НЮТОН И ЯБЪЛКАТА

Змията била доволна: След като Адам и Ева вкусили от Дървото на Познанието на Доброто и Злото, човешкият род започнал да се множи неумолимо, независимо от това, че отделни Каини убивали отделни Авели.
Сред огромното множество хора се появявали някои особени, които възприемали познанието по-широко от голите си предци, на които все едно и също им било в главите ... Веднъж, вече през средните векове, Змията решила да използва още една ябълка от Дървото на Познанието. Още през нощта пропълзяла на Дървото и зачакала. Дълго чакала, но към обяд под Дървото дошъл Човек, снел връхната си дреха, постлал я на земята, в сянката, легнал, извадил книга, изпъстрена с някакви дяволски знаци и започнал задълбочено да я изучава.
Змията моментално сътворила гола,съблазнителна Дева и я изпратила под Дървото. Но очите на Човека били скрити зад книгата и той нищо не виждал. Змията замахнала с опашка и най-зрялата ябълка паднала на главата на Човека.
Човекът вдигнал глава, потъркал удареното място и едва-едва погледнал Девата ... Тогава тя се приближила плътно до него и сладострастно зашепнала:"Исаак! ... Искаш ли да съм твоята Ребека ?..." "Почакай, девойко, не ми е до това!" Човекът рязко скочил, усмихнал се кой знае на какво и почти на подскоци хукнал към къщи.
Огорчената Змия и оскърбената Дева недоумявали на какво се усмихвал Човекът и защо не отхапал от ябълката.

Извод: Формата и резултатите от познанието зависят от това, на чия глава пада ябълката.

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от

ГЛУПАК И ИСТИНА

Купил Глупак на пазара Истина. На сметка я купил, дума да няма. Дал за нея три глупави въпроса, взел я и си тръгнал. Но просто е да се каже "тръгнал". Да вървиш с Истината не е така лесно. Който е пробвал, той знае. Голяма е тя, Истината, тежка. Да се качиш на нея - няма да тръгне, на гръб да я метнеш - далеч няма да стигнеш. Влачи Глупакът своята Истина, мае се. Да я захвърли, жал му е. Все пак платил е за нея. Добрал се до вкъщи едва жив.
-Къде ти, Глупако, се губиш? - нахвърлила се върху него жена му.
Разказал и той всичко, както е, само едно не можал да и каже - за какво е тя, тази Истина, как се използва.
Лежи Истината насред улицата, през никаква врата не могат да я вкарат, а Глупакът и жена му провеждат семеен съвет - какво да я правят, как да я приспособят в домакинството. Въртели, сукали, нищо не измислили. Даже няма къде да я сложат. Какво да направиш, няма къде да се дене Истината.
-Иди, - казва жената на Глупака - продай твоята Истина. Не се пазари, колкото ти дадат - толкова. А то сега - полза никаква.
Върнал се Глупакът на пазара. Застанал на видно място и вика:
-Истина! Истина! Който иска Истина, да взима!
Но никой не взима.
-Ей, хора, - вика Глупакът - вземете си Истина, на сметка я давам.
-Нее, - казват хората - не ни е притрябвала твоята Истина. Ние си имаме своя Истина, некупена.
Но намерил се един Търгаш, завъртял се около Глупака и Истината. Поогледал и пита:
-Какво, момко, Истина продаваш? А скъпо ли я даваш?
-Не, евтино, съвсем евтино, - зарадвал се Глупакът - за едното "благодаря" ще ти я дам.
-За "благодаря"? - взел да усуква Търгаша - Нее, скъпо ми е това.
Но тогава се появил още един Търгаш и взел да преценява. Мислили, гледали, решили двамата една Истина да купят. Така се и договорили.
Разрязали Истината на две части. Получили се две Полуистини, всяка и по-лека и по-удобна, отколкото била цялата Истина. Такива Полуистини, просто красота. Вървят Търгашите по пазара и всички им завиждат. После и други търгаши, по техен пример, почнали да си правят Полуистини.
Режат търгашите Истината, с Полуистини се запасяват. И им станало далеч по-лесно да разговарят помежду си. Там където е правдиво да кажеш:"Вие сте подлец!", вече можело да се каже:"Имате труден характер". Нахалникът може да се нарече пакостник, лъжецът - фантазьор. Даже и нашият Глупак вече никой не нарича така. За него казват "Човек със собствено мислене".

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от

ПРОБЛЕМИ НА ВЪЗПИТАНИЕТО

-И защо донесе тази кукла? - недоволно попитал бащата.
Майката въздъхнала:
-Той искаше.
-Що за глупости! Отглеждаме син. Войничета, рицари, ... някакви там супер-герои - разбирам. Но Барби?!
-Не се ядосвай. Това е просто детски интерес. Той ще се промени, трябва само малко да почакаме.
-Детските интереси формират характера на възрастния. Няма за какво да се провокира с глупости. Помня, на неговата възраст чупех мечове-играчки. Ден не можех да преживея без оръжие! Веднъж едва не си извадих окото с копие.
-Не мисля, че да си извадиш окото е достоен пример за подражание - помирително казала майката.
-Работата не е в очите! Детето ми трябва да се научи да отстоява себе си. Който не се научи да издържа на удар, няма да оцелее. С игра на кукли не се става победител.
-Престани да говориш гадости. Така разсъждаваш, все едно презираш сина ни.
-Аз?! ... Аз ...
Бащата млъкнал. След малко тихо добавил:
-Не си права. Аз го обичам и искам всичко да му е наред.
Майката отнесла остатъците от вечерята, върнала се и отбелязала с укор:
-Пак всичко си опушил.
Бащата се усмихнал гузно:
-Да, да, помня, саждите прояждат тавана. Ако искаш да направя ремонт, а?
-Не се подмазвай - майката седнала до него и сложила глава на рамото му.
Синът им, който се бил свил в ъгъла, въздъхнал с облекчение. Достигащият до него разговор сменил темата си.
Той бил мълчалив, неконтактен и свикнал да играе сам. Поровил в своите съкровища, извадил любимото си камъче, черно с пробляскващи златни жилки отвътре, и настанил на него Барби. Лактите и коленете на куклата не се сгъвали и затова кривоседящата кукла приличала на измъкнат от постелята паралитик.
Той легнал на земята, свил се на кълбо около Барби, като сложил муцунката си на предните лапи, а лапите на люспестата опашка. Свел очи към куклата.
-Моята принцеса! - прошепнало дракончето и щастливо се усмихнало.

Източник: http://zhurnal.lib.ru/p/proxozhij/1problemyvospitanija.shtml

Публикувано от

ЗАЩО КОТКИТЕ СЕ МИЯТ СЛЕД ЯДЕНЕ

Веднъж едно врабче долетяло в селски двор и започнало да кълве зърна.
Скача врабчето по тревата, събира зрънце по зрънце, а господарският котарак го поглежда иззад ъгъла. Гледал котаракът, гледал и изведнъж - скок! - върху врабчето. Хванал го за крилото и рекъл:
-Хубаво ще закуся сега!
-Какво приказвате, какво приказвате, господин котарак! - зачуруликало врабчето. - Нима се готвите да ме изядете?
-А да не искаш да ти се любувам, а? - изсумтял котаракът и се приготвил да откъсне главата на врабчето.
-Но засрамете се, господин котарак! - отново зачуруликало врабчето. - Та Вие сте забравил да се измиете! Нима не знаете, че Вашият стопанин, и стопанката, и всички хора по света най-напред се мият, а после закусват?
-И туй е вярно! - рекъл котаракът и повдигнал лапа да си измие муцунката.
А врабчо без да му мисли много - скок! - встрани. Плеснал с криле и отлетял.
Много се разсърдил котаракът.
-Не, повече няма да ме измамиш! - казал той. - Нека хората правят, каквото знаят, но аз най-напред ще закусвам, а после ще се мия.
Оттогава всички котки по света се мият след ядене.

Публикувано от

ПРИКАЗКА ЗА ВИСОКАТА ПЛАНИНА

В детството си Планината мечтаела да стане висока и красива. После пораснала. Пораснала толкова, че целогодишно носела снежна шапка, а всички подстъпи към върха и били обкръжени с непристъпни скали. На Планината и харесвало да е такава непристъпна. Но тайно, в дълбините на душата си, мечтаела за човек, който би могъл да я покори. Мнозина се опитали да се доберат до върха на Планината, но тя като че ли си играела с тях - отначало ги допускала близичко-близичко, но в последния момент принуждавала завоевателите да си тръгнат с празни ръце - ту буря ще се извие, ту лавина ще падне или нещо друго ще се случи.
Веднъж се намерил смелчак, който не се уплашил от нейните странности. Той преминал пътя си до края. Планината се предала пред него. Когато стигнал до върха, той забил там флага си, запалил огън, а тръгвайки си, оставил след себе си купчина боклук. Не се харесало това на Планината, не това очаквала. Прогонила го, но боклукът така и останал. Може би някой би бил така добър да го почисти, но Планината престанала да вярва на хората. И повече никого никога не пуснала до върха си.

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от

КОЕ ОСТАРЯВА НАЙ-БЪРЗО

Попитали Диоген:
-Кое остарява най-бързо от всичко?
-Благодарността - отговорил той.

