмихвам ли все пак?"
Друг ще добави:"Глупаво е да стоиш постоянно ухилен!"
Трети ще ме опровергае:"Има човешки характери, в които не се вписва усмивката!"
Ще се намери и четвърти, който да постави условие:"Когато животът стане по-добър, тогава ще се усмихвам."
Така ще кажат тези, които не знаят, че усмивката идва от сърцето и всички усмивки, които не идват от там са от лукавия. Те не знаят още и за това, че усмивка, която идва от сърцето , преобразява живота и го прави красив. Не животът храни усмивката, а усмивката храни живота.

Следва продължение ...

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от

ОСОБЕНА МАЙКА

... През тази година 100000 жени ще станат майки на деца-инвалиди. Мислили ли сте някога по какъв критерий ще бъдат избрани тези майки?

Представям си Бог, как се рее над земята ...
Внимателно наблюдава и диктува на своя Ангел разпореждания в огромната "Книга на Живота":
"Лиза Науман - син, ангел-хранител Матеас.
Уте Ферстер - дъщеря, ангел-хранител Сицилик.
Карола Болман - близнаци, ангел-хранител ... Ммм, дай им Хералд, той е свикнал с проклятията."
Накрая Бог назовава едно Име и казва с усмивка:"На тази ще дам дете-инвалид." Ангелът се учудва:"Защо точно на нея, Господи? Тя е така щастлива!" "Именно затова - отговаря Бог. - Мога ли да дам дете-инвалид на майка, която не познава смеха и радостта? Това би било ужасно!"
"Но ще има ли тя нужното търпение?"- пита Ангелът.
"Аз не искам да бъде прекалено търпелива, иначе ще потъне в море от самосъжаление и отчаяние. Когато първият шок и гневът поутихнат, ще се справи превъзходно с всичко. Наблюдавах я днес. Има понятие за самостоятелност и независимост, които са така редки и нужни на майката. Разбираш ли, детето, което ще и дам, ще живее в собствен свят, а тя ще трябва да го заставя през цялото време да живее в нейния и това няма да е лесно."
"Но Господи, доколкото знам, тя даже не вярва в теб!"
Бог се усмихва:"Нищо, това е поправимо. Тя е наистина подходяща. У нея има достатъчно егоизъм."
Ангелът затаява дъх:"Егоизъм? Нима това е добродетел?"
Бог кимва:"Ако тя не се разделя понякога с детето, няма да може да понесе това. Ще се нуждае от особена помощ.
Тя още не знае, но ще бъде и за завиждане. Няма да възприеме първата произнесена от детето си дума като разбираща се от самосебе си, а като чудо. Ако описва на сляпото си дете цъфтящо дърво или залеза на слънцето, тя ще вижда това по начин, по който малко хора са способни да видят творението. Ще и бъде разрешено да осъзнае всичко, което знам Аз: Невежество, Ужас, Предразсъдък. И и разрешавам да се извиси над това. Тя никога няма да е сама. Аз ще бъда при нея всеки ден от нейния живот, всяка минута, защото тя ще върши на земята моята работа така превъзходно, все едно е тук, редом с Мен."
"А кой ще бъде ангел-хранител на това дете?"- попитал Ангелът.
Бог се засмял:"Огледалото ще бъде ли достатъчно?"