Публикувано от

ПРИКАЗКА ЗА ЗВЕЗДИЧКИТЕ

Звездичките били малки и кръгли, като копчета. Мирно лежали в красива стъклена купа в голям магазин и чакали да ги купят. Те имали лепенки на гръбчетата, били декоративни звезди от специална пластмаса, която светела в тъмното. Понякога голямата длан на продавача загребвала от тях, той преброявал нужното количество, сипвал ги в пакетче и ги давал на новия им собственик. Заминаващите звездички с радост биха помахали на останалите с лапички, но лапички нямали. И купените звездички пътували към дома в джоб, чанта или пакет и мислели за това, какво ли ги очаква, оглеждайки се с изплашени очи в тъмното. А всички ги чакало едно и също. Човекът се качвал на стълба, вземал по една звездичка, отлепял хартийката от гръбчето и и я залепял на тавана или на стената. Звездичките отначало много се плашели, после започвали да светят с мека, жълтеникава светлина - като истински звезди. Всъщност защо "като"? Звездичките се смятали за истински и искрено вярвали в това, че горе на небето са залепени точно същите звездички като тях. Денем не се виждат, но вечер, като изключат голямата лампа на небето, те започват да светят. Звездичките били съвсем истински, като истински въздушни балони или истински играчки за елха. Затова те носели съвсем истинска радост на тези, които ги гледали отдолу нагоре с възхитени очи.
И една тайна, която почти никой не знае - понякога звездичките все пак се отлепят и падат. И ако успеете да си намислите желание, то непременно ще се сбъдне.

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от

НЕОБИКНОВЕНО МОМЧЕ И ОБИКНОВЕНО МОМИЧЕ

Необикновено момче срещнало на поляната обикновено момиче.
-Коя си ти? - попитало момчето.
-Обикновено момиче.
-А аз съм необикновено момче - гордо заявило момченцето.
-И какво в теб е необикновеното? - заинтересувало се момиченцето.
-Всички ми казват, че съм необикновен и ще стигна далече.
-Далече ще стигнеш? А къде? И защо?
-Още не знам, но всички казват, че това е много важно.
-Искаш ли да поиграем на гоненица, ако не е необходимо да тръгваш за там веднага - предложило момиченцето.
-Хайде - зарадвало се необикновеното момче.
Момченцето се носело по поляната, опитвайки се да настигне момиченцето. Ръцете му практически докосвали леката рокля, когато момиченцето изведнъж прелетяло на другата страна на поляната.
-Така не е честно - намусило се необикновеното момче.
-Защо? - учудило се обикновеното момиче.
-Ти можеш да летиш, а аз - не. Така не е възможно да те хвана, а това е неправилно. Трябва само да тичаш.
-Защо трябва само да тичам, щом ми харесва да летя?
-Защото такива са правилата, трябва да играеш като всички.
-Толкова интересни неща казваш, ти наистина си необикновено момче. А защо не можеш да летиш?
-Не зная. Никой не умее, не умея и аз. Да идем да те запозная с децата и да поиграем всички заедно.
-А там може ли да се лети?
-Не, нали ти казах, че никой не умее.
-Прощавай, но аз ще полетя нататък. Аз съм само обикновено момиче и мога да правя само това, което ми харесва.

И момиченцето отлетяло.
Момченцето дълго гледало след него.
-Искам да съм обикновено момче - изведнъж силно извикало то.
И обикновеното момче полетяло след обикновеното момиче.

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Оригинален източник: http://juchka-ula.ucoz.ru/index/0-6


Публикувано от

СПАСИТЕЛЕН ОТГОВОР

Живял някога един раджа.Много обичал да слуша, как звездобройците предсказват бъдещето по звездите. Веднъж в столицата на неговата държава пристигнал мъдър стар звездоброец, който бил на поклоничество в Бенарес. Раджата заповядал веднага да го извикат в двореца и когато мъдрецът се явил, владетелят пожелал да чуе, какво го чака в бъдеще. За беда, хороскопът, съставен от мъдреца, не обещавал нищо добро. Раджата страшно се разгневил и заповядал да убият звездоброеца.
-Чака те смърт! - креснал раджата. - За всеобщо спокойствие, по-добре е да няма такива хора, като теб, на света.
Но преди да увисне мъдрецът на бесилката, раджата решил да го изпита още веднъж.
-Можеш ли да определиш, колко време ти остава да живееш? - попитал той.
"Ако му кажа, че ще живея още дълго, той ще ме обеси още днес, за да докаже колко лош прорицател съм" - помислил си мъдрецът и отговорил:
-О, господарю! Звездите предсказват, че ми е съдено да умра една седмица преди вас. Затова сега се прощавам с Вас, но скоро ще се видим в другия свят и аз ще се постарая да Ви посрещна достойно там.
Чувайки такъв отговор, раджата изпаднал в ярост.
-Вън от моя дворец! - креснал той. - Изхвърлете тоя шарлатанин и не го пускайте никога повече тук!
Мъдрецът само това и чакал. Тръгнал на път по най-бързия начин, като си помислил:"Докато главата е цяла, и бедата не е страшна."

Публикувано от

СМИСЪЛ

Веднъж на отражението му омръзнало да прилича на отражаемото. Така се появило не-огледалото. От отражението в не-огледалото възникнал смисъла ...

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от

КЪДЕ СЕ КРИЕ ДУШАТА

Душата в действителност е доста малка. Примерно с размера на пета. Особено ако се свие на кълбенце и се направи, че я няма там. А се крие в петата, защото петата е кост. Какво може да се случи с такава здрава и твърда кост? Та душата се крие там, като в окоп. През останалото време броди из организма и се занимава с какво ли не. Обикновено се изкачва на самия връх, в главата. Седи там и гледа през прозорчето. Именно затова казват, че очите са огледало на душата. Като лъжат, разбира се. Какво огледало, като са прозорец? И в него свети душата. Малка, усмихната и доволна. Е, не винаги е такава. Понякога и дотежава, застава в средата на организма, възвишено-трагична такава, и плете стихове. Добри или лоши - вече на кой както му провърви. Случва се отвътре да има хлад и едно такова странно чувство. Глупавите хора мислят, че това е глад и се нахвърлят да ядат. Всичко пада на главата на възвишената душа и тя, засипана със сдъвкани макарони и залята с изпит чай, много се обижда. Но по-често душата има добро настроение. Ако на нея и е добре, ако се е нагледала през прозореца и е доволна от себе си и от живота, застава точно посредата и започва да пее Песен.
Спрете за секунда и се вслушайте! Чувате ли тънко, радостно гласче? Това е тя!

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от

ОТРАЗЯВАЩО И ОТРАЖАЕМО

-Защо ми се усмихваш? Аз съм сериозен - казал той на огледалото.
-Защото днес имам добро настроение! - отговорило то.
-Но огледалата винаги приличат на стопаните си - възразил той и отнесъл огледалото на ремонт.
-Всяко отразяващо е изкривяващо, всяко отражаемо - изкривяемо - обяснили му в сервиза за огледала.
Тогава той се усмихнал, а огледалото, кой знае защо, приело сериозен вид ...

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от

СЪНИЩА

-Само ако знаеше, Мечо, колко ми липсваш!
-И ти на мен!
-Толкова ми липсваш, че даже започнах да говоря с теб насън!
-И аз.
-Веднъж ти казах:"Ей, къде си?"
-А аз?
-Ти:"Тук съм, Ежко, тук съм! Просто не се виждам."
-Как може да не се виждам? Я, какъв съм!
-Зная. Но ти така каза в съня.
-После?
-Аз казах:"Покажи се! Покажи се, къде си?" "Ей сега"-казваш ти и ...
-И какво?
-Нещо мръдна ... "Ти ли си?"-питам. "Аха!"
-Какво "аха"?
-В съня ти каза "аха".
-И не се виждам?
-Не, само нещо помръдна и край.
-Така значи.
-А друг път, все едно с теб вървим през голяяма поляна. Горещина, чучулигата пее. И аз ти казвам:"Мечо, не е ли както някога? Пак така вървяхме и ти пееше, и птиците ..." А ти ...
-Какво?
-Мълчиш.
-Не, - казва Мечо - ти по-хубаво ми се присъни. Толкова хубаво, направо чудесно!
-А как?
-Знаеш ли, даже не мога да кажа. Събудих се и цял ден ходих радостен.
-А какво казах?
-Много неща. И говорехме, и пеехме, и се смеехме.
-Сигурен ли си?
-Да, жабата ми каза. Дойде сутринта и "Ква-а-а, Мечо, ти хихикаше насън."
-Нее, така не съм сънувал ... Но веднъж се събудих целият в сълзи.
-Не се разстройвай! Знаеш ли, ако пак ме сънуваш, ми кажи:"Мечо, Мечо, искаш ли мед?" И аз непременно ще отговоря:"Искам!"
-Добре би било.
-Ти какво, мислиш, че няма да искам мед ли?
-Не знам. Само следващия път не мълчи, става ли?
Те , разговаряйки, прекосили полето, прекосили гората и стигнали до реката. Било тихо, тихо.
-Следващият път не мълчи за нищо на света, Мечо - казал Ежко.
-Няма, няма, ти какво! Непременно ще кажа нещо. Престани да се страхуваш, ще кажа.
Плеснала риба. По водата, на кръгове, побягнала тишината.

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от

МИШКА И СЛОН

Мишката и слонът се влюбили един в друг.
В брачната нощ слонът изкълчил крака си, паднал, ударил се и останал да лежи бездиханен.
-О, съдба! - завайкала се мишката. - Купих миг удоволствие и тонове въображение на цената на целия си живот, посветен на копане на гроб!