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от

ПРИТЧА ЗА ЖЕЛАНИЯТА

Един мъж мечтаел за по-добър живот. Не му харесвал домът, в който живеел, дрехите, които носел. Въобще, нищо от това, което го обкръжавало. Питал се, защо някои имат всичко, за което може да се мечтае, а той няма нищо. "Само ако имах хубава къща, красива жена и много пари, бих могъл да бъда щастлив" - мислел си той по цели дни.
И веднъж срещнал Вълшебник.
-Чух мислите ти - казал Вълшебникът. - И съм готов да ти помогна. Кажи ми какво искаш и ще изпълня желанието ти.
Мъжът отначало не можел да повярва на щастието си:
-Нима става така? Просто да поискам и всичко да се изпълни! Навярно ще искаш нещо в замяна?
Но Вълшебникът отвърнал, че нищо не му трябва.
-Ти се молиш отдавна и помислих, че точно знаеш какво ти е нужно. Просто поискай и ще се сбъдне!
-Чудесно! - зарадвал се мъжът. - Трябва ми голяма, луксозна къща. Жена - красавица, но да умее и да готви. Нужно ми е още да имам винаги много, много пари!
-Добре! - казал Вълшебникът. - Легни да се наспиш и когато станеш утре, ще имаш всичко това.
Действително, на следващата сутрин мъжът се събудил в голям, разкошен дом, посрещнала го ослепителна красавица, а закуската вече била готова. Всичко било великолепно. В банката имало открита сметка на негово име и колкото и да теглел от нея, тя непрекъснато се попълвала. Отначало мъжът не можел да повярва, че това се случва с него. Той бил просто във възторг!
Но минавали дни и месеци, в живота му нищо не се променяло. И той не можел да разбере, какво все пак не му достига, какво може още да му е нужно, когато има всичко. Със сигурност чувствал, че така и не е придобил желаното щастие. И отново започнал да призовава Вълшебника.
-Защо не съм щастлив, след като имам всичко? - попитал мъжът Вълшебника, когато той се появил отново.
-Изпълних всичко, което поиска. Наслаждавай се на щастието си!
-Не мога. Чувствам се самотен в този огромен дом. Красивата жена не ме радва, парите не ми носят удовлетворение. Защо? Отговори ми, Вълшебнико!
-Ти поиска дом, но не и топлина и уют в него! Поиска красива жена, но не и любов и разбиране! Поиска пари, но не и свободата, силата и радостта, които могат да ти донесат!
Мъжът се зарадвал:
-Благодаря ти! Стана ми напълно ясно и искам всичко това. Дай ми го!
-Е, след като всичко си разбрал, иди и го създай сам! - казал Вълшебникът и изчезнал.
Мъжът се пробудил в предишния си дом, сам, без жена и пари. Но затова пък притежавал увереността и знанието за това, какво иска наистина.

Публикувано от

ГРАД СМИСЪЛ НА ЖИВОТА

Вървели по пътя Умът, Честта и Съвестта на нашата епоха. Денят бил горещ, а пътят - дълъг. Отивали в град, наречен Смисъл на живота. Пътят бил толкова криволичещ, че съвсем грохнали от умора. Отбили се встрани, за да си починат и какво да видят - под най-близкото дърво се криело облаче. Пристъпили към него и попитали:
-Облаче, облаче, как се казваш и защо си се скрило под това дърво?
-Казвам се Чувство - отговорило облачето. - И съм се скрило, защото се страхувам, че като няма на кого да отдам влагата си, така и ще се изпаря без всякаква полза.
-Дай влага на нас, много се уморихме от пътя!
-С удоволствие! - отговорило Чувство. - А вие къде отивате?
-Отиваме в град, наречен Смисъл на живота. Не знаеш ли, кой точно път води към него?
-Не зная, но в страната, от която идвам има много градове и села. Може би и вашият е сред тях.
-А как се нарича твоята страна? - попитали пътниците.
-Нарича се Екзистенция. Много е красива, особено когато я гледаш отгоре - градове, реки, поля,гори и какво ли още не.
И тръгнали Умът, Честта и Съвестта на нашата епоха заедно с Чувството към страната Екзистенция, да търсят града Смисъл на живота. Чувството им давало влага и в силния пек ги прикривало от слънцето, а те му разказвали за всичко, което били видели по света.
И в един прекрасен ден на хоризонта се показали красиви домове и зелени поляни.
-Ето я моята страна Екзистенция! - радостно възкликнало Чувството.
-Красива страна! - в хор отвърнали Умът, Честта и Съвестта на нашата епоха.
Тази страна се оказала необикновена. В нея имало стотици градове и села. И всички носели едно и също име: Смисъл на живота.