Публикувано от

ПОГЛЕД ОТВЪН И ОТВЪТРЕ

Веднъж клетка от човешкия организъм размишлявала за живота. Тя мислела, че животът не е толкова добър, та в него има толкова много страдания. Виждала, че я обкръжават много такива като нея, че всички те се раждат, живеят, работят, женят се, размножават се и умират. И така поколение след поколение. И още войната с бактериите и микробите. И защо живеем, защо такъв живот, в който има толкова много страдания? Значи няма никакъв висш разум и никакъв Човек, който да стои над нас и чието съзнание да изпълва нашия свят и да го управлява - направила тя извод. Ако Човекът наистина съществуваше, то щеше да има и цел, и смисъл в този живот, и нямаше да има толкова страдания, защото всичко би било управлявано от това висше, разумно и добро същество.
Чул тези мисли човекът, част от когото била тази клетка, и се усмихнал. Той знаел, че поглед отвътре се различава от поглед отвън.
Тя гледала Човека и не го виждала. Тя живеела в него и даже не подозирала, че се явява част от него. Заради това, че гледала отвътре, тя виждала само множеството, а човекът не виждал множеството, той се усещал единно цяло, въпреки че знаел, от какво се състои тялото му ...

Живеел човек и веднъж започнал да размишлява за живота. Той смятал, че животът не е толкова добър, та в него има толкова много страдания. Виждал, че го обкръжават много хора, такива като него, със своите малки радости и горести, че всички те се раждат, живеят, трудят, женят, размножават и умират. И така поколение след поколение. Да, още и болести, и катаклизми, и войни между хората. И защо живеем, защо такъв живот, с толкова много мъки и страдания? Значи няма никакъв висш разум и няма никакъв Бог, който да стои над този свят - направил извод човекът. Ако Бог съществуваше, щеше да има и цел, и смисъл в тоя живот, нямаше да има толкова много страдания, та нали всичко би било управлявано от това висше, разумно и добро Същество ...
Чул тези мисли Господ, от който бил част този човек, и се усмихнал. Той знаел истината, че поглед отвън се различава от поглед отвътре ...

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от

ПО-ДОБРЕ ЧОВЕКЪТ ДА СЕ НУЖДАЕ ОТ ПАРИ

За ръката на дъщерята на Фемистокъл се явили двама претенденти - добър човек и богат човек. Той избрал първия, като казал:
-По-добре човекът да се нуждае от пари, отколкото парите - от човек.

Публикувано от

МАЛКА-НО-ГОРДА ПТИЧКА

На една малка-но-горда птичка дълго говорили (убеждавали, учили, натяквали, вменявали, плашили ...), че ако долети близо до слънцето, то ще настъпи нейният печален край.
Малката-но-горда птичка дълго се подчинявала на това убеждение, дълго-дълго летяла по маршрута север-юг, дотам и обратно, вила гнезда, ловила бръмбарчета и мътила яйца.
И веднъж на птичката и писнало. "Какъв е смисълът да летиш там, където всичко ти е известно? Какъв е смисълът да следваш маршрут, изведен и напълно предсказуем?"
И малката-но-горда птичка литнала към слънцето. Летяла все по-високо и по-високо ...
"Глупачка!"-крещяли след нея другите птици."Върни се! Не се отделяй от колектива!"
Ала малката-но-горда птичка продължила нагоре и нагоре, до самото слънце.
... На земята паднала шепа пепел.
И другите птици казали:"Така си и знаехме! Предупреждавахме тази самоуверена глупачка. Нека това бъде урок за всички останали!"
После, когато всички се разотишли-разлетели, от пепелта се възродил Прекрасният Феникс - чудна птица, наподобяваща самото слънце. И да живее му е предначертано вечно - да загива и да възкръсва от пепелта.
Но другите птици говорят, че Фениксът е само мит, а някои го почитат като свой Бог.

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от

ВСИЧКО ЛИ Е КАЗАНО

Веднъж, докато Буда седял под едно дърво, при него дошъл велик философ. Буда вече бил много стар и земният му път бил близо до своя край.
Великият философ попитал Буда:
-Казахте ли всичко, което знаете?
Буда взел в ръка няколко сухи листа и попитал философа:
-Как мислите, колко листа има в ръката ми? Повече ли са от сухите листа в тази гора?
Цялата гора била пълна със сухи листа. Вятърът ги духал навсякъде и те създавали много шум и много музика. Философът погледнал и казал:
-Що за въпрос задавате? Как може да имате повече листа в ръката? Имате няколко, най-много - дузина, а в гората са милиони.
Тогава Буда обяснил:
-Това, което съм казал са листата в моята ръка. Това, което не съм казал са листата в тази гора.
Философът възкликнал:
-Тогава още един въпрос! Защо не сте казали всичко това?
-Защото няма да ви помогне. Даже да бях искал да кажа това, то не може да бъде казано. Трябва да го преживеете и тогава ще узнаете. То идва чрез преживяването, чрез съществуването.

Публикувано от

БОГАТСТВОТО НА БЕДНОСТТА

Египетската куртизанка Родопис продавала любовта си на царя за пари, а на Езоп - за остроумие.
Едни плащат остроумие за любов, а други - любов за остроумие. И само тези, които нямат с какво да платят, се разплащат с пари.

Преводът е буквален, така че ако имате някои забележки, излишно е да ги отправяте към мен :).

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!


Публикувано от

ТИ ЛЕТИ! АЗ ЩЕ МАХАМ С КРИЛЕ

Слънцето изгряло. И реката, и гората, и хълмът били толкова прекрасни, че очи не можеш да откъснеш от тях.
Затова още сутринта Ежко изтичал на брега и гледал, и гледал, и дишал, и дишал, и въобще не можел да се надиша.
-Дишаш ли? - попитал го Зайко.
-Дишам.
-Дишай! А аз ще потичам, защото така по-добре се диша.
И побягнал.
После дошла Мишката. Това била важна горска Мишка с чадърче.
-За какво ти е чадърчето? - попитал Ежко.
-Аз съм дама - казала Мишката. - А къде си виждал дама да излиза от къщи без чадърче?
-Но нали не вали!
-А ако изведнъж завали? - и Мишката, завъртайки чадърчето си, продължила нататък.
После дошъл Мечо. Той нищо не казал, седнал до Ежко и зажумял.
Ежко също зажумял и седели така мълчаливо.
-Хубаво е, нали? - казал Ежко.
-Аха! - казал Мечо.
-И все пак е по-добре да гледаш - казал Ежко и отворил очи.
Бледо-синята река се скривала зад завоя и се стапяла в мъглата.
На Ежко му било толкова хубаво, че му се искало да лети. Да разпери криле и да излети високо-високо и дълго-дълго да се носи по въздушното течение.
"Ако аз бях птица, - мислел си Ежко - обезателно щях да имам много големи криле. Един път махваш и летиш ..."
-Все едно, трябва да махаш - изведнъж казал Мечо. - Да ги размахваш.
-Какво?
-Казвам, че даже да са като на орела, трябва поне един - два пъти да ги размахаш.
-Ти за какво? - попитал Ежко.
-За това, - казал Мечо - за което мислиш.
-Откъде знаеш за какво мисля?
-А какво има тук да се знае! - отговорил Мечо, без да отваря очи. - Ти винаги мислиш за едно и също.
-За какво?
-"За какво?" - подразнил се Мечо. - За това, че трябва да махаш, а теб те мързи. Ако може, само да летиш! Да летиш, да летиш, а да маха Мечо!
-Защо мърмориш? - изумил се Ежко. - Нима съм ти казал нещо?
-Не е нужно да ми казваш! Той само да лети, да лети, видите ли, а да маха Мечо!
-Къде си махал заради мен?
-Винаги махам заради теб, само че ти не знаеш.
-Къде? Кога?
-Винаги и навсякъде!
-Ти какво, след мен разтребваш къщата ли?
-Каква къща, като говорим за криле!
-И какво, махал си заради мен с криле ли?
-Махал съм.
-Кога?
-Винаги - казал Мечо. - Винаги, когато летиш, аз махам с криле.
Ежко зажумял и когато отворил очи, видял наоколо такава красота, че в душата си излетял високо в небето и оттам, от високо, изведнъж видял мънички себе си и Мечо, и Мишката с чадърчето, и реката, и хълма, и гората, и мъничкият Мечо изведнъж скочил, размахал лапи и викнал високо:"Не бой се! Лети! Аз махам с криле!"

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от

ДВЕ СНЕЖИНКИ

Валял сняг. През зимата това е нещо обикновено. Големи пухкави снежинки кръжели в причудлив танц, бавно приближавайки се към земята.
Две снежинки, летящи една до друга, завързали разговор. Боейки се да не се загубят, те се хванали за ръце. Едната весело казала:
-Колко прекрасно е да летиш и да се наслаждаваш на полета!
-Ние не летим, ние просто падаме - тъжно отвърнала другата.
-Скоро ще срещнем земята и ще се превърнем в бяло пухкаво покривало.
-Не, ние летим за да срещнем гибелта си. На земята просто ще ни стъпчат.
-Ще станем ручеи и ще се устремим към морето. Ние ще живеем вечно! - казала първата.
-Не, ние ще се стопим и ще изчезнем завинаги - възразила втората.
Накрая им омръзнало да спорят, пуснали ръцете си и всяка полетяла към съдбата, която сама си избрала.

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от

В ЧАКАЛНЯТА

В чакалнята на летището млада жена дълго плакала. Всички видели, но никой не знаел какво да направи. Един млад мъж събрал смелост, пристъпил към нея, прегърнал я, поговорил и утешително и попитал:
-Има ли нещо, което мога да направя, за да спрете да плачете?
-Боя се, че не, - отговорила жената - това е алергия. Но моля, не спирайте да опитвате.

Публикувано от

ПО-ЛЕСНО Е НАДОЛУ

Хетерата Калисто веднъж насмешливо заявила на Сократ, че ако поиска, може да примами към себе си всичките му приятели и ученици, докато той не е в състояние да направи това с нейните приятели.
-Разбира се - спокойно отговорил философът. - На теб ти е по-лесно, защото ги каниш да се спуснат надолу, а аз - да се изкачат нагоре.