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от

ПЕСЕН НА КРАСОТАТА

Аз съм пътеводител на любовта, аз съм вино за душата, аз съм храна за сърцето.
Аз съм роза, откриваща душата си на младия ден. Мен откъсва девойката и целувайки ме, прикрепя на гърдите си.
Аз съм домът на щастието, аз съм източникът на радостта, аз съм началото на покоя.
Аз съм нежната усмивка на устните на девойка. Мен вижда юношата и забравя за тегобите си, животът му се превръща в поле от сладки сънища.
Аз съм вдъхновител на поетите, аз съм ръководител на художниците, аз съм учител на музикантите.
Аз съм погледът на детските очи. Него вижда нежната майка и пада на колене, и се моли, и прославя Бога.
Аз се преобразих пред Адам в тялото на Ева, аз се представих пред Соломон в образа на неговата любима и го превърнах в мъдрец и поет.
Аз се усмихнах на Елена и разруших Троя, аз короновах Клеопатра и веселието заля долината на Нил.
Аз съм като съдбата - строя днес и разрушавам утре. Аз съм Бог: оживявам и умъртвявам.
Аз съм нежното дихание на теменужка, аз съм по-силна от бурята.
Аз съм истината, хора! Аз съм истината! И това е най-доброто, което можете да знаете!

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от

ПРОСВЕТЛЕНИЕ

Любознателен ученик се обърнал към Учителя с въпрос:
-По какъв признак може да се разбере, че човек е достигнал просветление?
-Ето по какъв, - отговорил Учителят - изведнъж си задаваш въпроса:"Аз ли полудях или всички останали?"

Публикувано от

ПРОБЛЕМЪТ НА ЛОЗАТА

Един ден лозата осъзнала, че ежегодно обират плодовете и и никой никога не и казва "благодаря". И започнала да я измъчва мисълта, защо става така.
След време покрай нея минал мъдър човек и седнал да отдъхне наблизо.
"Ето моя шанс да разбера тайната!" - помислила си лозата и промълвила:
-Мъдри човече, ти виждаш, аз съм лоза. Когато грозето ми узрее, хората идват и го обират. Но в нито един от тях аз не съм видяла и намек за благодарност. Кажи ми, каква е причината за подобно поведение!
Мъдрецът помислил и казал:
-По всяка вероятност, у всичките тези хора се е създало впечатление, че ти не можеш да не родиш грозде.