Публикувано от

ФЕРЕТИ И ХОРА

Някога съществувало съобщество от ферети, умеещи да разгадават тайни. Веднъж те пристигнали на малката синя планета Земя. Там намерили скрита от чужди очи долина, обитавана от младо племе хора, добри, изпълнени с грация и очарование, надарени с ум и любознателност, мек хумор и голяма смелост.
Предвиждайки опасностите, очакващи хората, феретите поискали да им помогнат да преодолеят преградите и нещастията и им подарили четири съкровища.
Първият подарък бил огъня, вторият - колелото, третият - азбуката и последният - учтивост и уважение един към друг.
Хората се оказали съобразителни и бързо оценили подаръците на феретите. Когато феретите-изследователи се приготвили да напуснат Земята, ги молели да останат и да разделят с младото племе хора радостите от прекрасната нова цивилизация, готова да разцъфти в пищни цветове.
Феретите били трогнати от гостоприемството и обещали да се върнат. В деня на тяхното заминаване един човек се обърнал към тях така:"Скъпи ферети, от съкровищата, които ни подарихте, кое според вас е най-важното, кое ще ни предпази най-добре от беди?"
"Добър въпрос - отвърнали феретите. - Вие можете да благоденствате без огън, колело и азбука. Много на вашата планета, а и в цялата галактика го правят. Но без учтивост и уважение един към друг, а и към всичко живо, не може да оцелее нито една цивилизация."
Хората приели отговора с обща въздишка на разбиране. Те издълбали Правилата на Етикета на ониксова плоча и всяка буква покрили с чисто сребро. Когато феретите се отправили към дома, хората бързо овладели природата на огъня, научили се да използват колелото и азбуката.
Те дълго мислили, кой е най-добрият начин да обезпечат сигурността на най-ценния дар на феретите. Накрая решили да скрият плочата с Правилата на Етикета в най-затънтеното място на планетата. Дълбоко почитайки тези Правила, хората не направили нито едно тяхно копие и не разрешили никому да ги прочете. Те били четени само от тези, които първи ги чули от самите ферети.
И се случило така, че най-важният от Четирите Дара, облечен в редки метали и украсен със скъпоценни камъни, бил заключен в железен сандък и след дълго и тържествено пътешествие хвърлен в бездната на вълните и погребан завинаги в най-недостъпната част на океана.

Нашата работа е да дарим, а да се разпореди с подаръка вече е грижа на този, който го е получил.

Из "Ферети - детективи" от поредицата "Хроника на феретите" на Ричард Бах

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от

ГЪРНЕТА

Под склона на висока планина имало малка къща, потънала в зеленина. В двора, под висока, разклонена ела, стояли едно до друго множество гърнета. Грънчарят всеки ден правел нови гърнета и ги изнасял да съхнат навън, докато те не тръгнели за други домове, където да изпълняват своето предназначение. Съдовете се различавали по своята форма, височина и вместимост, много от тях били украсени с разноцветни шарки, но всички те били глинени, което безусловно ги обединявало.
Веднъж, навярно от скука, а може и просто от безделие, между гърнетата се завързал спор. Спорът започнал неочаквано, продължил дълго, всички крещели, превъзнасяйки своята красота и качество, стараейки се да докажат, че именно те са по-нужни и добри от другите, че формата им е по-съвършена, а значи и съдбата им ще е по-щастлива. Всяко гърне искало да участва в разговора, всички се оплели в безсмисления спор, само старото гърне, стоящо самотно до оградата слушало мълчаливо. То навярно знаело, че съвсем не е важно каква е красотата и формата им, а с какво са напълнени. Важното е какво има вътре в тях. Може да са красиви и да прашасват безполезни. Може да са напълнени с пари и завинаги да са скрити от чужди очи. Или просто да прекарат празни целия си живот, без да изпитат ни болка, ни радост. А може и да не са особено красиви, но да бъдат полезни и истински нужни, напълнени с чиста вода или вкусна храна. Скоро гърнетата ще попаднат в други домове и задължително ще разберат това с времето.
Старото гърне прекарало живота си, принасяйки полза. То слушало спора, знаейки навярно, че не е важно как изглеждаш, важното е с какво си напълнен.

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от

ИСКАМ ДА БЪДА ЛЮБИМА

На брега на нощното езеро седяла самотна, печална жаба. Тя тъжно гледала сияйната луна, слушала квакането, което се носело отвсякъде и тихо мечтаела за любов. Обхващали я ту тъга, ту приятен трепет, мечтаела, жадувала да я обикнат. Толкова се уморила да бъде сама. Но не искала да се влюбва и да се привързва към някой. Просто искала някой да обикне нея и само нея, та тя е толкова красива и добра. Просто да я обикне, веднъж и завинаги.
И тогава, набирайки смелост, тя гръмко изквакала:
-Искам да бъда любима! Искам да бъда любима!
Викът и се разнесъл по гладката водна шир и за миг настанала тишина. Навярно всички се вслушали и даже е възможно, някой красив, зелен жабок да е заплувал насам, за да види нея, нея единствената.
Увлечена в мислите си, тя така и не усетила, как отзад се приближил жерав. Хванал я и я глътнал за миг. Замислил се за малко и доволно промълвил:
-Колко обичам жаби!
Обикнали я, веднъж и завинаги. Може би така мечтата и се сбъднала.

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от

ПЕРЛА

Една мида се оплакала на съседката си:
-Само ако знаеше, каква непоносима болка изпитвам! Усещам, че в мен расте нещо голямо и кръгло. Просто не мога да си намеря място!
-Хвала на небесата и на морето, аз не изпитвам никакви болки! Грехота би било да се оплаквам, здравето ми е отлично - самодоволно и арогантно заявила втората.
През това време покрай тях пропълзял рак. Заслушал се в разговора им и се обърнал към тази, която от нищо не се оплаквала:
-Несъмнено здравето ти е отлично, но страданието, което търпи съседката ти, е перла с рядка красота.

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от

КАК ТИ ЗАВИЖДАМ

Дърводелец починал и Бог го посрещнал в Рая с думите:
-Майсторе, как ти завиждам!
-Защо, Господи? - изненадал се дърводелецът.
-Защото създадените от теб табуретки не тичат след теб на тълпи и не хленчат ежеминутно: "Дай пари, дай здраве, дай щастие ..."

Публикувано от

ПЕРО И МАСТИЛНИЦА

Преди, когато нямало химикалки, хората пишели с пера. Да, с пера, например гъши. А мастилото наливали в малка банка - мастилница.
Перо и мастилница имало във всеки дом и те се ползвали със всеобщо уважение, та без тях и едно писмо не можеш да напишеш. Нашият герой, млад разказвач на приказки, почти не се разделял с тях. Можел да забрави къде са чадъра и шапката му, но винаги помнел къде са перото и мастилницата. По цели дни се трудел над своите приказки и не жалел нито себе си, нито хартията.
-Ох, как се уморих! - изскриптяло перото веднъж, когато разказвачът започнал нова приказка.
-Вие ли се уморихте? Аз! Ето кой е истински уморен! Та аз съм неузнаваема. Мръсна съм като коминочистач - изфучала мастилницата.
-Простете! - вежливо се извинил разказвачът. - Трябваше да се досетя, че ви трябва почивка.
-Точно така! - възкликнали те едновременно.
Така, прекъсвайки за почивка, те завършили работата. Разказвачът взел изписаните листи, тръснал ги и буквите, думите и изреченията се плъзнали от хартията в оживяла приказка. Във въздуха литнали феи, зъл магьосник и прекрасна вълшебница на сребърно облаче. Потрептели и изчезнали, съпроводени със звън на призрачни камбанки.
-Колко красиво! - възкликнала мастилницата. - Най - доброто, което съм създавала.
-Вие? Та аз извеждах всяка буква! - възмутило се перото.
-Ако не беше мастилото ми, нямаше и какво да извеждате.
-А, така ли! Може би ще пробвате да създадете нещо друго? Но без мен!
-С удоволствие! До смърт ми омръзна Вашето скриптене!
-Приятели, моля ви! - опитал се да ги помири разказвачът.
Но нито перото, нито мастилницата искали да го чуят.
-Чудесно ще се справя и без нея - изскриптяло перото.
-А аз - без него - отвърнала мастилницата.
-Но аз няма да се справя без вас. Вижте - тъжно казал разказвачът, протягайки към тях ръце.
На дланите му ярко светели малки искри.
-Какво е това? - удивено попитало перото.
-Това са още неоживели приказки, а без вас няма и да оживеят.
Перото и мастилницата изпитателно се вгледали един в друг.
-Аз, разбира се, съм гениално, но и гениите понякога имат нужда от помощ - сдържано казало перото.
-По-добре два гения, отколкото един - съгласила се мастилницата.
А разказвачът скромно се усмихнал, вадейки нов лист.

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от

ХРАБРИЯТ РИЦАР

Храбрият Рицар се оженил за Прекрасна Принцеса и живели дълго и щастливо. На всички така им изглеждало, че са щастливи. Но Храбрият Рицар мечтаел за бойни подвизи и спокойният живот го правел нещастен. Принцесата знаела за неговата мечта и това я правело още по-нещастна.
Веднъж Рицарят заминал. Пътешествал по света и се борел със Злото. Храбро се сражавал с враговете. Безброй пъти, като по чудо, избягвал смъртта.
Така минали много години. Рицарят станал непобедим воин. Но в един ясен ден той просто паднал и сърцето му спряло да бие. Никой не знаел, що за тайнствен враг е успял да срази Рицаря. Никой не разбрал, че го убила Принцесата. Тя просто се уморила да го чака и го забравила. Защото, за да умре човек, съвсем не е задължително да му забият кинжал в сърцето. Достатъчно е просто да го забравят ...