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от

СИНЯ ПРИКАЗКА

Небето било синьо, просто синьо.
-Чудесно изглеждате! Синьото Ви отива - отронило ослепителното, златно Слънце.
-Благодаря! - Небето пригладило гънките на синята си одежда и замряло в очакване на нови комплименти.
Но такива не последвали. Слънцето вече беседвало с някаква далечна Звезда.
-Гледай ти ... - Небето се разстроило. - Може би сините ми дрехи изглеждат на разкошното Слънце прекалено скромни? И, хвалейки ме, то просто ми се е присмяло? ... Но все пак аз съм небе!
Гордо изпънало синевата си и заповядало да се яви шивачът. Вятърът, който отдавна бил на тази служба при Небето, пристигнал веднага.
- Иска ми се да изглеждам някак ..., хм ..., знаете ли, уважаеми шивачо, - Небето търсело точните думи - някак интересно!
-Интересно ... - повторил Вятърът. - Малко неясно желание, но ще опитам да измисля нещо.
Той хванал няколко пухкави, бели облачета и с невидима нишка ги сплел в нежно, почти прозрачно наметало. Покрил клиента с чудесния, облачен шал, подлитнал, погледнал работата си отстрани, пооправил две-три облачета и леко подухнал.
-Доволно ли сте, о, Небе? - почтително запитал той.
-Да, благодаря! Мисля, че това ще свърши работа.
Небето разперило наметката си и пухкавите облачета побягнали бързо-бързо. Небето се харесало само на себе си. Но Слънцето мълчало.
-Хм! - намръщило се Небето. - Ще се наложи пак да повикам шивача.
Вятърът долетял.
-Не Ви допада новата дреха? Прекалено възушна? Лека? Лекомислена, може би?
-Може би! - Небето недоволно смъкнало облачния шал.
-Не се вълнувайте! Ще опитаме друг вариант - строго елегантен.
Вятърът издърпал едноцветната, наситено сива тъкан на гъстата облачност, наметнал я на небесния свод, след това хванал сноп сребърни дъждовни нишки и с рязко духване ги пуснал косо по плата. Получило се строго и изискано.
Небето тръснало дъждовните нишки и крадешком погледнало към Слънцето.
Погледнало с надежда. Но златното Слънце сякаш помръкнало, сякаш се натъжило. Как ли не проблясвало Небето със сребристата си премяна, но печалното Слънце мълчало.
- Странно! - Небето недоволно смъкнало лъскавите украшения. - Нима не можеш да измислиш нещо наистина необикновено?
- Минутка, само минутка! - засуетил се шивачът. - Измислих за Вас невероятно ефектен модел.
Вятърът духнал с всичка сила, докарал тежки лилави облаци, скроил ги във великолепна дреха, опасана със златни мълнии.
Сърдитото Небе останало доволно от работата на шивача. "Сега Слънцето наистина ще се възхити от облеклото ми"- решило то. Но Слънцето присвило очи, лъчите му потреперили и клюмнали, сякаш изпитва болка от нещо.
- Наистина не разбирам, какъв е проблемът! - удивило се буреносното Небе. - На този златен многознайко не може да му се угоди. Толкова се старая, толкова се старая да му се харесам, а от него ни една добра дума!
Разгневено, то захвърлило великолепната, златотъкана премяна и останало в обикновената си синя дреха.
-Така! Повече няма да се глася. Ще си остана просто синьо. Стига толкова! Край! - заявило то.
Сърдило се, сърдило се, сърдило се и изведнъж чуло:
-Изглеждате прекрасно! Толкова Ви отива синьо!

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от

ЛЮБОВТА НА ТРУБАДУРА

Младеж всяка нощ стоял под прозореца на девойка и и изнасял серенади, като си акомпанирал на китара.
-Защо не я помолиш да се омъжи за теб? - го попитали приятелите му.
-Мислих вече за това, но ако тя се съгласи, какво ще правя аз нощем?! - отговорил той.

Публикувано от

СТРУВА ЛИ СИ

Веднъж упрекнали Платон за това, че е беден. Той отговорил:
-Нужно ли е да се стремя да придобия това, което алчността и скъперничеството щателно охраняват, а щедростта и разточителството в края на краищата унищожават?

Публикувано от

ТРАГЕДИЯТА НА ТОМАС ЕДИСЪН

През декември 1914 година изгоряла напълно лабораторията на Томас Едисън. По това време той бил вече на 67 години. Щетите, нанесени от пожара, били огромни. Преизчислени в паричен еквивалент към днешно време, биха наброявали сума от порядъка на два милиона евро. В сравнение с нея застраховката била нищожна – преизчислена наброявала около двеста хиляди евро.
И това не било най-страшното. По-лошото било пълното унищожение на резултатите от научните му изследвания. Неговата работа, научни трудове, спомени, записки – всичко изгоряло. За няколко часа било унищожено делото на целия му живот!
Синът на изобретателя навсякъде търсел баща си. Много се тревожел, как ще преживее такава катастрофа. Оказало се, че Томас Едисън бил недалеко от пожара и от безопасно разстояние наблюдавал случващото се.
Той бил абсолютно спокоен и сдържан. Усмихвайки се гледал руините. Единственото, за което помолил - да доведат съпругата му.
Когато тя дошла, той и казал много сериозно:
-Погледни, през целия си живот не сме виждали нищо подобно. Катастрофата е много полезна: изгоряха всичките ни грешки! Слава Богу, можем да започнем всичко на чисто! Да започнем от самото начало!

Понякога се случват неща, на които не сме в състояние да повлияем. Но реакцията към случващото се напълно зависи от нас. Само ние имаме правото да избираме, как да се отнасяме към житейските събития.

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от

ЗЛАТНИ ГВОЗДЕИ

Веднъж дервиш, за когото радост било самоотричането, а надежда – рая, срещнал знатен велможа. Неговото богатство превъзхождало всичко, което дервишът някога бил виждал. Шатрата на велможата, предназначена за почивка, била разпъната в покрайнините на града. Тя била направена от скъпоценни тъкани, даже гвоздеите, с които била закрепена за земята, били златни.
Дервишът, проповядващ винаги и във всичко аскетизъм, залял велможата с поток от думи, говорейки за това, колко нищожни са земните богатства, каква суета са златните гвоздеи на шатрата, колко тщетни са човешкия труд и старание. И какво великолепие притежават светите места, в противовес на всичко това. Самоотричането – това е висше щастие. Велможата го слушал внимателно и със замислен израз на лицето. Той взел ръцете на дервиша в своите и казал: „Твоите думи за мен са като жарта на обедното слънце и свежестта на вечерния вятър. Приятелю, съпровождай ме, да тръгнем заедно към светите места!”
И без да се обръща назад, без пари, без кон, без слуга, той се отправил енергично на път. Поразеният дервиш едва успявал да го догони. „ Господарю, кажи ми, ти сериозно ли възнамеряваш да извършиш поклонение на светите места? Ако това е така, почакай, за да изтичам за плаща си на пилигрим.”
Велможата се усмихнал благосклонно и казал:”Аз оставих богатството си, конете, златото, слугите, шатрите – всичко, което имах. Нима ти трябва да се връщаш за един плащ?” „Господарю, - удивил се дервишът – обясни ми, как можа да оставиш всичките си съкровища, даже да се откажеш от своя плащ?” Велможата отвърнал бавно, но уверено: ”Златните гвоздеи са забити в земята, а не в сърцето ми.”

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от

ПРЕВЗЕХ ТЕ, АФРИКА!

Когато, по време на поредна военна кампания, Юлий Цезар се озовал пред бреговете на Африка, слизайки от кораба, той се спънал и паднал. На пръв поглед нищо страшно. Може да се случи на всеки. Но Цезар не бил всеки. Това, което е простено на обикновените хора, не подобава на великите. Още повече на пълководците и още повече на завоевателите!
Такива случки не само са радост за враговете, но могат и силно да отслабят бойния дух на армията. Изведнъж някой от воините ще види в това лош знак за предстоящата битка и новината мигом ще обиколи цялата армия. Тогава вече ще е трудно военачалникът да възстанови авторитета си.
Юлий Цезар не би бил велик пълководец, ако допускал такива дребни и случайни събития да повлияят живота му. Бързо прехвърляйки на ум всички негативни последствия от ситуацията, той решил да я обърне в своя полза.
Не оставил даже миг за нечия насмешка или пораждането на неоправдан страх. Цезар обгърнал с ръце земята, на която току-що така неуместно и ненавременно паднал, и гръмко възкликнал:
-Превзех те, Африка!

Публикувано от

КОЙ СЪЗДАВА МУЗИКАТА

Живеело едно мише семейство. Мишките обитавали красив роял и често техният неголям свят се изпълвал с прекрасна музика. Малките сиви същества, наслаждавайки се на приказните звуци, гадаели, откъде се леят те и кой ги създава. "Трябва да е пианистът"- решили мишките. Вярно, те не го виждали, но го чували, когато бил някъде наблизо.
В един прекрасен ден смела мишка решила да се изкатери по корпуса на пианото по-високо от местообитанието на своето семейство. Оказало се, че вътре в инструмента имало метални струни, който издавали тези вълшебни звуци, вибрирайки. След това откритие мишките се отказали от старата си вяра в пианиста: виновни за всичко били струните ...
Минало известно време и друга мишка достигнала още по-големи висоти на познание. Оказало се, че в пианото има и малки чукчета, подплатени с възглавнички, които подскачали и танцували върху струните, като по този начин ги карали да трептят и се раждала музиката. Старата вяра в металните струни също изгаснала и сега мишките живеели в просветен, научно обоснован свят.
А пианистът през това време продължавал да свири своята вълшебна музика...