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от

ИСКРЕНОСТ

Веднъж лъвът, вълкът и лисицата се отправили заедно на лов. Убили магаре, газела и заек.
Лъвът огледал добитото и се обърнал към вълка:
-Кажи ми, любезни приятелю, как следва да разделим всичкото това?
-Не виждам необходимост - отвърнал вълкът - да се дели месото на всяко животно. Ти ще вземеш магарето, лисицата - заека, а аз с удоволствие - газелата.
Лъвът гръмко изревал, чувайки такъв съвет, и с един удар на ноктестата си лапа отнесъл главата на вълка. И попитал лисицата:
-А ти, приятелко, какво мислиш по този въпрос?
-О, господарю, - отвърнала лисицата, правейки дълбок поклон, - всичко е много просто. Вземи магарето за закуска, газелата- за обяд, а заека - за вечеря.
-Много добре! - заключил лъвът. - А кой те научи на такава мъдрост и справедливост?
-Вълкът! - усмихнала се лукаво лисицата.

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от

ВЯТЪР И ПЯСЪК

В началото той бил мъничък ветрец, който летял насам-натам и не се безпокоял за нищо, доколкото от всичко можел да отлети далече-далече. После, когато пораснал, разбрал, че ако лети дълго-дълго в една посока, в края на краищата ще се блъсне в Стена, зад която не може да премине. А след това, когато пораснал съвсем, се случило най-страшното. Стените, толкова далечни и незабележими в миналото, започнали да го притискат от всички страни и всичко, от което бягал, пораснало заедно с тях, а място, от където вече да отлети, нямало.
Той се мятал от Стена на Стена, удрял се в черния монолит, но Стените били непробиваеми.
И когато останал почти без сили, се спуснал ниско и бавно се понесъл над самата земя. Търсел нещо, което да го спаси. Намерил там само Пясък.
Пясък имало отдавна. Той лежал, понякога едва-едва се помръдвал, но не обичал да се движи. Колкото повече лежал, толкова повече ставал Камък. Той знаел и само затова понякога се движел. И тогава долетял Вятърът.
-Движение, - помислил Пясъкът - мразя да се движа, но ако не го правя, ще стана Камък.
Шепа пясък се издигнала над върха на хълма и се понесла заедно с Вятъра.
-Какво е това? - помислил си Вятърът. - Пречи ми да се движа, а ако не се движа, ще умра. Това не трябва да го има в мен ...
И песъчинките една след друга започнали да падат надолу, защото не те решавали накъде да се движат - те само летяли, подхванати от Вятъра и той решавал да ги носи ли или да ги захвърли. И песъчинките падали.
Но преди всичките да паднат, Вятърът достигнал до Стената и едва-едва се ударил в нея. На Стената се появила цепнатина. Стената поддала!
Подхващайки Пясък, Вятърът излетял, засилил се и се ударил в Стената. И още веднъж, и още ...
Скоро Вятърът пробил Стената и отлетял. Сега отново можел да лети, накъдето поиска.
Пясъкът останал да лежи, примесен в прахта, пред стената. Сега можел да лежи и да не се превърне в Камък.
И знаел също, че когато Вятърът порасне още, ще се натъкне на други, по-големи Стени. И тогава ще се върне. Ще се върне или ще умре.

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от

ПОСЛЕДНАТА ПЕРЛА (Х. К. АНДЕРСЕН)

Това бил богат, щастлив дом. Всички в него - и господарите, и слугите, и приятелите на дома се радвали и се веселели: в семейството се родил наследник, син. И майката, и детето били здрави.
Лампата, висяща в уютната спалня била закрита от едната страна с покривало; тежки, скъпи копринени завеси закривали прозореца; подът бил заслан с дебел, мек като мъх килим; всичко предразполагало към сладка дрямка, към сън, към отдих. Нищо чудно, че сестрата заспала, нали всичко минало добре. Духът на домашното огнище стоял до леглото; главата на детето, притисната към гръдта на майката, сякаш била обкръжена с ореол от ярки звезди; всяка една била перла на щастието. Всички добри феи донесли на новороденото своите дарове, във венеца блестели перлите на здравето, богатството, щастието, любовта - всички земни блага, които може да си пожелае човек.
-Всичко му е дадено - казал духът.
-Не! - раздал се глас близо до него. Това бил ангелът-хранител на детето. - Една фея още не е донесла своя дар, може би ще го донесе след време, може би не толкова скоро. Във венеца недостига последната перла!
-Недостига! Това е невъзможно! Но ако това е така, ние трябва да намерим могъщата фея, да идем при нея сега!
-Тя ще се появи, когато му дойде времето и ще донесе своята перла, която трябва да довърши венеца.
-Къде е тази фея? Къде живее? Кажи ми и аз сам ще ида при нея и ще взема перлата.
-Добре, - казал ангелът-хранител - аз сам ще те заведа при нея. Все едно е къде ще я търсим, тя няма постоянен дом. Появява се и в кралския дворец и в бедняшка колиба. Тя не ще пропусне нито един човек, всекиму ще донесе своя дар. И при това дете ще дойде навреме. Но след като си нетърпелив, добре, нека се отправим за перлата, последната перла, която недостига в този великолепен венец.
И те полетели ръка за ръка натам, където пребивавала сега феята.
Намерили се в голяма къща, но в коридорите било тъмно, а в стаите пусто и необикновено тихо; дългият ред прозорци стоели отворени, за да влиза вътре свеж въздух, а белите завеси били спуснати и се полюшвали от вятъра.
В средата на стаята стоял отворен ковчег, а в него лежала жена в разцвета на силите си. Покойницата била цялата обсипана с рози, виждали се само тънките, скръстени на гърдите ръце и лицето, запазило светлото и в същото време сериозно, тържествено изражение.
До ковчега стояли мъжът и децата на покойната. Само най-малкото той държал на ръце. Те пристъпили да се простят с мъртвата. Мъжът целунал пожълтялата и, суха, като увяхнал лист, ръка, която съвсем доскоро била толкова силна, здрава и с такава любов се грижела за домакинството и дома. Горчиви сълзи падали на пода, но никой не проронил и дума. В това мълчание бил целият свят на скръбта. Мълчаливо, сподавяйки риданията си, те напуснали стаята.
В стаята горяла свещ; пламъкът и се люлеел от вятъра и избухвал в дълги, червени езици. Влезли чужди хора, затворили ковчега и започнали да заковават капака с гвоздеи. Кухо отеквали ударите на чука във всеки ъгъл на дома, биейки по сърцето, обливащо се в кръв.
-Къде ме доведе? - попитал духът на домашното огнище. - Тук няма фея, чийто дар-перла да принадлежи към най-скъпоценните земни блага.
-Тя е тук! - казал ангелът-хранител и посочил фигурата, седяща в ъгъла. На това място, където приживе си почивала стопанката на дома, обкръжена от цветя и картини, откъдето тя, като благодетелна фея на домашното огнище, ласкаво се усмихвала на мъжа, децата и приятелите си, откъдето тя, ясното слънце, душата на този дом, разпръсквала наоколо светлина и радост - там сега седяла чужда жена в дълги одежди. Това била скръбта, сега тя била господарка в този дом, тя заела мястото на починалата. По бузата и се стекла гореща сълза и се превърнала в перла, преливаща във всички цветове на дъгата. Ангелът-хранител я уловил и тя засияла като седемцветна звезда.
-Ето я и нея, перлата на скръбта, последната перла, без която не е завършен венецът на земните блага. Виждаш ли в нея сиянието на дъгата - моста, съединяващ земята с небето? Губейки близък, скъп човек тук на земята, ние придобиваме приятел на небето, по когото да тъгуваме. И в тихите, звездни нощи ние неволно обръщаме поглед към небето, към звездите, където ни чака друг, съвършен живот. Погледни перлата на скръбта: в нея са скрити крилата на Психея, които ни отнасят от този свят.

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от

МОМИЧЕТО И СЛЪНЧЕВИЯ ЛЪЧ

В този ден слънцето изгряло особено красиво. Мириади лъчи се разпръснали по всички ъгли на утринния свят, любопитно надничайки във всяко потайно местенце, пречупвали се в капките роса и ги карали да блестят във всички цветове на дъгата.
Един лъч, намирайки малка пролука между завесите на прозореца, проникнал в тъмната стая, спрял се на отсрещната стена и изпълнил стаята с мека разсеяна светлина. Той даже не подозирал, че тук го чакат. Малкото момиче с чипо, луничаво носле и засмени очи отдавна му било приготвило изненада - голямо огледално кълбо, което бавно се въртяло като глобус. Попадайки върху топката, слънчевият лъч се разсипал в множество слънчеви зайчета и получил неограничена свобода. Той весело летял през стаята, танцувал по тавана, скачал по масата и столовете, надничал любопитно в огледалото на стената и дразнел лежащата на дивана котка. Котката се опитала да го улови с лапа, но, убеждавайки се в невъзможността на своята мисия, продължила да дреме, изразявайки с целия си вид демонстративно безразличие.
Когато слънцето постепенно отмествало лъча от неговата играчка, момиченцето грижовно премествало топката. То не се изморило да прави това цял ден. Те играели заедно - момичето и лъчът. Така им било весело.
Когато настъпила вечерта и слънцето, уморено да осветява цял ден земята, се наканило да отиде да си почине зад далечния хоризонт, лъчът също започнал да се топи. Видимо и той се уморил от зашеметяващата игра. На детето не му се искало да се разделя със своя приятел. Веселата усмивка се сменила с тъжно изражение и то печално въздъхнало. Когато последният квант светлина паднал върху огледалното кълбо, момиченцето се насилило да се усмихне и помахало с ръка на прощаване. В стаята се възцарила тъмнина.