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от

СВЕТЛИНАТА ТВОРЯЩА СВЕТОВЕ

Събери всички учени мъже и ги попитай: защо има
седем педи чело*,
седем отвора на всяка глава,
седем слоя на кожата,
седем кръга на ада
и седем смъртни гряха,
седем Небеса
и седем версти до тях,
седем чудеса на света,
и в седмицата - седем дни,
и у лирата - седем струни,
и у звука - седем ноти,
и само един отговор на седем беди?
Защо през седем дни се сменят фазите на Луната?
През седем години се сменят твоите клетки?
Защо всички тайни са със седем ключалки,
а дъгата е със седем цвята?
И тайнственият Бог защо се е захванал
света да сътвори за седем дни?

Събери всички учени мъже. Нека отмерят седем пъти,
преди да отрекат,
че в теб са седем теб,
седем тайнствени "аз"!
И това означава, че в тялото ти
има седем тела
на седемте етажа на Битието.
Плът животинска: страхове и страсти
на самото дъно.
А на самия връх - Жива Светлина!
Вечна, знаеща Всичко
Светлина, творяща светове,
това си самият Ти!


*"Седем педи чело" - фразеологичен израз за много умен човек. Предполага, че височината на челото е пропорционална на ума.

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от

Из "Сказания за чудесата на св.Георги"

Чудото с воина и коня

Когато в Лида* се събрала голяма войска, за да се отправи на поход, един воин дал обет в храма на св.Георги, че ако се върне жив, ще отдаде в дар на великомъченика любимия си кон. Връщайки се от похода цял и невредим, въпреки че войската понесла големи загуби, воинът вместо обещаното оставил пред иконата на св.Георги двадесет солида, колкото струвал коня му, и искал да го отведе, но животното не помръдвало от мястото си.
Той добавил още десет солида, но конят останал неподвижен. Мъжът продължавал да увеличава сумата, докато тя не достигнала шестдесет солида, и накрая разбрал, че трябва да изпълни обета си: заедно с парите той оставил и коня, който послушно тръгнал с него към иконата на светията.

Сюжетът за необходимостта от строго изпълнение на дадения обет е доста характерен за чудесата на св.Георги.

*Лида - град в Палестина, в Саронската равнина

Публикувано от

ЧОВЕКЪТ, КОЙТО КОЛЕКЦИОНИРА УСМИВКИ

Има един човек, който обича да колекционира усмивки.
Като си върви по улицата, само да улови и най-малката, продължава нататък доволен и щастлив, а устата му - до ушите. Повече не му и трябва.
Лесно можете да го забележите в тесните, многолюдни улици с големи огледални витрини. Само трябва да го потърсите в отраженията върху стъклата.
Не се безпокойте, непременно ще бъде там!

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от

ИНСТРУМЕНТИ

Попадна ни по инструмент.
Аз си направих лъжица. Той - живот.
Аз харесвам лъжицата си повече, отколкото той живота си.
Аз вложих душа. Той - старание.
Ако не я харесвам, ще я хвърля. Той няма да има втори.

Ние не искаме да разменяме инструментите си.

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от

ПРИКАЗКА ЗА МАЛКОТО РОЗОВО СЛОНЧЕ

Живяло на света малко розово Слонче. То имало клепнали уши, като на татко Слон и къса опашка-четчица, като на мама Слоница. По цели дни играело с голяма синя топка и най-общо било почти щастливо.
Имало само един проблем: Слончето било вече на една година (което обърнато в човешка възраст прави цели осем години), а още не умеело да лети.
Срещали ли сте хора, които на осем години не могат да казват буквата "р"? Знам, срещали сте. Въобще, при хората често възниква проблем с буквата "р". И Слончето имало проблем - едногодишно, а не може да лети, а това е същото като на осем години да не можеш да изговаряш буквата "р".
Поради това Слончето силно се измъчвало, даже подскоквало, даже силно - силно размахвало уши едновременно ... Но нищо не се получавало.
Домът на Слончето и неговите родители бил близо до ръба на дълбока пропаст, на дъното на която се пенела малка, но бърза река. Мама и татко непрекъснато го предупреждавали: не се доближавай до края на пропастта, ще ти се завие свят, ще се заплетеш в ушите си и ще паднеш.
Но кой слуша големите, когато вече е навършил цяла година! (А обърнато в човешка възраст - цели осем!)
И веднъж Слончето се заиграло с топката и не усетило, как се озовало на самия ръб. То погледнало надолу и ... едва се задържало да не падне. Но бутнало топката.
Неговата синя топка, неговата любима синя топка, полетяла право в шумящата река. Тя цопнала в ледената вода и се понесла към шеметния водовъртеж. Слончето се мяткало по ръба на пропастта, но не можело да слезе долу, защото не умеело да лети.
Тогава то разбрало: още секунда и неговата топка завинаги ще бъде погълната от злия водовъртеж. Останало само едно.
Слончето било много храбро, но в този момент даже неговата опашка-четчица се тресяла от страх. То зажумяло, изпънало уши и ...
... И полетяло.
От удивление и възторг даже не можело да диша в началото, само четчицата на опашката му се тресяла. От щастие.
Слончето летяло. Летяло!
Неговите млади, неукрепнали уши красиво разсичали небесната шир, а вятърът ту ги подхващал, ту нежно ги отпускал ...
Изведнъж Слончето замряло. Право в полет. И все едно времето спряло, все едно неусетно потопили слънчевата палачинка в сметана и я изяли без остатък.
То си спомнило за синята топка.
Когато Слончето се добрало до реката, там вече нямало нищо. Само водовъртежът заситено колкочел.
Слончето било на една година. Сега то умеело да лети. Сега то можело с един замах на ушите да обиколи земното кълбо. То било щастливо?

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от

ГЕОМЕТРИЧНИ ПРИКАЗКИ (1)

-Ние какво, наистина ли никога няма да се пресечем? - не можели да повярват успоредните прави.
-А може би поне в переспектива?

Публикувано от

СПЕШНО СЕ ТЪРСИ КАШЧЕЙ!

"Голямо кралство търси кашчей. Работата е временна, проектът е сложен, но интересен.

Изисквания:

Възраст: 400 години

Умения: Да може да урочасва, да предизвиква бури и лошо време, да краде млади девойки. Владеенето на бойни изкуства е допълнително предимство.

Задължения: дестабилизация на ситуацията в кралството, кражба на държавно и частно имущество, сражения с благородни рицари и за приключване на проекта - пълна и безусловна капитулация.

Заплата: според резултатите от събеседването."

Такава обява пуснал Иван Царевич в сайт за предлагане и търсене на работа.
Те с Василиса били женени вече пет години. Родителите и, които от самото начало горещо одобрявали този брак, активно им помагали. И двамата били млади, умни, добри, красиви и пълни с енергия.
Благодарение на мъдрата външна политика, никой не нападал кралството им, всички съседи се стремяли да поддържат дружески отношения. Населението на страната разцъфтявало под ласкавото южно слънце. Нямало нито мор, нито войни, нито епидемии.
Никой никого не омагьосвал, нямало зли вълшебници, способни да навредят на дечицата на Иван и Василиса. Накратко казано - всичко било просто прекрасно. Което ги дразнело ужасно. Защото как да усетиш Истинското Щастие, като няма с какво да го сравниш?

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от