Докато не е настъпила вечерта на живота ви, докато някой се грижи земното кълбо да не се изплъзне изпод краката ви, не се уморявайте да се радвате на живота, бъдете щастливи, за да не омръзва на този някой да удържа земята под краката ви.

Източник: http://blog.i.ua/community/1268/205324/

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от

ЧЕТВЪРТАТА ЖАБА

Три смели жабчета решили да построят мост. Така решили:"Ще построим мост, без да се отделяме от блатото, за да ни е по-близко да идваме и да си тръгваме."
Идеята, разбира се, била забележителна. Единият вика:"Аз ще съм докер!" Другият вика:"Аз ще съм квакер" А третият казва:"Тогава аз ще съм спикер! Защото не бива да се оставя квакер без спикер."
И закипяла работа. Ден кипи, два кипи. А блатото, между впрочем, спокойно. И вълничка няма. А очертанията на моста не се забелязват, въпреки че наоколо работа кипи.
И започнали да се обвиняват взаимно:
-Погледни се как квакаш!
-А ти - как докаш!
-Не е ваша работа как спикам! Сядайте си по местата!
И работата кипи още повече. Така кипи, че почти цялата изкипяла. Но това не смущавало смелите жабки, те все така квакали, докали и спикали.
-А кой при вас брока? - изкочило четвърто жабче от блатото. - Нима никой?
-Изразявай се ясно! - казал спикерът. - Ако не, въобще ще ти взема думата.
Четвъртото жабче се разстроило:
-Вие не знаете как се брока! Ето тогава погледнете часовника - то смъкнало часовника от ръката си. - Виждате ли зъбните колелца? За да съедините две, трябва между тях да добавите трето. Иначе зъбчетата не се допират и механизмът няма да работи.
-И това колелце брока? - попитали квакера и докера.
-Ух, какви сте невежи! - намръщил се спикерът. - Брокер не сте виждали! Хайде, сместете се, освободете брокерското място!
И се завъртели колелцата. Дясното квака, лявото дока. А между тях средното брока ли, брока ... Сега ще се появят очертанията на моста.
Ще се появят ли? Или не?
Интересно, ако съединиш квакане и докане чрез брокане и над тях поставиш спикане, ще се появили от това мост? Или трябват и някакви други строителни материали?

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от

CONFUCIUS SAID ...

Учителят е казал:
"Трудно е да имаш работа само с жени и низки хора. Ако се сближаваш с тях, престават да слушат. Ако се отдалечаваш от тях, то неизбежно ставаш обект на ненавистта им."

Публикувано от

ЛЮБОВТА И ЧАСОВНИКА

Живеела любов. Мъничка, незабележима и абсолютно никому ненужна. Тя се скитала по света в търсене на домове, готови да и отворят вратите си. Но домовете мълчали. На тях им било добре без любов. Те криели зад стените си своите тайни и не отговаряли на настойчивото чукане по вратата.
А на улицата било зима. Малката любов замръзвала. Искало и се да влезе в нечие сърце и да остане там, макар и съвсем за малко, за да успее да се сгрее и да се почуства жива. Но сърцата, като вратите на домовете, били глухи и слепи.
На градския площад часовникът ударил полунощ. Часовникът бил стар и бил виждал всичко през живота си. Всичко, освен любов. Той удивено погледнал малкото, непонятно същество, застанало под него.
-Какво си?
-Любов - с извинителен тон произнесло съществото.
Часовникът се замислил.
-Къде отиваш? - гласът на часовете бил и премерено строг, и премерено доброжелателен.
Любовта неуверено повдигнала слабичките си рамене:
-В сърцето ...
Часовникът се замислил отново. Той нямал сърце, но имал забележителен циферблат - голям и солиден, какъвто се полага на порядъчен градски часовник. Освен това в него делово шумяли разни джаджи, а това така напомняло на туптенето на човешкото сърце, че любовта повдигнала глава:
-Може ли да поживея в теб? - нерешително попитала тя.
Стрелките на часовника замръзнали от изненада.
-Това да не боли? - с опасение промърморил той.
-Ни най-малко - отчаяно заклатила глава любовта. - Просто се отвори!
Никой от случайните минувачи не забелязал краткия проблясък, който за миг озарил сумрачния циферблат.
-Е, как е? - поинтересувала се любовта, след като удобно се настанила върху стрелката.
-Странно - часовникът се вслушал в собственото си звучене.
Неочаквано му станало много топло.
-Ти няма да си отидеш, нали? - притеснено попитал той.
-Не, - прозяла се любовта - много искам да спя.
И любовта заспала. Спала много дълго и за пръв път сънувала хубави сънища.
На следващият ден, по обяд под часовника се спряла млада особа, в чиито очи тъмнеела тъга. Любовта сънено се размърдала и прошепвайки нещо на себе си, хвърлила малка искрица към девойката. Искрата се плъзнала по косите и изчезнала. Любовта и часовникът замръзнали в очакване.
-Обичам те - промълвила девойката безпосочно. Тъгата в очите и замряла.
-Обичам те! - този път извикала силно. Тъгата изплашено се стопила без остатък.
Преминаващите изненадано гледали момичето, което викало нещо неразбираемо.
-Това е само началото-прошепнал часовникът. Любовта се съгласила с кимване на къдравата си главичка и в дланите и се запалила нова искра.
Градът не бил виждал такъв безпорядък. Домовете неохотно разтваряли тежки врати пред стопаните си, познали любовта. Градът се потопил в бляскави искри и шумния вик "Обичам те!"
Любовта останала да живее в стария часовник. И за пръв път в историята на града под него се тълпели хора. Просто стояли и се гледали в очите. Очи, в които светели искрите на любовта.

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от

КОИ СА ПОВЕЧЕ

Живял някога мъж, надарен от Всевишния. Той бил мъдър и хората го търсели за съвет. Веднъж го попитали:
-Кажи, кои са повече - живите или мъртвите? И също, кои са повече - мъжете или жените?
Мъдрецът отвърнал:
-Разбира се, мъртвите са повече, защото има много, които приживе са станали мъртъвци. А за мъжете и жените ще кажа, без съмнение жените са повече. Защото не всеки, който носи панталони, е мъж.

Публикувано от

ГЛАВОБОЛИЕТО НА БОГОВЕТЕ

По заявка :)

-Ела при мен - измъркала Хера.
-Нека да е друг път - направил гримаса Зевс. - Днес имам главоболие.
-Така ли? - Хера присвила очи. - И с кого ми изневерява днес?
-Какво говориш, какво говориш! - изплашено замахал с ръце Зевс. - Не и аз!
-Не ме лъжи! - гласът на Хера изстинал като високопланински лед. - Сама чух вчера как една критянка каза на друга, че мъжът и в леглото е просто бог!
-Но тя е говорела за мъжа си, не за мен ...
-Аха, а критянката откъде знае какви са боговете в леглото, а?
Зевс се объркал.
-Честна дума, душичко! И наистина ме боли глава.
Хера пристъпила към него и го подушила.
-Разбира се, как няма да те боли! Кой знае какви боклуци си пил пак с Дионис!
-Какви боклуци! - засегнал се Зевс. - Прекрасен ферментирал нектар.
-По-добре за жена си да беше помислил!
-Аз мислих ...
-Не, не си!
-Казах, че мислих!
-А аз, че не си!
-Скъпа, не викай! Главата ми се цепи!
-И така трябва! Нека се цепи!
Зевс седнал на пода и обхванал с ръце пулсиращата си глава.
-Ще те помоля, замълчи за минутка! Не ме прекъсвай ... Струва ми се, ще се роди някаква мисъл ...
-Ах, мисъл!
Хера решително извадила точилката иззад гърба си и я стоварила по темето на мъжа си. Главата на Зевс се разцепила като гнил плод и оттам излетяла, пърхайки с крилца, малката Атина. Зевс уплашено възкликнал и се опитал да я напъха обратно, но вече било късно.
-Значи за мен си мислил, а! - задъхвайки се от гняв изхриптяла Хера. - Голи крилати девойки, ето какво има в главата ти!
Атина се изплъзнала от ръцете на Зевс и излетяла през прозореца. Зад гърба и затрещели мълнии и чугунено зазвънели тигани.
Бъдещата богиня на сраженията, а още по-важно - на мъдростта, не хранела никакво съмнение в изхода от тази битка.

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!


Публикувано от

И БОГ ОТИШЪЛ ДА СПИ

На Бог му омръзнало да управлява хората. "Защо съм длъжен да ги уча на всичко, да решавам вместо тях, да обяснявам какво е добро и какво е лошо? Нека се учат от грешките си. А аз по-добре да ида да спя, толкова векове не си доспивам." И Бог отишъл да спи.

Публикувано от

МЪЛЧАНИЕ

Тишината свивала сърцето. Мълчанието се превърнало в непоносимо изтезание. Страстният юноша не издържал на натиска на вътрешните си чувства и се обърнал към Учителя:
-Учителю, защо да мълчим, когато можем да кажем всичко, което мислим?
Лицето на наставника останало безстрастно. Само проблясващи черни мълни изпод полупритворените клепачи леко оживили спокойните черти и тихият глас прозвучал като гръм в завърналата се в стаята тишина:
-Само мълчанието не може да бъде лъжа!

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от

ВЪЛШЕБНИК

В едно семейство се родил вълшебник. Като двумесечно бебе той можел вече с усилието на мисълта си да повдига биберона към устата си и да разклаща дрънкалките.
Познатите и роднините се умилявали и предричали на малчугана велико бъдеще.
-Виж само колко умни са очите му! - казвали те на майка му. - Даже и особен белег има!
Майката кимвала и галела сина си по главичката.
Детето пораснало и тръгнало на училище. През междучасията нарушавало дисциплината, като летяло над пода по коридорите и се учело лошо.
-За какво ми е да уча физика? Не искам да ставам физик! Искам да стана вълшебник! - убеждавало момчето майка си.
-Поговори ми още! - присмивала се майка му. - Сядай и си учи уроците! И докато не приключиш, никакви фокуси!
Завършил училище и постъпил в институт. Медицинския.
-Това е переспективна професия! - убеждавала го майка му. - Лекарят винаги може да си изкара прехраната, а вълшебството е безнадеждна работа. Всички обичат да мислят, че в тях пропада велик талант. А после цял живот се разкайват. Ето, ще те пратят по разпределение знахар в някое село и тогава ще си спомниш думите ми. И въобще, медицинският - ето го къде е, на две преки от нас, а до вълшебната академия - тричаса път с маршрутка.
Синът я послушал, той много уважавал майка си.
След като завършил института, станал хирург в столична болница, заработвал добре, оженил се, родили му се деца.
Детското си увлечение по вълшебствата почти захвърлил - не отива на зрял, уважаван човек да се занимава с такива несериозни неща.
Е, понякога в приятелска компания се съгласявал да направи фокус с карти. Или да превърне котката в папагал.
Затова пък бил отличен хирург. Просто вълшебник!
Права беше мама. Хиляди пъти права!

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от

СНЯГ

Мек сняг затрупал града. Големи мъхнати парцали покрили с бял пух тротоарите, колите, покривите и дърветата.
-Проклетия! - помислил си портиерът. - Греби сега всичкото това с лопатата!
-Проклетия! - помислил си минувачът, кашляйки и сумтейки. - В такова време и ангината няма да закъснее.
-Проклетия! - помислило си мършавото улично куче. - За чий дявол да криеш нещо под тоя сняг, като не можеш да го отбележиш?! А за да хапнеш нещо, трябва да си седнеш на опашката.
-Проклетия! - помислила си дамата на токчета. - Така набързо ще си съсипеш ботушките, а втори такива няма да намериш.
...................
-Проклетия! - помислил си снегът. - И какво всички там долу ходят, щурат се, тъпчат, падат и не те оставят да лежиш красиво!


Публикувано от

СЛЪНЦЕТО, КОЕТО СЕ РАЗХОЖДАЛО НОЩЕМ

То не било като всички останали слънца. Обичало да се разхожда нощем.
-Но теб не може да те има нощем - казвали му всички.
А слънцето не им вярвало и продължавало да се разхожда нощем.

Публикувано от

ЗАЩО КОСТЕНУРКИТЕ ЖИВЕЯТ ТОЛКОВА ДЪЛГО

Костенурките живеят много дълго, въпреки че доста неща им съкращават живота. Може би те не забелязват течението на времето? Може би те са защитени с черупки, по които времето се пързулва без да оставя следи? Или те за никъде не бързат? Всички наоколо бързат да живеят, а само костенуркате - не.
Но и тя бърза. О, как бърза! Средният охлюв развива скорост до четиридесет и пет километра в година, а средната костенурка - до четиридесет и пет километра в месец. И когато костенурката в галоп прелита край охлюва, охлювът трепва, макар и съвсем незабележимо, и си казва:"О,безумци, безумци! Защо летят така, за да си счупят главите?"
На охлюва главата му е скъпа, но той така или иначе не живее дълго. Целият му живот е някакви си сто километра. А костенурката се носи като луда по света и при това живее двеста години.
Има на света Галапагоски острови, Костенуркови острови, и на тези острови някога живеели исполински костенурки. Това било царството на галапагосите, кралството на галапагосите, иначе казано - костенурките. И всяка проста, незабележима костенурка, която попадне на Костенурковите острови се превръща в исполинска костенурка. За това знаят всички костенурки на света, вярват в това и затова толкова бързат. И те плуват, и пълзят, и бързат колкото могат към Галапагоските острови, където някога се въдели исполински костенурки.
Някога се въдели, сега всички са унищожени...
Ето защо толкова дълго живеят костенурките: помнят, че има на света Костенуркови острови. И те отиват натам, плуват и пълзят към царството, което вече не съществува, към кралството, което вече не е ... А за да стигнеш до нещо, което не съществува, трябва да живееш много, много дълго.

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от

КЪДЕ СЪМ АЗ

Живял някога човек, толкова глупав, че го нарекли Голем. Всяка сутрин, ставайки, той с такава мъка намирал дрехите си, че спомняйки си за това вечер, се страхувал да си легне. Най-накрая, един ден той взел решение, хванал лист и молив и събличайки се, записал къде е оставил всяка дреха. Когато се събудил на следващата сутрин, извадил бележката и започнал да чете:"шапка"-на място, сложил я, "панталони"-те били до него, обул ги и така нататък, докато се облякъл напълно.
"Да, но къде съм аз самия? - запитал се той, затаявайки дъх от страх. - Къде пропаднах?" Напразно било цялото търсене, никъде не можал да се открие.

Така стоят нещата и с нас.

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от

КАКВО ДА ПРАВЯ С МОЕТО ЩАСТИЕ

Какво да правя с моето щастие?
Ако затворя ръка - ще го смачкам, ако я отворя - ще избяга ...
Какво да правя с моето щастие?

Севда Стеванс

Публикувано от

ЦЕНАТА НА УДОВОЛСТВИЯТА

Ходейки по пазара, Сократ казвал:
-Колко много неща има на света, без които може да се мине! Хората си купуват скъпо удоволствия от пазара, а аз ги извличам безплатно от душата си.

Публикувано от

ФЕРЕТЪТ И ЗВЕЗДИТЕ

В Началото всички ферети се събрали заедно и всеки получил своя дар от звездите - дар, който трябвало да ги направи щастливи. Едни били дарени със стремителност и сила, други с таланти на пионери, изобретатели и творци.
Само един ферет не получил нищо. Той стоял сам-самичък и чувствал как звездната светлина струи върху него, но не забелязвал в себе си никакви промени.
Тогава той доверчиво протегнал носле към звездите и попитал, как да намери своя път. Та нали той обичал звездите и знаел, че пътят на неговата съдба вече е открит, макар и невидим за очите.
"Твоят дар е в твоето сърце - прошепнали звездите в отговор. - Твоята сила е в това да извадиш наяве света на виденията и образите на всички останали животни, всевъзможни минали и бъдещи времена, и всичко, което би могло да се случи, и всяко "защо пък не". Вълшебният ти дар е да съчиняваш предания и приказки, за да прокараш мост между всички времена и да развълнуваш душите на още неродените кутрета. "
И феретът се преизпълнил с радост, попивайки тези думи, защото те били правдиви. Вгледал се вътре в себе си и намерил там всякакви зверове и приключения, които го накарали да се смее и да плаче и го научили на много. И той започнал да записва своите приказки, за да ги споделя с другите, и където и да отидел, го приветствали и чели до края на дните му и в бъдещите векове.
Щедро дарявайки своите видения и приказки, за да бъдат приятели не само на нас самите, а и на тези, на които ще се открият, ние извисяваме не само собствения си дух, но и целия свят с всичките му бъдни времена.

Из "Ферет - писател в търсене на муза" от поредицата "Хроника на феретите" на Ричард Бах.

Ще повторя забележката, която бях добавила в предишната част, за тези, които не са я чели: Думата "ferret" даже не се чете на български така, както е изписана по-горе и означава "пор", т.е. героите на притчите от поредицата не са хуманоидни същества, а животни. Оставих я в превода в този вид, защото видях, че две от новелите от "Хроники на феретите" са издадени на български преди време и в случай, че някой има интерес да ги издирва, може да ги намери под това име.

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от

ОБИЧАШ ЛИ МЕ

-Обичаш ли ме? - попитала тя, след като дълго стояли в тишина.
-Знаеш, че те обичам - рязко отсякъл той.
Тя отишла до прозореца и се загледала в улицата.
-А би ли скочил заради мен? - попитала, без да го погледне.
Той постоял малко замислен, дошъл до прозореца, отворил го и стъпвайки на рамката, тихо казал:
-Бутни ме!

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!








Публикувано от

ОПТИМИСТЪТ И ЦИНИКЪТ

Човек, който бил оптимист, или просто фортуна била благосклонна към него, срещнал познат, който вследствие на общуването си с Оптимиста станал Циник.
Циникът свърнал встрани, за да може Оптимистът свободно да премине в своята златна карета.
-Сине мой, - казал Оптимистът - толкова си намръщен, все едно нямаш нито един приятел в целия свят!
-Може и да имам, а може и да нямам, откъде мога да знам - отговорил Циникът. - Светът принадлежи на теб.

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!


Публикувано от

ОТНОШЕНИЕТО НА ВЕЛИЧИНИТЕ

Ястребът се отнася към врабеца, както врабецът се отнася към мравката.
-Ти къде се загуби? Знаеш какво отношение имам към теб!
Как да не знае! Голямата величина се отнася към малката, както малката към още по-малката.
-Извинете, това е за последно ... Знаете какво отношение имам към Вас!
И това е ясно: малката величина се отнася към голямата, както голямата към още по-голямата.
Мравката се отнася към врабеца, както врабецът към ястреба.

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!


Публикувано от

ЪПГРЕЙД

Седмото небе.
Двама мрачни мъже, внушителни на вид, демонтирали кристални панели и акуратно ги подреждат.
-Отдавна беше време да се направи ъпгрейд - казал първият, развивайки един болт. - Старата система на мирозданието вече триста години береше душа.
-Именно, именно! - подхванал вторият. - Стената около Океана за нищо не ставаше. Вечните течове, беше ми писнало да запушвам дупките.
-И слоновете ядяха прекалено много.
-И костенурката беше някак тромава.
Започнали да демонтират поредната секция от кристалния купол на небето и да я разделят на отделни панели.
-А каква система ще монтираме сега, знаеш ли?
-"Континиум-586".
-Тази с централното разположение на светилото?
-Аха.
-Казват, че е солидна разработка.
-Солидна. И най-важното, Земята щяла да бъде кръгла. Какъв е фокусът с гравитацията, така и не разбрах.
-И водата няма повече да се разлива?
-Казват, че няма. Но те и предишния път така говореха ...
-Жалко за слоновете. Въпреки че наистина ядяха много.
-Ах, по дяволите!
Стъкленият панел се изплъзнал, треснал и се посипали малки парченца.
-Намисли ли си желание?
-Защо?
-Новото правило е такова. Като видиш падаща звезда, да си намислиш желание.
-А сбъдват ли се?
-Не е ясно. Но трябва да се намислят.
Продължили да работят мълчаливо. Демонтираният купол опаковали в кутии, прономеровали ги и ги изпратили в склада. Окачили по местата им планетите и спътниците, калибрирали масата, скоростта и наклона на оста. Включили слънцето и всичко се завъртяло.
-Работи ли?
-Да, като че ли работи ...
-Водата не се ли излива?
-Не!
-Луната май нещо накриво седи, не мислиш ли?
-Не мисля. Според мен всичко е нормално.
-Началството не се ли вижда?
-Не още. След час ще дойде.
-Чудесно! Значи имаме още един час да поиграем на "Цивилизация".

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от

СЪЩЕСТВУВА ЛИ БОГ

Една сутрин Буда седял сред учениците си, когато при тях пристигнал посетител.
-Съществува ли Бог? - попитал човекът.
-Да, Бог съществува - отвърнал Буда.
След закуска се появил друг посетител:
-Съществува ли Бог? - попитал той също.
-Не, Бог не съществува - отговорил Буда.
В края на деня трети човек заал на Буда същия въпрос и отговорът му бил:
-Трябва сам да решиш за себе си.
-Учителю, - казал един от учениците - това е абсурдно! Как можеш да дадеш три различни отговора на един и същи въпрос?
-Защото те бяха различни хора. Всеки човек достига до Бог по свой собствен начин: някой с увереност, някой с отрицание, а някой със съмнение.

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от

ЖЕНИТЕ СА КАТО ЦИГАРИТЕ

Понякога използвам Интернет като бележник за мимолетни спомени, листчетата ги губя :). Преди време си спомних една от песните, които пеехме в младите или поне безгрижните си години в компания, с китара - "Някой ден ще ни намерят вкаменени", записах текста в другия си блог. Тази вечер друга такава ме застигна :). Не е притча, но има някаква промисъл :).


Жените са като цигарите,
обичаме ги незапалени.
Запалим ли ги, те изгарят
между пръстите опушени.

А ние често в тях се лъжеме,
поняколко подред опитваме.
Но най-добрата си избираме,
изпълнени с наслада всмукваме.

Казват, че били отрова,
погубваща живота ни.
Не вярвайте на тези хора,
не скривайте порока си.




Публикувано от

ЖИВОТЪТ ЧОВЕШКИ

Веднъж камъкът и бамбукът влезли в спор. Всеки твърдял, че човешкият живот трябва да прилича на неговия.
-Животът на човека трябва да е като моя - казал камъкът. - Тогава той ще живее вечно.
-Не, не, животът на човека трябва да е като моя - възразил бамбукът. - Аз умирам, но веднага се раждам отново.
-Не, не си прав. В интерес на човека е животът му да е като моя - аз не се огъвам под порива на вятъра, нито под струите на дъжда. Нито водата, нито топлината, нито студът ми вредят. Животът ми е безкраен. За мен няма нито болка, нито грижа. Такъв трябва да е човешкия живот.
-Аз умирам наистина, но се възраждам в моите синове. Не е ли така? Погледни около мен - навсякъде са моите деца. Те ще имат свои деца и всички те ще са с гладка, свежа кожа.
Камъкът помрачнял и не казал повече нищо. Бамбукът победил в спора. Ето защо човешкият живот прилича на неговия.

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от

ТЯ

Тя не умеела да си тръгва по английски и да чете на френски. Тя пишела на себе си на смачкани листчета и оставяла на тях отпечатък от устните си за тези, които някога биха си спомнили за нея. Обичала да чете по усмивките на хората и да целува зимния въздух. Някой, преминавайки, подхвърлял в гърба и: "Самотница", залепяйки за думите си самодоволна усмивка. Тя обичала да обича, даже ония, които никога няма да я разберат. Тя била приказка за тези, които биха могли да я прочетат. Но всички я приемали за повест и я захвърляли да прашасва на полицата. Тя вярвала в живота и очаквала чудеса, прегръщала слънцето и се появявала на най-неочаквани места. Умирайки, молела да я помнят, за да бъде запечатана във Вечността. И желанията и били изпълнявани ... От тези, които знаят истинското и име. Често я бъркали с привичка, наричали я болка, но когато някой с прошепвал:"Да това е Любов ...", тя оставала завинаги, застивайки в собствена Вечност - синоним на пролетта и антоним на ненавистта. Оставала, като вечна стълба към Щастието, а понякога като ефирно синеоко възпоминание.

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

От днес, когато имам време да направя банери, под публикациите ще добавям линкове към поезия и проза от блогосферата, които харесвам и смятам, че заслужават да бъдат четени, а са и тематично адекватни към съдържанието на притчата. Не е част от някаква кампания за размяна на линкове, лична селекция.







Публикувано от

ДВАМА В ЛОДКАТА

Веднъж, в хладно есенно време, кораб попаднал в силна буря в океана. Моряците се борили със стихията, но не успели за спасят кораба, той потънал. От екипажа и пътниците се спасили единствено боцманът и стар философ. В малка лодка те успели да преживеят разгара на бурята, но положението им все още било крайно несигурно.
Когато бурята поутихнала, получили възможност малко да си починат и да разменят няколко думи.
-Колко странно, - промълвил старикът - всичко протече точно така, както ми се присъни. Преди пътуването сънувах кошмар, в който корабът, на който ще се кача, ще претърпи корабокрушение и ще потъне.
-Защо тогава тръгна на това плаване, след като си имал такъв сън? - удивил се боцманът. - Можел си да останеш вкъщи и сега щеше да си в безопасност.
-Виждаш ли, сънят ми показа какво ще се случи, но не ми показа пътя. Ако ти е съдено да потънеш, излишно е да избягваш морето, защото водата неминуемо ще те застигне, ако ще и да е в собствената ти вана. От съдбата не можеш да избягаш.
-Но ако знаеш края си и изведнъж той те застигне, тогава какво, ще го срещнеш покорно, без борба?
-А какво правя според теб аз сега в тази лодка?

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!


Публикувано от

ПЕТЕЛЪТ И ДЪЖДА

Петелът бил красив и гласовит. Той харесвал две неща в живота: да обича своите кокошки и да рови в купчината с тор. Но в този ден, от утринта до вечерта, се леел дъжд и петелът бил лишен от радостите на живота. "Как те ненавиждам, противен дъжд!"-мислел си петелът и с тъга гледал към улицата.
А в това време стопанката изпращала внучетата си, които и гостували. "Исках да ви заколя петела на изпроводяк, но дъждът е толкова проливен, че не ми се излизаше на двора." "Значи дъждът спаси живота на петела?"-попитала внучката. "Да, така се получава. Няма да го коля точно сега, нека си живее."
А дъждът се леел и леел. Петелът стоял сгушен с всичките си жени накуп и си мислел какъв чудесен ден би имал, ако не беше този противен дъжд ...

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от

ОГЛЕДАЛЦЕ,ОГЛЕДАЛЦЕ ОТ СТЕНАТА

В огледалото надникнало призрачно лице. Отворило уста и така замръзнало. Настанала пауза.
-Е?
-Ахм ... - започнало да мрънка Огледалото.
-Добро начало! Но все пак чакам отговор!
Огледалото неловко се размърдало в рамката, старателно отклонявайки поглед.
-Кхм ... бихте ли повторили въпроса!
-Попитах, наистина ли съм най-красива на земята. Отговорът може да бъде "да" или "не". И така?
Огледалото избърборило нещо неразбираемо.
-Какво, какво?
-Никога не съм виждало дама, подобна по красота на Вас! - отчаяно отговорило Огледалото, почервенявайки.
-Прекалено двусмислено. Опитай пак!
Огледалото въздъхнало.
-Затруднявам се да отговоря.
-А ти се постарай.
-Виждате ли ... Красотата е понятие субективно ...
-По-кратко!
-Не, аз не оспорвам, разбира се, ... Вие сте жена видна, ... изтънчена, ... облечена добре, с вкус, ... но този чук в ръката Ви! Дали не бихте могли да го оставите за малко, изключително много ме смущава ...
-Не!
-О, разбирам, но той не хармонира с Вашите ...
-По-кратко, да или не?
-Какво, простете?
-Красива ли съм или не? И забележи, че започвам да губя търпение!
Огледалото жално изхлипало:
-Т-ти ... си ... п-прека ... п-прекрасна ... с-спор ...няма! Не мога!
Огледалото се разплакало.
-Не мога да го кажа!
-Ах! Ти! Проклето! Стъкло! - почти ласкаво произнесла Кралицата и замахнала с чука.
Хиляди светкащи иглички литнали в разни посоки, студеният северен вятър ги подхванал и ги понесъл над земята. Някому парченце ще попадне в окото, а някому в сърцето ...

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от